(Едва) Преживях първото падане на Алекс. Аз съм на-ужасната майка!

Вчера Алекс падна от спалнята на паркета, по гръб. А, уж бях "обезопасила". Изплака веднага, гушнах го, поплака си. Не знам дали си е ударил главата... В такива моменти осъзнавам, че изобщо не мога да запазя самообладание. Паникьосвам се. Имам чувството, че аз го стресирам още повече с реакциите си. Сигурно го е заболяло, уплашил се е.
Огледах го целия и никъде не видях и не напипах цицина или нещо такова. Той по никакъв начин не реагира на опипването, значи не го е боляло. Като се сетя как се гушкаше милото в мен, направо ми се къса сърцето.

После беше весел, смееше се, риташе, въртеше се, игра си. Много се чудих дали да кажа веднага на Влади и все пак му се обадих. Звъннах и на педиатърката, тя ми каза да го следя и ако повръща или се унася да го водя в спешния център за снимка. Каза ми и да е под постоянен надзор. Все едно не знам, но... Не знам дали постъпих правилно като не го заведох, но той нямаше тези или други признаци. Така го усетих! Майка ми веднага дойде, защото просто не бях на себе си. Преживявам го много тежко и НИКОГА няма да си го простя!!!

Знам, че сигурно всяко дете пада, но ме боли сърцето и пред очите ми е само как лежи на пода.

Постоянно повтарям на Влади да внимава, да го гледа, както и аз за себе съм много стриктна, но ето, случи се.

Изплаках си очите!

(Още не мога да забравя един инцидент от преди няколко години с Влади, който се случи пред очите ми. Остана ми като травма. Като си затворя очите, виждам всичко, все едно беше вчера. Така и това.)

Алекс видимо е добре. Вчера кипеше от енергия, напук на това, че баща му се чувстваше зле, защото е болен. Дивя до късно. Не знам от къде имаше толкова енергия в него, но беше като на пружини. Молех се само да спи спокойно и да не се стряска от случилото се. Дано да го е забравил вече.
Много вътрешно го приемам и наистина се чувствам ужасна майка!
