Фани, много, много съжалявам да го чуя! Мир на праха и, голяма загуба

Мир на Душата й! Много тъжно!  Съжалявам!

Съжалявам Фани, мир на душата и!

Фани, мир за душата й, лек и светъл път

Благодаря ви, момичета!!! Вчера направих палачинки за бог да прости. На едната ясно се видя сърце  Вярвам, че Изи ни гледа от горе и ни закриля с любов. Такъв е животът - с едното око се смеем с другото плачем... Мактуб - така е било писано 

Фани, съболезнования  Мир на душата ѝ 

Не, че нещо, ама да си го кажа . Не мога да си отговоря на един въпрос и се изнервям...
Кое е по- добре - да намразя майка си, или да намразя себе си?  
Жената с нищо не ми е виновна, даже напротив, била ми е цял живот /допреди 5 години/ опора и ветропоказател. Сега това не е тя, а само жалка обвивка на капризна и инатлива старица на 91г.
Миналата седмица си навехна крака, така че освен психическият натиск, на главата и кръста ми се стовари и физическа работа на санитарка на 24 часов работен ден, седем дни.
Нищо не я боли, когато не се движи. Чете вестници, книги, крие сготвено зеле в чантата си /за да го изхвърли незнайно как и без да разбера/, пищи при всяко волно или неволно докосване и сигурно съседите смятат, че я коля, крещи да и дам отрова, щото не и се живее вече, макар кардиограмата и да е по- добра от моята и кръвното и да е 120/100. Ако случайно се спомине, колко му е да плъзне мълва, че съм замесена.  От три години е на пълно обслужване и вече имам чувството, че ми краде живота. Започвам да оглупявам и да избягвам социални контакти, не зная един нов виц, на снимки изглеждам стресната, погледът ми е злобен, а едно дяволче в мен непрекъснато ме кара да се заяждам с всички, с изключение на котката /щото ще ме издере инак/.
Ако мисля трезво, единственото спасение /за мен/ е да я настаним в дом. Всеки намек за подобно решение обаче, тя посреща с "щом толкова не можеш да ме търпиш и не искаш да ме гледаш - дай ме!" Няма значение, че ще давам 2/3 от пенсията си, да стигнат за приличен дом, с медицинско обгрижване. Парите за нея нямат значение, тя отдавна е забравила, че на този свят има сметки за ток, вода, телевизионен канал, лекарства, памперси и че храната не пада като манна небесна.
Дори докато пиша, стискам зъби... Не искам да я мразя, а това ще стане, ако продължим по същия начин.
Ако замине, не съм сигурна, че няма да намразя себе си.
Вероятно ще опитам за месец и тогава може и да имам отговор. Покой едва ли....

Съчувствам ти, гледали сме и двете баби ама в много по лошо състояние, едната в кома, другата за жалост направо разпадаща се. Едната беше свекърва на майка ми й и беше по лесно да я гледа, но майка си и беше най болно. Каквото и да кажем, най-добре човек да си отиде от раз а не така бавно и в тежест на близките си.

Свекърва, каквото и да кажа няма да те утеша. Надявам се да намериш решение, работещо и за двете!
Мама беше в твоята ситуация преди 2 години. Няколко месеца обмисляше какво да прави (мама се грижеше за свекърва си), толкова умислена, лоша към околните и себе си не я бях виждала. И до днес не иска да коментира темата. Не успя да намери добър за нея дом в СтЗ и нае жена, която да помага със санитарната част няколко пъти на ден и да прави компания на баба, доколкото й позволяваше. Донякъде беше облекчение за мама, можеше да ходи на работа и през почивните дни да излезе от вкъщи.

Прегръдки 

Много е тежко такова положение.

ММ сега като се обади на техните и те са неадекватни. Те още докато беше в болница бабата търсеха жена да помага, ама не знам какво стана.

Не случайно една позната казва, че свекърва ѝ много ги е обичала, защото си е отишла за една нощ.

Ти си кажи, какво ти тежи. Помага, макар и да не променя ситуацията.

