Честитооооо! Да е много щастливо цялото увеличило се семейство! Бъдете здрави, спокойни и се гледайте задружно


Спомням си как преди две години си пишехме с теб с все още невръстните бебета, а кога се изтърколи времето и те станали каки 

Благодаря, момичета! Дано сме здрави и щастливи, за да влизаме често и да разказваме.
Много ми се иска да ви разкажа за раждането и първите дни у дома, но предпочитам да се наспивам когато съкровищата спят и като вляза в релси ще разкажа. Майка ми е у дома и доста ми помага, така че удържам фронта. Мони, едвам я удържаме да не смачка бебето от радост.

Добре звучиш, почивай, а разказването няма да избяга.

Милена, честита втора розова радост!     . Нека е здрава и усмихната.
Отдавна не съм ви навестявала, а Симона е истинска прелест.
Търпеливо ще чакам да разкажеш всичко около теб и двете моми.

svekarva, fibi, ra_di, Roxanne_, lunno momiche, Princess_of_the_Dawn, alben4ik, ellimink,  fiibi_bg, minalina, Scarlett, Слънце, valka27, благодаря за пожеланията и че споделяте радостта ни.
Толкова е хубаво да си имаш бебе в къщи, да мирише на бебешко, да пипаш нежни крачета, да галиш мъхеста главичка!
Започвам преди да съм заспала.
Няма да ви оплитам в дати, имаше разни несъответствия. Терминът ми беше на 27,01. Бременността мина сравнително бързо, усетих я чак в 5-тия месец, иначе се забавлявах с Мони и често забравях че съм бременна.
При последното посещение при лекаря се уговорихме на 30-ти да постъпя в болница за наблюдение и евентуално предизвикване на раждане. Времето се влоши доста. А Силистренска област, където се намира болницата обяви бедствено положение. Ако бях започнала да раждам по-рано, щях да бягам до близкия град, който е на 20мин от нас и нямаше да се чувствам комфортно,защото нямаше да познавам никой, а и имах уговорка с лекаря си.
На 27,01 усетих някакви по-странни болчици и се притесних. Взех смелото решение да отида в болницата още на следващия ден. Смело, защото не исках да  оставям Мони дори за ден и исках да отсъствам максимално малко от къщи. Обадих се на лекаря и той се съгласи да ме приеме на 28,01 сутринта.
През нощта, обаче, усетих контракции, не бяха от подготвителните , но в никакъв случай не бяха болезнени. Въртях се в леглото и взех още едно смело решение-тръгваме през нощта. Рискувах ако чакам, да ме хванат по-силни болки и тогава щяхме да тръгнем за по-близкия град, нямаше да рискуваме да пътуваме в бедстващата област. Събудих мъжа ми, той си помисли че се шегувам.

Багажът ми беше стегнат и беше в багажника на колата, абе всичко беше готово, само се измихме и тръгнахме. Свекър ми тръгна с колата си зад нас, в случай че закъсаме, да има кой да ни дърпа, бута, влачи и т.н. Почувствах се малко неудобно, ако се окаже фалшива тревога.
Нямаше никакви проблеми по пътя, когато пристигнах контракциите ги нямаше. Понеже беше едва 6.00, акушерката каза че няма да ме преглежда и ще остави направо лекаря да го направи. Изпратих мъжа и свекъра и легнах да се наспя поне, ако ще раждам през деня. На смяна дойде акушерката която изражда Мони. Толкова я обичам и съм и благодарна. Казах и, не разбрах дали ме помни. Когато лекаря ме прегледа в 9 разкритието беше 2-3см,но нямаше други признаци за започнала родова дейност. Легнах си. Свежа се събудих към 14 от болезнени контракции на 6 мин. Когато продължиха  цял час казах на акушерката, но се разбрахме че е рано за преглед. После станаха на 5 мин, но твърде кратки, двайдетина секунди. Точно в тези минути много се ядосах че раждането трябва да бъде толкова болезнено. Казаха ми че упойка се слага след 6-тия сантиметър и започнах да го чакам. Лекаря дойде ухилен, пита как съм и изчезна. Към 17 ме прибраха в предродилна. Контракциите си стояха на 5мин, но кратки , но пък по-болезнени. Аз не спрях да питам за упойката и за окситоцина, който само ми мятаха пред очите. Всъщност, признавам болката не беше толкова силна колкото беше първия път, ама от страх исках да ме обезболят.
Лекаря дойде, каза че "родовата дейност е много хубава", обади се на анестезиолог. Легнах на магарето  за проверка и ми предложиха да остана там да изчакам упойката. Многооо дълго чаках и то в кофти поза. Когато анестезиоложката дойде ( познах я , същата от първото раждане) не можех да кажа и дума. След упойката всичко се оправи, малко по-късно започнаха напъните и на втория напън усетих нещо да се плъзга между краката ми. Веднага отворих очи и повдигнах глава. Бонбонката не изплака, започнаха да и бъркат с тръбичка в носа и устата и тя се разплака.
Сещате ли се, че същата акушерка извади бебето! Беше на някаква 24-часова смяна. Както и да е , аз родих в 19,25.
ПРиспа ми се, а и Валката не ме остави да пиша много. Айде, утре пак.

