Вече сигурно сте си у дома? Сигурно е много вълнуващо да си донесеш вкъщи малкото човече!
Ще чакаме разказче и снимки 

И аз чакам! Ама тя сигурно няма да ни го покаже веднага, макар че ние не урочасваме, но за всеки случай както се казва 

Мимето и Алекс днес ги изписват Каза, че се надява да намери време да разкаже  И на мен ми е интересно да видя снимка ако реши да ни го покаже 

Много сме заспи, забравихме да прогнозираме дата 

Миме, да ти е много здрав,с късмет и много обичан малкият Алекс.
Пожелавам бързо възстановяване на теб и те чакаме да разкажеш.

Бях сигурна, че на 10-ти е станало, но чак вчера видях.

Миме, честито щастие. Да расте жив и здрав малкият Алекс, да ви дарява с радостта и усмивките на безгрижното си детство  

Честита ви радост, Миме!
Да е жив и здрав Алекс, да расте с много късмет и да ви носи много любов 

Дано да сте добре! Трудно ли ви е първите дни вкъщи? Имаш ли помощници 

Миме, честита радост! Бъдете много здрави и щастливи всички вкъщи!  

Ето ме и мен.  Съжалявам за дългото отсъствие, отдавна се каня да пиша, но чета от телефона, а за да пиша по-подробно ми трябва лаптопа.

Още веднъж ви благодаря за милите пожелания! 

Ще започвам да разказвам, а после ще се връщам да отговарям, ако някой е питал нещо.

И да ви предупредя, че не съм си спестила емоциите от самото раждане, така че, който иска може да не чете. 


РАЖДАНЕТО!

Така...на 08.07 (петък) се събудих с алармата на Влади. Отидох в тоалетната и видях, че имам някакво кафяво течение, което за мен беше необяснимо какво може да е, защото знаех, че ако е тапата, тя не е като вода иии съответно много се изплаших. Изтичах при Влади и като му обясних, той веднага ме накара да се обадя на доктора ми. Разказах му какво се случва и той ми каза да се подготвям за постъпване в болницата, защото има съмнение, че това са водите. Изпратих Влади на работа, докато се приготвя и тръгнахме към болницата. Докторът ме прегледа на ехограф и каза, че водите са значително намалели  Аз се изплаших за бебчо и веднага започнах да се филмирам. Прегледа ме и за разкритие - нулево. Беше много болезнено. Нямах контракции, а от време на време леки менструални болки. Решихме, че е по-добре да остана под наблюдение, колкото и да не ми се искаше, но не можех да поема риск нещо да се случи. Та това кафяво течение е била тапата, която продължи да пада до самото раждане. Взеха ми кръв, оправиха ми документите и ме настаниха в така наречената вип стая.
Мразя болниците! Потискат ме ужасно, пък и самата мисъл, че Влади няма да е до мен ме убиваше.
През нощта срещу 09.07 (събота) започнаха контракциите. Нерегулярни, но ги имаше. Пхаха и като се сетя, че тогава си мислех, че това са КОНТРАКЦИИТЕ. Започнах да записвам в едно тефтерче през колко време са. Та общо взето съм спала като нормален човек последно на 7-ми юли. От тогава се започна неспането! Спях през контракциите на пресекулки. Към 6ч. вече реших, че имам силни контракции  и казах на дежурната акушерка. Пуснаха ми тонове, на които не отчете нищо, защото точно през това време нямах болки. Реших, че щом имам контракции, значи това ще е Денят, но моя господин не мислеше така. 
Извика ме докторът да ме гледа отново за разкритие - 1 см. Щях да умра като ми каза така. И така цял ден - тонове, преглед за разкритие и нищо - 3 см след 42552 часа. Плачеше ми се вече, защото исках нещата да се случват по-бързо. Не ми се седеше в болницата. При поредния преглед за разкритие докторът каза, че до полунощ няма да се случат нещата.  Така ми мина и втората нощ в болницата. Все още нерегулярни контракции, записване, неспане и всякакви мисли в главата.