Много се чудих дали да пиша,понеже още ми е много прясна раната и не знам дали ще бъда обективна или заслепена от мъката.
Баба беше в това състояние повече от 7 години.Безпомощна,на памперси,ежедневни мъки и много грижи.Първите 5 години я гледах сама,с помощ от дядо.След като забременях прехвърлих повечето неща на леля и братовчедка ми.Е, леля издържа два месеца,после си замина за Гърция,много и дошло,,,Кака се разкъсваше и тя като мен,работа,,после при баба,,пак работа.Последните две години записахме и двамата на социална кухня,което доста ни улесни.Поне една грижа по-малко.Но си остана ежедневната хигиена.Тя беше едра жена,над 80 кг,неподвижна от кръста надолу.Малко хора могат да си представят колко е трудно да сложиш памперс и да изкъпеш човек в такова състояние.Не сме я оставили и  ден без помощ,вярно че през ноща не сме спали при нея,но на сутринта винаги имаше дежурен.Трудно е...многоооо ,многоо трудно.С течение на годините все повече се замисляш, дали се мъчи напразно? Това ли трябва да е залеза на живота на човек? Започваш да си мечтаеш някой ден,ако си отидеш,да си отидеш блаженно,за един миг,без мъки.Но малцина са тези щастливци.
Мислихме вариант да плащаме на жена да я обгрижва,но тогава тя изпадаше в едно състояние на нервен срив,молеше ни да умре,да не ни мъчи,да се свърши...И този вариант отпадна..За старчески дом и дума не е ставало,понеже дядо е жив,а тя не можеше и секунда без него.С течение на годините забелязах,че татко все повече започваше да се изнервя от тях,обяснявах си го с многото работа и задължения,но истината е,че на неговите години е почти непосилно да обгрижваш човек на легло.Леля идваше за месец,хващаше я дискова херния и си тръгваше.Само аз и кака приемахме някак си нещата,не казвам,че ни е било лесно,просто силите са ни още в разцвета.Не сме толкова изнервени,младостта си оказва влияние.има разлика да си на 30 и на 60 години.Аз я приемах ,като едно малко бебе,баща ми я смяташе за бреме.
Сега,след като минаха почти два месеца от смъртта и,ми липсва повече от всякога.Бих дала всичко пак да ме критикува,че не знам как да и режа ноктите,да се шегува,че я подстригвам като кукла,да и щипя бузките,да целувам челото и,да и правя масаж с лосионче,да реша косата и,да и се карам да не яде сладко (а тя тайно да си хапва),да ми разказва колко сме били послушни (въпреки,че я докарвахме до лудост с брат ми),да и купувам шарени блузки с мъниста,да и закичвам по десет мартеници,а тя да се перчи с тях пред съседките,да  ми прави място на леглото до нея и с часове само да ме милва и да държи ръката ми...Всичко бих дала за тези моменти,дори и да ги сънувам.Последната и седмица бяхме всички при нея,опитвах се да запомня всеки миг,защото знаех,че е за последно.Шепнех и,че я пускам да си отиде в мир (въпреки адските и мъки и болки),повтарях и ,че е най-обичаната баба в целия свят.че всички сме с нея,че много я обичам...Болката си остава,дните минават,а ти е все някак празно.Няма значение на колко години си е отишъл един човек,боли еднакво,силно и човъркащо.Надявам се,  там където е, да няма вече болка.
Сложното при вас е,че всички грижи са само на теб.Опитай се да поговориш с брат ти (не е честно само единия да носи целия товар),обмислете вариант да идва жена да помага в грижите (преди си спомням една рускиня май идваше при вас),или той да идва да помага.Ако продължите така,ти ще се съсипеш много по-скоро от нея.Пази си ума и здравето,колкото и да е трудно и тежко.Говори с нея,оставяй я сама за кратки интервали,после ги увеличи.Защото го има и момента на прекаляването,колкото повече грижи полагаш,толкова по-обгрижена иска да бъде тя.А тепърва ще имаш внуци за гледане,сили ще ти трябват много силни прегръдки  
         

Цитат на: svekarva в 26.07.2018 17:11

...
Жената с нищо не ми е виновна, даже напротив, била ми е цял живот /допреди 5 години/ опора и ветропоказател. Сега това не е тя, а само жалка обвивка на капризна и инатлива старица на 91г.
....

Само цифрите са други. Идеално те разбирам. Прегръдки 

Изоставяне ли е да изпратиш такъв човек в дом ( разбира се хубав) за възрастни хора? А да си дадеш детето на ясла не е ли същото? Едното ти освобождава време да отидеш на работа, а другото емоционална енергия да оцениш и да се порадваш на оставащото ви време заедно, когато се срещнете ( защото съм сигурна, че ще я посещаваш възможно най-често.) Не го казвам като съвет, друга гледна точка споделям, може и да е грешна.

Цитат на: Kiwi в 27.07.2018 06:35

Изоставяне ли е да изпратиш такъв човек в дом ( разбира се хубав) за възрастни хора? А да си дадеш детето на ясла не е ли същото? Едното ти освобождава време да отидеш на работа, а другото емоционална енергия да оцениш и да се порадваш на оставащото ви време заедно, когато се срещнете ( защото съм сигурна, че ще я посещаваш възможно най-често.) Не го казвам като съвет, друга гледна точка споделям, може и да е грешна.

