Моят ме изненада.
Не, че не съм си мислила, че някога ще ми даде пръстен, не че не сме говорили за това как ще ни се развие връзката занапред и кога смята да предпиеме сериозната крачка /все пак вече от 7 години бяхме заедно/.... но ме изненада. Просто не очаквах, не подозирах, че точно в онзи момент е решил да ми даде пръстен. Когато съм го очаквала не го е правил.
Та въпросният ден се изпокарахме още от сутринта и то хубаво - викове, крясъци, тряскане на врати, мълчание примесено с окъслечни заядливи реплики. Много ме беше издразнил. Бяхме си тръгнали за село - два часа в колата мълчахме. Разделихме се за около час-два и когато дойде до нас, ме извика навън да ми кажел нещо. Е тогава вече се усетих. Беше много неловко. Попита ме дали искам да се омъжа за него. Аз още бях ядосана и мълчах. Обаче това пусто женско любопитство - трябваше да видя какъв пръстен е избрал. И така.
Романтика!? Не. Но той си ми е такъв.