ДЕНЯТ НА РАЖДАНЕТО!
Ей, сега ми се доплака отново, като се сещам. 
Преглед за разкритие - 3 см. Докторът каза, че днес (10.07) ще е рождения ден на бебето!!!
Влади дойде в болницата преди обяд и не ме остави нито за миг! Беше плътно до мен до последно. Разхождахме се, говорехме иии след поредния преглед и никаква промяна в разкритието, докторът реши да ми сложи някакво хапче отдолу за по-бързо развитие на нещата явно. Лека полека ми започнаха доста болезнени и по-чести контракции. Аз упорито продължавах да записвам през колко време са. Така минаваха часовете. После и някакво хапче за под езика ми даде.
Много тъпо, но не си спомням часове. Виждам, че последната контракция, която съм засякла е била в 14.58ч. Сигурно после съм се предала. С 4 см ме вкараха в предродилна зала. На съседното легло имаше друго момиче, което ми дойде малко в повече, защото през цялото време викаше и на мен още повече ми се ревеше. 
Там следяха тоновете на бебето, гледаха ме за разкритие, а на мен ми се струваше, че времето е спряло. През цялото време си пишехме с Влади по Вайбър, който продължаваше да бъде в коридора. Не знам от къде имах сили. Понякога само той ми пишеше, за да ме успокоява, защото чуваше всичкооо, което се случва. Прегледите за разкритие си бяха все така болезнени. Докторът дойде да ми спука мехура, което не беше по-малко приятно. Естествено! По едно време ми показва един малък черен косъм и ми казва, че това е от главичката на Бебчо. 
Започна да става нетърпимо и тогава, колкото и да се опитвах да се владея, не успях и на моменти започвах да издавам някакви звуци от ужасната болка. На няколко пъти ми слагаха някакви болкоуспокояващи, които по никакъв начин не ми помогнаха. Не можех да се владея по никакъв начин. Влади не спираше да ме успокоява, защото ме чуваше... Опитвах се да мисля, но не можех...
Не можех нито да лежа, нито да стоя права. По едно време имах чувството, че умирам. Покрай нас постоянно имаше акушерки и доктори и гледаха ту мен, ту другото момиче. Нейното разкритие беше малко повече от моето и вкараха първо нея в родилна зала. Не знам колко време е била там, но на мен ми се стори цяла вечност. Едната акушерка ми "помогна" за изглаждането на шийката и тогава ми започнаха напъните, които не можех да владея. Уж казваха, че започне ли да ме напъва, болката ще изчезне, но не беше така. Последно знаех за 6.5-7 см разкритие, не знам после какво е станало.
Пак казвам - не знам нито в колко часа съм влязла в предродилна, нито в родилна зала. 
Изведоха другото момиче, а аз толкова й завиждах, че всичко при нея мина. Вкараха мен. Сложиха ми някаква система....и ми казаха да напъвам. Нищо не ставаше. Наложи се докторът да ми "помогне" като почти беше легнал върху мен. Не можех да дишам от тежестта му, пък какво остава да напъвам. На няколко пъти извиках, просто защото нямах въздух да дишам изобщо. Той ми се скара, а аз знаех, че е прав. И така няколко пъти. Чувствах се много изтощена от напъването, а знаех, че всичко зависи от мен. Общо взето много трудно излезе моето мъниче.  По моите представи изобщо не напъвах качествено. Не се справих, както си мислех.  Разочарована съм от себе си. 

При последния напън, когато видях, че бебето излиза  изпитах огромно облекчение. Облекчение, че най-после успях, че го чух как изплаква и го видях. 
В 21.11ч родих нашето малко щастие! АЛЕКС – 3160гр, 50 см! Когато ме попитаха как ще се казва и аз казах Алекс, после се зачудих така ли беше наистина?! Толкова бях шашната.
Миличкото беше с увита пъпна връв около главичката и крачето. В резултат на това се бил наакал. Взеха го и започнаха да го теглят и мерят. Дадоха ми да го видя и целуна. Първата ни целувка! Беше толкова чистичък и беличък.  Колкото и да се опитвах да си представя първата ни среща, никога не успявах. Само си мечтаех... Много се изненадах, когато видях колко коса има.
Отведоха го, а мен започнаха да ме шият. Имам 4 шева, вътрешни и външни. Нищо не усещах, само облекчение и любов! Имах чувството, че съм се преродила и сега живея...През цялото време си мислех как искам да видя Влади...ужасно много исках да го видя. Зашиха ме и ме завиха с един чаршаф, и останах около 2 часа в залата, преди да се преместя в моята стая.
Докато ме шиха докторът ми каза, че е бил събрал екипа за секцио, но добре, че не се стигна до там. Да, беше много тежко, но все пак се радвам, че успях. Може би малко ме измъчиха с предизвикването, но се радвам, че не избраха по-лесния за тях начин. 