Точно в подобни емоционални сравнения зациклям и аз... 
Получих специализирана литература по въпроса и се надявам да стъпя на здрава научна основа и да се напасна разумно към отговорностите ми в този етап от живота. Леле, как звучи , но си е истина за моя начин на мислене
Благодаря на всички за съчувствието, добре ми е да зная, че не съм единствената.

Свекърва, не знам точно какъв съвет да ти дам. Съчувствам ти много и дано вземеш най-правилното решение за всички, каквото и да е то.

Лелята на баща ми се беше отдала на денонощни грижи към родителите си. Беше й тежко, защото възрастните са като малки бебета, с много претенции и изискващи огромно внимание. След като и двамата починаха тя изпадна в огромна депресия. Ама истинска депресия, а не такава, каквото ние често си приписваме. Беше станала на вейка, емоционално беше много зле, пиеше хапчета. Много време й беше необходимо, за да се съвземе и бавно да се опита да излезе от това състояние. Просто цялото ежедневние и тежестта, която пада върху теб те сриват психически и когато болният още повече "сипва сол в раните" , става още по - трудно.
Спомням си и прабаба ми преди да си отиде. За нея пък се грижеше синът й. Когато ходехме при нея, все едно бяхме чужди. Тя не ни помнеше. Беше ужасно капризна за храна. Сигурна съм, че и на дядо ми не му е било лесно, като мъж да се грижи за майка си, но много честно съдбата те поставя в такива ситуации.

Смъртта на любимата ми баба е най-тежкият и труден период през който съм минавала. Няма ден, в който да не мисля за нея. Понякога вечер плача и ми тежи ужасно много. Болката не отминава, а се опитва да намери едно постоянно кътче в сърцето. С времето става още по - трудно за вярване и възприемане на случилото се. Спомням си часа, в който разбрах, че вече я няма, спомням си последният път, в който я видях, всичко, за което си говорехме тогава. Ясно си спомням гласа й и как изглежда. Ужасно трудно е всичко! Мъчно ми е, че не ми се обади за раждения ден първа, както всяка година! Мъчно ми е, че не беше на кръщенето на детето ми! Мъчно ми е, че няма да види как расте, а толкова го заслужаваше! Нямам сили да изтрия номера на телефона й. Имам чувството, че ако го направя, все едно я изтривам от сърцето си!
Баба ми не е била болна на легло, а много жив човек, затова на всички ни беше ужасно трудно да повярваме какво се случи. На майка ми никога не й се е налагало да я обгрижва по този начин, но въпреки всичко на моменти й беше трудно да живее с нея. Баба ми все едно беше и "пречката" майка ми да замине при баща ми в Испания. Точно предишната вечер го обсъждахме това и все едно баба реши да я освободи най-после като си отиде.  Толкова ужасно много вярвам, че всичко, което се случва не е случайно..

Лоли, докосна сърцето ми с всичко, което написа. Така ми се иска и аз да имах времето да се сбогувам с моята баба. 

Та въпросната леля беше тази, която ни окуражаваше да вдигнем глава и да продължим напред, да не се вглъбяваме в мислите си, защото трябва да щадим и себе си. Тя, като преминала през това състояние, знаеше какви могат да бъдат последствията.

Аз като знам каква съм, не знам дали ще имам силите да оставя някой в дом. Говоря чисто емоционално. Знам, че е съвсем различно да ти е и на плещите толкова години, да те ядосва и тормози с капризи и все едно да нямаш право на собствен живот.

Обърнах го и на собствен отдушник, но всичко написано ме провокира да го напиша. Много хаотично стана, но ми е каша в главата.

Свекърва, ти си разумен човек и съм сигурна, че ще вземеш правилното решение. И да решите да я заведете в дом или да продължиш, както досега, все няма да е лесно. Дано намериш златната среда. Не знам дали е по-тежко всички грижи, които полагаш и нервите покрай тях или да се чувстваш виновен, че си оставил някой в дом, още повече, ако ти бъде натяквано за това. Представям си и тя как би се почувствала, защото ти за нея си единственят човек, който я обгрижва. Точно като едно малко бебе, което е напълно зависимо от родителите си.
Аз просто си разсъждавам "на глас". Ти най - добре знаеш каква е ситуацията, какво ти е и как би искала да се стекат обстоятелствата.
В думите на Киви също има логика.

Изпращам ти силни прегръдки и много кураж да се справиш с тези терзания. 

Изключително труден въпрос който стои и пред нас. Изоставяне не мисля, че е по-скоро опит да останеш трезв, да не полудееш, да се запазиш за другите около теб и за себе си.