Аз си мисля, че вече малко излизаме от темата... Само дето за тая, дето се създава в момента, не успявам да намеря съответстващо име. Сега малко контра на вас да се изкажа, щото някак се провокирах, видите ли.
![=]](/Smileys/kolobok/pardon.gif "=]")
Аз разбирам добре Моникамария, защото е нормално да имаш сантимент към моментите, които не се повтарят. Макар че това ги прави хубави. Но и провокира малко тъга, ако човек си е с такъв характер. И аз се разтъжавам чат-пат за минали моменти (уточнение, че любимият ще прочете - не за бивши гаджета), ама ми е кеф от тая тъга. Психологията я обяснява, не мисля, че е недоизживяване на нещо. Тия недоизживените истории ги оставям извън изследването си.
За брака си мисля, че както е много, много готина стъпка, защото ти дава сериозност във всякакви измерения, така и е доста натоварващо това да си мислим колко грандиозно, невероятно, най-най-най-нещо е. Към такива мисли ме провокира поста на Мишел. Аз не вярвах, че ще се оженя и сега, когато тоя етап ми чука на вратата, ми е приятно, защото дойде навреме и знам, че е правилно. Съзнавам, че е сериозна работа и дори това го прави още по-чаровен за мен, лично. Но, мисля, че ако седнем да задълбаваме в това колко огромна отговорност е, как ни променя и прави най-сериозните типове на света, как трябва да сме най-най-узрели за него и след това животът ни ще е уникално изживяване... еми това ме стресира бе, хора!
Честно си казвам, стресира ме...
... Стресира ме идеята, че много хора след брака тръгват по някаква утъпкана от други преди тях пътека, без да я разширяват, без да се стараят да са различни. Стресира ме това, че някога може да се появи по-яка жена и Той да ми изневери. Стресира ме мисълта, че той може да каже, че е по-велико да работи и в събота и да си купи втора кола, вместо да си дадем парите за пътешествие например и това може да се случи не защото той е такъв характер, а защото бракът го е накарал да се превърне в такъв човек. Стресира ме това, че в работа ще почнат да ме питат кога ще правим деца, ще се чудят да ме уволнят ли, като забременея и т.н. Страхувам се, че може аз да се променя и да стана кисела лелка с чувство за притежание, дето ще й е по-приятно да си готви манджите вкъщи, отколкото да иде с него на клуб. И ако ми припомните, че човек може да стане такъв само ако ги носи тия нагласи у себе си принципно, тогава ще ви припомня пък аз, че сте казали, че можем да станем чисто нови личности под въздействие на брака. А тия личности могат и да не са приятни, както е възможно и обратното. Затова не казвайте, че трябва да се променя и да стана най-сериозният човек на света, за да съм достойна за светостта на брака. Не казвайте, че ако бракът не промени нещо у мен, Него, връзката ни, тогава защо сме се женели... Кажете, че ще ни промени постепенно, ще ни направи по-силни. Кажете, че ще си бъдем готини и млади и след като се оженим. Кажете, че бракът е супер и трябва да го обмислим сериозно, но ни кажете и че не бива да задълбаваме до дъното на душите си за това дали сме достатъчно готови или достатъчно достойни.
И не се обиждайте на това, дето съм написала, нито ме светвайте, че съм се поразпалила. Имам право малко да хиперболизирам, за видите, че желание за брак се появява и у бурните хора, но това не значи, че няма да им се получи или че трябва да се притеснявате, задето носталгията по незабравимите моменти значи едва ли не, че не са готови да предприемат Голямата стъпка. Аз ще се омъжвам, защото искам да му взема името на тоя мъж и ловко да се превърна в яка съпруга, каквито примери имам не един и два. Друг е въпросът ще се справя ли.
И заради други неща ще се омъжвам за него, ама не ми е удобно да ги споделям, пък и не е тук мястото.
За финал - бракът е голяма работа, но не е най-голямата чак, мисля. Голямата работа е да срещнеш тоя мъж, дето си заслужава да го тормозиш в брак цял живот после. Казах си.
Има ли го при вас момента, когато си дадете сметка, че ще сте госпожа и да имате чувството, че вече младостта си отива. Че вече и свободата си е отишла и от тук нататък безгрижността отпада като вариант. Не че самата сватба нещо променя, то и сега си е така, но някак... някак с брака идва и едно друго състояние на духа сякаш. Аз намирам грижата за семейството за призвание и принципно я върша с огромно удоволствие, наистина, но от друга страна едни мислички ме глождят...
Принципно и аз така мисля. Но това, че нещо е необратимо изгубено малко ме натъжава понякога. Понякога просто ми се иска да съм сама и макар и за час да мога да избягам. И то когато реша! Животът ми да си е само мой и всичко да е както преди! Просто искам да си имам такава опция и да знам , че когато реша ще я ползвам. Дори и никога да не стане нужда. Но както вие казвате трябва да се насладим на всеки миг максимално! Всеки етап от живота носи нови предизвикателства със себе си и нови фронтове, на които трябва да се борим, за да победим! 
). Чувствам, че искам да споделя с него всичко, искам да имам семейство, деца. Ужасно много искам да се грижа за това семейство, да ги направя щастливи! Искам да изпитам чувство на принадлежност! Още много мога да ти пиша. Но в общи линии бракът за мен не е една утопия. Не е просто една рокля и малко цветя. Когато човек е максималист като мен, обаче, той винаги иска да направи най-добрия избор. И тогава обмисляш, обмисляш много! И съмнения винаги могат да се появят! Моите съмнения не са въобще относно това, което искам! Моите съмнения са под формата на малки сантиментални споменчета с безгрижните години и надпис отдолу "Това няма да го имаш вече!". Просто някаква носталгия. Това е! 
абе незнам вече какво да мисля ........