Ето го, и моята любов влезе при мен!   Мечтаех си за този момент. Влади веднага започна да ме целува и да ми говори разни неща, а аз почти не го разбирах. Говореше ми през сълзи.  Никога не бях го виждала такъв, никога!    През цялото време е бил пред залата и е чувал всичко...през цялото време се молил и плакал. Преживял е всичко много силно. Аз само го успокоих, че вече ми е леко и се чувствам добре. А аз наистина се чувствах така.
Толкова ми беше пресъхнала устата, че и аз самата не си разбирах какво говоря. Той остана при мен в залата до края. Говорехме си и само си спомняхме за всичко преживяно, което вече беше в миналото, но никога няма да забравим. Аз продължавах да чувствам облекчение.
Влади беше на седмото небе от щастие, че е видял сина си. Дори имал време да попита, ама защо му е такава формата на главата.  

Обадих се на майка ми, която вече знаеше и след малко дойдоха да ме видят.
Отидохме да видим и новият член на нашето семейство.  

Акушерката ми каза, че ако искам мога да ходя да храня Алекс, когато го чуя да плаче (детската стая беше до моята стая) или ако се чувствам добре, може да го взема при себе си. Естествено, реших да е при мен.   От тогава сме неразделни, както през тези 9 месеца.  

Веднага ми показаха как да го сложа на гърда, макар че нямах още нищо. И така слагах го постоянно, за да свикнем и двамата. През деня го слагах да спи в бебешкото легло, а нощем при мен, защото ми беше по-спокойно. Първата нощ беше много странна, защото още не можех да повярвам, че си имаме бебе. Тази малка топчица, която ме риташе в корема тези месеци, вече беше до мен и ми се усмихваше. Да, усмихна ми се още, когато го взех. Знам, че е несъзнателно, но беше най-сладката усмивка.

***
На сутришната визитация педиатърът ми съобщава, че от вечерта Алекс е на антибиотик, защото имал инфекция, в резултат на това, че е погълнал околоплодна течност, която била зелена. Това ще рече, че трябва да останем по-дълго от предвиденото. На следващата сутрин пак на визитацията пък научавам, че Алекс има кръвоизлив на главичката, който уж не бил нищо сериозно и с времето ще се разорбира. После се оказва, че не било инфекция, а имало вероятност да се развие такава и антибиотка се дава превантивно. На 3-тата сутрин Влади не издържа и дойде в болницата в 05.30ч сутринта, за да търси педиатъра и да му иска обяснение защо дават антибиотик на детето, при условие, че няма инфекция. Обяснението беше, че в случай на погълнати околоплодни води се пускат изследвания, които обаче не стават веднага и антибиотик се дава профилактично, защото има вероятност да се развие пневмония или нещо друго.Влади ходеше като болен през тези 5 дена. Никога не съм го виждала толкова притеснен. Не ядеше, не можеше да спи, а на мен ми се късаше сърцето. Детето ни едва родено и започнаха да го тъпчат с антибиотици. И така след няколко разговора с различни доктори всички ни убеждаваха, че този кръвоизлив е подкожен, не е в мозъка и не е опасен. Влади говори с педиатъра да ни изпишат още в петък, вместо в събота, както ни бяха казали предварително. Тези 7 дни в болницата минаваха  ужасно бавно. Исках вече да се прибираме и да се гушкаме вкъщи.
На 15.07 ни изписаха и най-после се прибрахме при любимия ни татко. Нямаше много хора на изписването, което мен лично ме радваше. Още същия ден заведохме Алекс на преглед при друг доктор. Направиха му трансфонтанелна  ефография и ни увери, че малкият е напълно здрав. Такива кръвоизливи се срещали често, не били опасни и с времето изчезвали. А от тогава аз не спирам да се обвинявам, че ако бях напъвала по-качествено, детето ми нямаше да има това в главичката.  

