Преди да продължа исках да напиша някои неща за самата бременност.
Моята бременностКато цяло дотук бременността ми е доста лека. Колкото и да си представях, че през тези 9 месеца ще ме връхлетят всички неразположения, това не се случи, което само може да ме радва. Винаги съм си представяла, че ще се скъсвам от повръщане, ще стана 200кг и няма да мога да се погледна в огледалото, но за щастие не беше така. В началото можех да спя постоянно, бях постоянно гладна и в главата ми все ядене се въртеше. Минах през различни етапи на предпочитания към храната - първо месо и сладко не исках да виждам. Така до третия месец. Единственото нещо, което ме мъчеше около месец и половина беше силното главоболие, което мина от самосебе си. Въпреки всичко не си позволих да изпия и едно хапче дори. Прагът ми на търпимост е много нисък, но тук се държах геройски. Не съм имала кой знае какви желания за някаква конкретна храна. Хранех се нормално, не съм будила Влади по нощите да ми купува някакви неща.
Кръвното ми се движи в границите на нормалното, макар че по принцип съм с ниско. Към 6-ия месец хемоглобина ми падна и затова се наложи да пия желязо, което явно помага.
До тук съм качила около 10кг., като не съм съвсем сигурна на колко стартирах, но някъде около 52-53кг. Всеки се чуди къде точно са тези килограми, защото видимо не си личи. Коремът ми не е от най-огромните, краката ми май са си същите и гърдите ми не са се променила кой знае колко.
Надявам се Бебчо да си трупа грамчетата и да не е съвсем малък.

На последните няколко прегледа е с главичката надолу, надявам се да не се върти повече. Снощи сънувах, че го усещам как се обръща и вече беше с дупето надолу. Изплаших се, дано не е така.
Имало е моменти, в които се шашкам за някакви неща, които съм прочела (най-често), но ми трябва време, за да започна да мисля трезво. Не е типично за мен спокойствието, което излъчвам. По принцип съм голяма паника и винаги съм си мислила, че бременността ми ще е много напрегната, постоянно ще съм на тръни за какво ли не...и най-вече, когато наближи самото раждане. Не казвам, че сега изобщо не ме е страх, но гледам да мисля положително и да се успокоявам.
Постоянно има хора, които ме питат как съм, страх ли ме е. Чак се притеснявам, като все повтарям, че съм добре и няма от какво да се оплача. Не, че това е лошо, но не искам да се урочасам (или някой друг да го направи). Страхът ми е от това, че се надявам прекрасната ми бременност да не ми се върне тъпкано на самото раждане.
Мога да кажа, че тези месеци са повече от прекрасни за мен.

Никога няма да забравя момента, в който разбрахме, че ще ставаме родители...малката точица, която видяхме на първия преглед...тупкащото сърчице...първото усещане на ритничетата...момента, в който ни казаха, че ще си имаме момченце...сладкото му носленце от ФМ...как си беше набутал цялата ръчичка в устата...честото хълцане, което ми спира дъха...местещата се топчица в корема ми...

За нищо на света не бих заменила тези неща!

Нямам търпение да гушнем малкото ни бебче в ръце!

Моля се само да сме живи и здрави, раждането да мине нормално и колкото се може по-леко!