честита ви втора дъщеричка Ангелче,да ви е жива и здрава и с много късмет. tТака както го описваш раждането звучи много хубаво и леко,браво за положителната нагласа. Ще бъде весело при вас следващите месеци.

Хехе, да те питам, мина ли ти през главата "Е, това вече е за последно, край на болките!" Аз само това си мислех....

Ангелче честита ти втора дъщеричка. Да сте всички здрави и усмихнати!
Свекърва направо ме заби с поста си. През цялото време докато четях разказа си мислех, че не знам как ще се навия за второ дете. Като знам цялата процедура. А пък при теб Ангелче и хората дето са те израждали същите.

Ей,при теб без екшън не може.Ама и кордон си си осигурила.Ама като знам какво е по тези пътища умно си постъпила.Кажи сега за Валерия нещо.Ти как се чувстваш?Мони вкъщи ли е сега или на ясла?

Пак ми я дадоха, после ми я взеха да я сложат под някаква лампа.
Мъжа ми ме предупреди, че може да не дойде на раждането, заради времето ( като си мислеше че раждането ще е друг ден). Мен ме досрамя да го викам още същия ден и то само за да ни види за 5 мин и не му се обадих. Той звънна в 17, ама положението беше почнало да се влошава и реших да не се обаждам. В 19,25 му се обадих, а той въздъхна, тъкмо щял пак да звъни, защото се притеснил че не вдигам. Аз му викам  " е, какво се притесняваш, най-много да родя.Честито! Имаш още една дъщеря". А той пак "Какво , как, кога?". Усетих някакви напиращи сълзи, които той здраво държеше, не спря да повтаря че ни обича.
Акушерката е убедена, че раждането било леко и бързо. Аз първия ден категорично и се противопоставях, сега мисля че е права.
svekarva,само това си казвах-край, последно, никога повече, две ми стигат.
Мърче, аз бързо забравих предното раждане, през цялата бременност бях много спокойна.
Целия екип-лекар, акушерка, анестезиолог бяха същите, а накрая на смяна застъпи и същата санитарка Валерия се роди 2840гр,49см (Симона-2850,49
Когато ме хвърлиха в стаята ми, със затворени очи, ужасно уморена си мислех само "трябва да взема бебето при мен" и така съм заспала. Събуждам се свежарка в 00,30 и пак "трябва да си взема бебето". Изкъпах се, не ми се виеше свят. Отивам в детската стая, а акушерките ми викат "ама ще можеш ли да си гледаш бебето през нощта". Не ми пука, няма да го оставя цяла нощ да плаче за мен, а аз да спя. Бързо я успокоих, тя засука и спахме цяла нощ.
Валерия е пълна противоположност на кака си, тъмна коса, различна физиономия. Много силно плаче,ууу, голям глас. Суче на час-час и половина, имам кърма за поне 4 новородени.
За Мони-бях чувала, че като се прибереш от болницата с бебето голямото дете ти се вижда огромно. Посрещнах Мони на вратата, тя ми се зарадва, гушнахме се, това дете сякаш беше пораснало с поне месец. Тази седмица не е на ясла, за да свиква с бебето.
Досега никой не го е казвал, не знам не им се случва на другите или си мълчат, но нека да го кажа:Симона много се зарадва на бебето, като го чу да гука ме пусна и тръгна да го издирва. Цяла вечер искаше да го прегръща и целува. А понеже всички баби и дядовци бяха на гости накрая на вечерта стана ужасна-разрева се, затръшка се и не искаше да заспива.
После пак

Ами не ми се е случвало, затова си мълча. Големият беше при баба си на село и се върна два дни след нашето идване с бебето. Видя ни докато кърмех. Погледна го и каза - наистина е грозен и няма коса /с две думи аз поне съм красив, няма какво да се притеснявам/ и изобщо не прояви интерес. Съседското момиченце /на 3г./, веднага след идването на майка и с новороденото, дойде на гости с думите "майка ми е взела чуждо бебе, нашето е още в корема и" Хихи, съседката е малко пълничка и коремчето и няма голяма разлика след  раждането. После си сложи възглавница под роклята и заяви "сега аз съм бременна, да връщат онова бебе". Ама Мона винаги е била №1, нека се радва на бебка.