***
Влади си взе една седмица бащинство и си беше при нас. Много ми помага с всичко. Винаги е до мен, както до сега.Тази една седмица естествено мина много бързо и той се върна на работа. Аз го преживявам малко тежко все още. Тъжна съм, постоянно ми се плаче и плача.    Свикнах да е все до мен и сега ми е много самотно. Броя часовете и минутите, докато се прибере. На всяка обедна почивка си идва вкъщи, за да ни види. Сега пък броя дните до отпуската му.

Исках само да напиша нещо много любимо:
„Любовта е единственото нещо на този свят, което не е необходимо да обясняваме, нито пък да търсим за него причина. Но аз все пак го правя, макар само за да спомена още веднъж човека, който донесе толкова щастие в моя живот...  “
Благодаря от цялото си сърце на този човек, който е до мен във всичко! Благодаря му за подкрепата и любовта! Преживя цялото раждане с мен, макар и да не държеше ръката ми, аз знаех, че е там. Усещах присъствието му!Обичам го повече от всичко!

И така Влади тръгна на работа, а майка ми идваше през деня да ми помага с домакинството.
Така 3 дни, докато не се оказа, че има конюнктивит и вече нямаше как да идва. Сега съм сама и сами се гледаме с Алекс.

Остава да пиша малко повече за нашето Слънчице и да ви го покажа. 

Миме, 

Никак не е било лесно, след толкова трудно постигане на разкритие, наистина не можеш да се събереш и да напъваш.Освен това след като малкия е бил с увита пъпна връв и това го е дърпало обратно.

Важен е резултатът.

За тези инфекции си поредната за която чувам, все повече си мисля че просто си точат пътеките.

Избледняват спомените за трудното раждане и остава любовта и притесненията.

Важното е вие и той да е спокоен, аз лично предпочитах да съм сама, по- добре се организирах.

Ами не е било лесно раждането , важно е че сега всичко е наред, не се обвинявай. За антибиотика винаги се преазстраховат, това са много малки бебета за да чакат и всичко се развива супер бързо, така че нямам какво да обвинявате за това лекарите. Всичко е било за доброто на вашето детенце, никой лекар не иска нещо лошо да се случи на едно новородено в неговата болница.

Еха, двете мамчета писаха в един и същи ден
Толкова ми беше домъчняло и за двете ви, ама ти много дълго мълча.
Няма смисъл да се връщаш назад... На пръсти се броят жените, дето запазват самообладание и напъват, както искат докторите. Но и да си била перфектна, фактът, че е бил с усукана пъпна връв, както и многото разкъсвания говорят ясно, че нищо нямаше да се промени. Много често лекарите не казват кое какви опасности и рискове носи за да не притеснят излишно родилката и семейството и, антибиотикът си е бил съвсем на място, не се коси и за това.
Дано се справиш сама и с тъгата и плача . Хормоните са доста разбутани все още, полека- лека ще мине. Колкото повече расте Алекс, толкова по- сигурна и уверена майка ще ставаш. Още малко и ще е съвсем различно
Не се затваряй сама вкъщи да броиш часовете кога ще се върне таткото. Излизай и прави каквото ти е приятно, когато ти се отвори възможност и времето ще тръгне по- бързо.
Силни прегръдки

Мименце, малко сладко момиченце! Справила си се много добре с това иначе трудно начинание! Не го мисли вече, мина и замина!  Както те е посъветвала и Свекс, излизай до пред вкъщи ако те е страх да не ви урочасат, но ще видиш, че ще ви се отрази много добре и на двамата. То така вкъщи с броене на минути наистина много бавно минава времето. Можеш да се развличаш като преобличаш Алекс и го снимаш например. За мен това си беше занимание, което ми отнемаше отрицателната енергия.  Пиши по често и тук и ще ти олекне!