Мари, благодаря, че сподели.  Винаги ми е било интересно да чуя нещата от първо лице. Знам, че всички сме прекалено различни, за да мислим и чувстваме еднакво, но това си е трупане на опит "на чужд гръб", както се казва.

Вероника, много добре написано. 

Двете братчета

Днес, докато хранех Сами, Симеон си стоеше в стаята, легнал, чакаше да отида да му направя масаж, защото го болял кръста.
По едно време ми казва:
-Преди Сами да дойде, всичко беше различно. Нямаше столче за хранене в стаята, нямаше кошара, не се грижеше за Сами. Беше много по-хубаво. Не го искам този Сами, не го харесвам.
Аз:
-Защо не го харесваш? Какво лошо прави?
Той изреди горното отначало.
После отидох заедно със Сами в стаята, Сами само пърха около леглото с радостни звуци и аз му казвам на Симеон:
-Виж как ти се радва Сами? Като порасне ще си играете, той ще се грижи за теб, ти за него ....
Симеон, гледа известно време в мълчание и после:
-И аз ще се грижа за него. Той много ще се грижи за мен и аз много ще се грижа за него.


Явно му е много болна тема тези дни.

Казал ти е в прав текст колко му липсва вниманието, което си му обрьщала преди, когато сте си били "само двамата".

Ох, милият 

Мари, а пробваш ли да му казваш колко те обижда в такива ситуации, колко много си изморена, колко много грижи полагаш за тях двамата и т.н., т.е. това, което си написала тук да му го кажеш и на него. Само изглеждат малки, но всъщност разбират доста.

Аз на моменти (почивните дни, иначе е цял ден на училище) усещам как основно овиквам Симеон  и в такива ситуации чисто човешки му обяснявам, че съм изморена от грижи по бебето (мрънкащо в момента т.е. и психически тормоз) и го моля да гледа да не ме дразни излишно. Абе оправдавам се с две думи!

Цитат на: inaxastra в 15.04.2016 17:26

Казал ти е в прав текст колко му липсва вниманието, което си му обрьщала преди, когато сте си били "само двамата".

Точно във връзка последното му изказване си говорихме с баща му, че супер директен по някой, възприемани от нас като деликатни, въпроси. Например ние имаме спомени какви сме били като деца на неговата възраст и двамата много сме се притеснявали да споделим нещо подобно.
И друг път ми е правило впечатление, че каквото му е в главата, това му е и на устата, което е добър вариант за нас. Има деца, които са пълна загадка, какви мисли им се въртят в главата.

maya_bunny, пробвала съм, да. Обаче той по природа е супер егоист. Те повечето деца имат такава склонност, но при него е много силно изявено. Какво искат другите, какво чувстват другите, за него е без значение, ако той не е добре.
Склонен е да помисли и за нуждите на другите, но само, ако той е добре.

А това за психическия тормоз, при нас си е ежедневие. 

Сякаш очакваш от него да е способен да си представя какво мислят, очакват, чувстват другите ? Децата са качествено разлини от вьрзастните. Развитието им още не е приключило. Те са в процес...
На тяхното ниво те са центьрьт на света. Егоцентризмьт при детето е нещо сьвсем нормално и би било даже притеснително ако не е така.

Не че не иска, на него просто не му е вьзможно да се представи на мястото на другия и това постепенно ще се променя.

С това не отричам влиянието на характера и темперамента, които естествено сьщо имат своята роля.

Но детето не е вьзрастен с по-малко тяло.

Не, не, въобще не очаквам.
Това беше в отговор на въпроса на maya_bunny.

За това, че детето не е възрастен с по-малко тяло съм напълно съгласна и съм си го мислила много преди да имам деца.

Светът през погледа на моите деца

Симеон:
- Мамо, като си затворя очите и си виждам мозъка....

.................................................................................

Симеон: - Мамо, не искам повече, приключих с яденето.
Аз        : - Изчакай, да видя колко си изял.
Симеон: - Ein hundert Prozent съм изял /дословно/.

Въобще си няма представа от проценти, но това е друга тема  

Хихи може и да няма, ама знае, че 100% е всичко 

Цитат на: Feribotka в 18.04.2016 10:00

Хихи може и да няма, ама знае, че 100% е всичко 

Точно затова казвам, че няма представа, беше изял половината.
Просто знае, че 100 е много, а това с процентите го сложи за цвят

Много имах да пиша, но тези дни мозъкът ми спи.

И аз имах такъв период, в които бях взлязла в порочен кръг.Ива ме изморява, всяко нещо, което трябва да направим е като преговори за война.Знам, че има нужда от повече внимание, но аз нямах силите.Исках малко да се разделим за да мога да премисля и да  се поправя.

И някак успях да се дистанцирам, да си дам почивка от всичко( нищо  че бяха постоянно в къщи).Започнах с малко-повече прегръдки, целувки, често и казвам че я обичам, съумявам да запазя повече спокойствие, когато се развихри в нейн стил и някак малко  по малкко нещата се промят към добро, но това трябва да е всекидневно.
Повтарям си, че всичко се дължи да липсата на внимание от което тя има нужда и нещата се оправят.

