Гуш Миме 

Съболезнования, Миме!
Не се обвинявай, не знаеш е какво е можело да стане, ако не е била в болница. Кураж на теб и близките ти!

Моите съболезнования!

Мименце Съболезнования  Каквото и да ти кажем, ще е малко, но наистина, не се обвинявай, бъди горда, че успяхте да я дарите и с радостта да види правнуче  Кураж 

Съболезнования, Миме! На по-добро място е. И ще ви гледа и закриля от там. Обвиненията и въпросите "защо" не помагат. Изпълнила е мисията си на земята, защото е била добра! Бъдете силни! Споменът за нея ще остане жив, докато вие я носите в сърцата си и разказвате за нея.

Най-тежко е, когато от живота ни си отиде човек, с когото сме споделяли хубави моменти и надежди за по-добро. Съболезнования

Миме, прегръдки 

Миме, съболезнования! Да почива в мир!

Много благодаря на всички за подкрепата! 
Такава нужда имам да плача и да говоря... Да говоря и да плача.  Имам нужда да си изливам емоциите, защото вътрешно се побърквам. Когато говоря с майка ми,  я натъжавам още повече, защото я карам да се чувства виновна, че не е направила нещо както трябва. А ММ постоянно се опитва да ме успокоява, като отрича разни неща, а аз вярвам в тях. Интуитивно...  Не знам някога дали ще мине тази болка или само ще се притъпи и ще я носим вечно в сърцата си. Има неща, които не ми дават мира и не мисля, че някога това ще стане. Сега съм на етап на пълно отричане на случилото се, на невярване и неразбиране. За толкова кратко време, толкова неочаквано... От нищото... Сърцето ми се къса. 
Понякога очите ми пресъхват и тогава имам чувството, че сърцето ми плаче. Друг път не мога да се успокоя. Постоянно е в съзнанието ми.  Постоянно е пред очите ми.  Не исках да я виждам така.  Празно ми е без нея. Дори да не се виждаме с дни, аз знаех, че е там. Просто го знаех! А сега като знам къде е.... Ме боли...
Мъчно ми е и за брат ми, защото го приема тежко. Никога не съм го виждала такъв. 
Опитвам се да вярвам, че е на по-добро място, че така й е било писано,  Несправедливо е, защото не го заслужаваше.
Липсва ми ужасно! 
Благодаря ви още веднъж. 

Миличката
Знаеш, че имах две много тежки загуби през есента, все на близки хора. Всеки понася мъката различно, но трябва да си я изживее- едни говорят и плачат, други обвиняват, трети са видимо безразлични и безчувствени, но всички страдат, всеки за себе си и няма как да бъде успокоен или допълнително натоварен. Не мисли за другите, бъди си само с твоята скръб, достатъчна ти е.
При мен беше много странно, че на 40-тия ден някак ми олекна и приех, че се е случило и връщане няма... Свикнах да живея с тази мисъл, успях да изтикам ужаса и да си спомням за хубавите неща.
Скоро щеше да е рождения ден на племенницата, кухо ми е, че не мисля за подарък. С покойната приятелка разговарям отново и отново по стари теми, гледам последните и думи във Вайбъра с тъга, но пиша на дъщеря й и се радвам, че не сме загубили връзка.
Кураж, ще се справиш и ти и ще намериш покой

7 години ще станат от смъртта на баща ми. Покой съм намерила и не се саморазрушавам. Но ми липсва, никога няма да спре сигурно. Сънувам го. Мисля за него. Чудя се какво би ми казал, какво би ме посъветвал. И живея.
Ще свикнеш. Отдай се не на липсата, а на спомени за хубавото, дори смешното и шегите с нея. Време трябва. Прегръщам те!

Знам, че трябва да живея в реалността, която за съжаление е такава...Но не се чувствам готова да го приема. Не и сега! Казват, че и времето лекува...Не вярвам и в това! Може болката наистина да се притъпява с времето, но е там...в сърцето завинаги! Знам, че милата ни баба ни обичаше и правеше всичко за нас и наистина съм щастлива, че я имах в живота си!   И ще я нося завинаги в сърцето си!  Трябва ми време да се успокоя! Трябва ми много време! Може би сега не мисля много трезво, но и това ще стане!
Проблемът е, че постоянно дълбая и дълбая все по-надълбоко и сама се измъчвам. Дори майка ми ми казва да престана, защото така се тормозя още повече, но то е по-силно от мен. Не става просто така някой да ми каже не плачи, не мисли и аз Ок, спирам. Днес разбрах и още нещо, което е казала " Ако остана в болницата, ще умра" и точно така стана. 
Съжалявам, че и на вас ви връщам лоши спомени, но ви благодаря, че ме "изслушвате".  Само човек, който е преживял подобно нещо, може да разбере болката. 

Съболезнования Миме!

Миме, моите съболезнования. Всяка една такава загуба е безпощадна и неизменно си задаваш въпроси: "Аз постъпих ли правилно, направих ли всичко възможно?".
Не се самоизяждай, повярвай не можеш да промениш нещата, само да се измъчваш. Времето лекува, но след десетилетие (поне при мен).
Иплачи си го, нареви се, викай, имаш право да ти е болно и да го изкараш навън, така както ти го чувстваш  Гуш и се разсейвай повече 

Оф, аз не знам за тук ли съм, за къде съм изобщо... толкова лавинообразно се влошиха нещата при нас, че само снега ми липсваше да ме срине психически. От петък съм в Токуда на системи за задържане, уж за всеки случай, ММ и свекърите са грипозни и ММ идва за по 15 мин с маски да ми донесе вода и да ме види. Сега тая 30та седмица ми се вижда безкрайна, а до 40та все едно нова бременност ще износя. Имах съмнение за изтичане на води в четвъртък, в петък вече АГ-то ме прати при тази, която ще ме изражда, не са води, но пък ми откриха леко разкритие, нямам контракции и имам много околоплодни води. Включиха ме на системи магнезий и ми бият антибиотик заради завишени левкоцити, уж утре ще ме изписват. Вчера пък абоката ми се запуши и направих оток на ръката, сутринта една сърдита акушерка ми изкара акъла, че тоновете не били хубави, та ми правиха още 2 след тях, бебето си спяло и му било равно биенето на сърцето, макар и аз да виждах как си варира между 120 и 140 удара. Добре, че на визитацията мина една от най-добрите лекарки и каза да ми направят още един запис, защото не иска притеснени майки в отделението, лекарката дето го прави каза, че й харесва, а и аз усещах ритници. Иначе съм самичка в стая за 4ма и само зяпам телевизия и филми, имах съкилийнички само за 1 нощ и ги изписаха. Сутринта докато се разхождах из стаята в опит да събудя бебето или да се успокоя не знам кое от двете, видях отсреща в прозореца пък майките от родилното как си люлееха бебенцата из стаята и направо ми се дорева, че хем искам вече да е тоя момент, хем не точно сега... в началото на тоя коридор пък е неонатологията, в която на светлините от лампите се виждаха кувиозите и изпитах ужас...  Та така не знам, излях се, даже не знам колко е смислено, но просто имах нужда.