Не, друго имах предвид. Често иска да го гушка, особено когато види аз да го правя. Но когато си легнем да спим (нарочно лягаме трите, за да разбере че вече имаме бебе, всичко ще правим заедно) не иска да ляга, вика, а когато се ядоса на нашите забележки рита с крака и понякога уцелва и бебето. Често го гали по главата, но понякога, ей така, от нищото мята с ръка и по-скоро го удря отколкото гали. Искам да кажа че не всичко е радост, започна да тръшка и да плаче без причина. От всичко което съм изчела знам че точно това се случва, но първо- много ми е криво за Мони, не знам какво си мисли, не искам да е тъжна и второ-защо никой не разказва че и при тях е така.

Миленка, много хубав разказ! Звучиш много спокойна и много уверена!

Валерия е  прекрасно име!

За това, че са различни ти тепърва ще го откриваш в абсолютно всичко, без да искаш ще ги сравняваш и постоянно ще се убеждаваш колко са различни, просто две отделни личности 

За наченките на ревност, за които ти говориш и се чудиш защо никой не споделя... Може би е до характер на детенцето, не знам .... Сиана никога не е проявяла никаква ревност към Елена, под никаква форма. Напротив, много и се радваше, а когато Елена сучеше, винаги се наместваше до мен, да я гледа. За заспиването - когато Елена беше съвсем новородено бебенце, каквото е Валерия сега си имаше свой собствен режим и не съм се опитвала да ги приспивам заедно. Дори се наложи на няколко пъти за по седмица да спим с Елена в друга стая, защото тя много ме държеше будна през нощта и да мога поне през другото време да поспивам иначе и Сиана ме събуждаше и се получаваше една въртележка. Така че тогава Сиана си спеше с баща си, а аз с Елена. Около втория месец си спомням, че вече започнах да ги приспивам заедно и така и до ден днешен. 

Мони със сигурност ще свикне с присъствието на бебенцето в живота ви и много ще я обича, но и е нужно време. Може да я включваш в  грижите за Валерия - може да ти носи памперси, да и маже дупето, да я завива. Сиана много се радваше, като и казвахме, че е кака и че е голяма вече, а бебенцето е малко, може и на Мони да и хареса, пробвайте!
Още от самото начало, когато Елена навлезе в живота ни Сиана си намери вкъщи някакво бебе, на което дотогава не беше обръщала никакво внимание и се започна едно завиване, приспиване, кърме не и тн и тн и така и до сега.... Мони сигурно си има бебе, не знам, просто ти давам някакви идеи, може нещо да ви помогне, да приеме бебка без проблеми 

Много прегръдки!

О, в този смисъл ли? Пак добре, че са момиченца и с малка разлика....И аз, и съпругът ми сме първи деца и имаме 4-5 години по- малки братя. Много добре си спомням лични преживявания, как исках да изхвърля бебето, хубаво, че ме хванаха, защото на прозореца имаше мрежа....Признавам си, до раждането на второто дете, съм си мислила, че обичат повече брат ми и ми е било едно гадничко, даже съм го казвала и на майка ми. Същото е било и със съпруга ми, когато са му "взели свободата" и са го накарали да гледа брат си, вместо да играе. Та за големия син се е събрало от двете страни по наследство. Той беше на 7, когато се роди малкият и ревността му се изразяваше в безразличие, щипане и бутане на бебето и нежелание да помага, защото го било гнус. Отслабна 2 килограма и видимо посърна. Хубаво, че бяха бабите да се занимават изцяло с него около месец- два. Аз, пък и като се замисля и синът, май се примирихме с положението, чак когато ни признаха първенството с думи към по- малките "ти си по- малкият, слушай брат си/сестра си". Хехе, брат ми все още се оплаква, че хич не му е лесно с две майки и най- вече с мен, че съм го командосвала и все още продължавам да го контролирам . Малкият също мрънка да кажа на "онзи, че си надвишава правата". Това не е пречка обаче да сме в много добри отношения /да чукна на дърво/, да се търсим и да си помагаме. Непрекъснато повтарям пословицата "брат, брата не храни, но тежко му, който го няма".
Съвсем права е alben4ik, децата са различни. Ако съществува ревност, просто я признаваш, приемаш и се мъчиш да балансираш. Мисля, че колкото по- малки са децата, толкова по- бързо свикват и се адаптират към новите условия. Аз разбрах думите на майка ми, че грижите, любовта и тревогите и са с това дете, което в момента има по- голяма нужда, което е по- далече, което е по- сериозно болно, чак когато родих второто. Обяснявам го на моите /те се правят на мъже и много- много не говорят на тази тема/, но зная, че ще го разберат само когато имат собствени деца. Съпругът ми гледа "по- философски" на нещата - ревност ли, на село няма такова нещо, два шамара по врата и ходи после, та се тръшкай . Може и да обръщаме по- голямо внимание и да анализираме повече децата си. В крайна сметка, всички сме оцелели и сме пречупили някоя черта от характера си.
Спокойно, и Мона ще свикне, и ти ще свикнеш . Казвам го от личен опит .