Много ми харесва това как работи мозъчето на Симеон и те изпитва във всяка ситуация.Знам че на теб не ти е леко, но 

Светът на Самуил

Първи съзнателни, ясно произнесени и точно използвани думички:

"хайде" - и тръгва в някаква посока
"бебе" - посочва своя образ в огледало или камера, както и картинки с бебета
"ето" - подава предмет

Дискусиите относно майчинският инстинкт ме провокираха да разкажа за спомените си в тази връзка, по-точно споменът за емоцията при двете раждания и първите дни в болницата.
Предупреждавам бъдещите майчета, че не всичко написано е с розов оттенък, така че имайте едно на ум.





Майчини трепети


Спомените ми от първото раждане са значително избледнели, останала е само есенцията и то като спомен за определена емоция.
От самото раждане естествено помня болката, силна, продължаваща до безкрай болка, сякаш не 9 часа, а 9 дни беше.
Спомням си и облекчението.
Симеон се роди, изплака, болката спря и .... нищо.
Показаха ми го от 2 метра, при два диоптъра далекогледство, без очила и лещи, видях само едно тяло, дори личицето не видях. Не го докоснах дори. Сложиха го сам, под една лампа в другият край на залата. Поне не плачеше.
После го отнесоха и за първи път го видях след 6 часа.
Аз останах сама в залата и единствената ми мисъл беше, свърши се! Имам нужда от почивка. Не мога да помръдна дори ръката си, просто съм много изморена.....
Отведоха ме в стаята ми.
Главата ми,празна. Изморена съм.
След 6 часа и много опити да стана, една акушерка се смили и донесе бебето. Гушнах го за първи път. Ревеше много, като го взех и веднага се успокои.
Тогава за първи път усетих някаква наслада, някакво.... особено щастие.
Искам да го гушкам, да сме заедно, но не може, акушерката го отнася. Ще го видя след 9 часа, защото не мога да стана и да отида при него.
Успокоявам се, казвам си, ще поспя, ще събера сили и в 6 ч, жива, умряла отивам при бебето.
Така и стана. Не знам колко време ми отне, но успях да ги измина безкрайно дългите два коридора.
Отивам при бебето, то е плакало дълго, хлипаше много.
Взимам  го и сядам в стаята за кърмене. Наредени столове покрай стените на една стая, други майки там, повечето от ромски произход, мръсни, шумни, не затварящи усти.
Искам спокойствие, искам бебето и аз далеч от другите. Не спират да говорят, думи, думи, противни и досадни.
Някой казва, че е време да оставя бебето .... времето било свършило. Къса ми се сърцето, как да го оставя?!
Нямам избор, този някой вече ми се кара, че трябва да тръгвам.
Оставям го. Отивам, почти разревана, да си "почивам".
Гледам часовника. Времето минава бавно, три часа са много време...
И така три дни.
Всяка сутрин го намирам много ревящ, едва го успокоявам и времето свършило. През деня е по-лесно. Третата вечер е кошмарна. Той е гладен, аз още нямам кърма. Тя не тръгва при режим на 3 часа свиждане по 15 минути. Опитвам се да го оставя, защото времето е свършило, но той пищи само като усети, че го доближавам до леглото.
Оставам с него, докато акушерката започне да ги храни. Твоето е винаги първо, казва тя, няма мира от него!
Тръгвам си от болницата с облекчение и страх.
Облекчение, че няма да се разделяме и страх, ще се справя ли сама.


Раждането на Самуил

Аз съм в операционната, абсолютно неподготвена психически и физически за раждане. Просто операция, не раждане.
Чух го как изпищя, силно и оглушаващо, мисля си, браво, добро начало!
Екипът го поздравява с добре дошъл и след 3 минути се настани блажено на гърдите ми, полагайки огромни усилия да си отвори очичките.
Сладка радост! Той е добре, жив е и е до мен, най-голямото щастие, ще бъдем заедно.
Операцията приключва, вземат го. Идват лоши мисли.
Отвеждат ме в стаята, а там ме чакат щастливият татко и бебето.
Акушерката му го взема и казва: "Мястото на бебето е при мама."
Този път няма време за почивка. Нощите безкрайно дълги и неспокойни. Малкото човече иска мама. Така прекарахме всички нощи, заедно и в безсъние.
Всяка сутрин с просветляването навън си казвам:"Добро утро, нов ден!" и съм щастлива, изморена, но щастлива.
Малкото човече спи непробудно до обяд и след едно кафе и един душ съм като нова.
Така минаха 5 дни.
Идва денят за прибиране вкъщи. Този път съм повече притеснена и по-малко облекчена.
Пет дни бяхме само аз и бебето, а единствената ми задача, да започнем успешно кърмене.
Идва трудното. По-голямото дете и бебето вкъщи. И една баба за разкош, която има най-добри намерения, но с не особено добри попадения.

И така сме в голямо приключение и до днес.

Двете братчета


От два дни Симеон инициира нова игра и както казва баща им : Заиграха се, най-после, мислех, че никога няма да дойде този момент!

Та играта е Симеон е майка, а Сами бебето и Симеон се грижи за него, както разбира това.
Играят си много тихо и тази сутрин почти час, което си е направо дар.
След като взех Сами за закуска днес и играта приключи, Симеон каза:
-Знаеш ли мамо, да си майка въобще не е лесно....
-Защо?
-Защото казваш нещо на бебето, а то си прави, каквото си иска, никак не слуша какво му говоря.....