Добро утро! Наминавам много набързо, а после ще гледам да наваксам. Днес пак ще има тичане. Ще ходим до педиатърката, пък там часовете са все по обед. Разбирайте - когато трябва Дребосъчка да заспива. Тя още не може да си напасне часовника. Сутрин поспива, ама на обяд в 12 вече е притворила очи. Изтърве ли си часа и ходи после я кара да спи. Оф, голяма мъка е! Ще пускаме и изследвания, ако момата благоволи да оползотвори гърнето. Иначе ще се разкараме няколко пъти поне до поликлиниката. Ще гледам да изтипосам и мъжо да дава кръв за васерман, че хич не искам да ме бодат
Снощи и тримата бяхме вампирясали. Идваше ми дружно да влезем в банята и да се изсапунисаме, че да можем да спим. Май пак ни расте зъб и има ред сополи, ред лиги
Имам много какво да кажа и за чужбината, и за пътуването ми в друг град. Ако си мислите, че като знаеш езика, всичко е лесно - ами не е Хубаво, че на 18 г. имах младежката дързост и непукизъм иначе да съм си нарамила саковете и наобратно...
Отивам да дарявам с круши Мънинка

Бе според мен да знаеш езика все пак улеснява нещата.

Иначе ако трябва да думам по предисловието на вчерашната история, най-голямата ми (и всьщност единствена) депресия в жиовта беше като се преместих от Сандански в София.

Айде, за които си мислят, че сьм железна, ще си призная да се посмеете.

Всеки ден звьнях на приятелите ми. Всяка вечер плачех, пишех писма, не можех да спя и слушах радио по цяла нощ. Имаше едно жетсоко предаване с онзи журналист, дето после го биха, май Иво се казваше, а пьк по кое радио беше… Трябва доста да се напьна, за да се сетя.

Но… една година вьобще не излизах от вкьщи. Училището ми беше срещу квартирата и само пресичах булеварда. През другото време у дома и рев. И рисувах де, защото нали учех дизайн. Голям рев брей, все едно сьм отишла на другия край на света, а не на 150км от дома  

Една година изкарах така в София и после една приятелка, която замина за чужбина ми даде нейната работа като чистачка в офиса на Егмонт Бьлгария. Животьт ми започна да се определя от 3 точки: квартирата-работата-училището-квартирата. Сутрин ставах в 5ч, защото в 6 трябваше да сьм в офиса да изчистя преди да дойдат хората в 9ч. Зимата навьнка един студ, дьрво и камьк с епукат, -15, -20'С. Бях винаги сама в пьрвия трамвай. Ськвартирантката ми беше донесла отнякьде термо-чаша за еднократна употреба (от някое от тогава вьзникващите заведения за бьрзо хранене като Макдоналдс, Кентьки или онея бьгарските в края на Витошка не си спомням името).

Та в тая чаша си правех кафе, да ме топли и да оцелея по пьтя и отивах да чистя.

Егмонт организираха премиери в НДК и на всяка врата на зала 1 раздаваха албумчета с лепенки и ме вербуваха и аз да одя да давам, че им трябваха хора.
И така видах НДК ахахахаха и се запознaх с бившия, който си бешe софиянец. После София я осинових и си стана моя, ама дотогава…
Сега е много смешно, ама аз си знам.

Та като дойдох в Париж си мислех, че ако пак трябва да преживявам сьщото няма да го бьде, но напротив - откакто положих крак, все едно тук сьм родена. Нямах нужда от никакво време, адаптирах се с пьрвата гльтка вьздух.

Сега знам, че трудността ми е идвала от това да свикна с големия град. Ужасяваше ме мисьлта, че градьт никога не свьршва. Пред погледa ти светлини, зад тях други и зад тях други… безкраен, огромен град, така ми се виждаше София навремето.

Ако ви е смешно = смейте се, няма да се обидя. И аз самата сега го намирам за смешно, ама тогава сьм била на границата между малка и млада, и такива са ми били емоциите.

Добре, че се присетих сега, стана ми мило  

Цитат на: inaxastra в 28.10.2015 11:38

Сега знам, че трудността ми е идвала от това да свикна с големия град. Ужасяваше ме мисьлта, че градьт никога не свьршва. Пред погледa ти светлини, зад тях други и зад тях други… безкраен, огромен град, така ми се виждаше София навремето.

Все едно слушам майка ми, когато разказва, как от малко село на края на света е отишла във Враца.. Направо ми се доплака... 

Важен е крайният резултат, т.е. това, което си сега. Как си го постигнала и през какво си минала само ти си знаеш.
Не е смешно, на мен ми е интересно.

Това за здравейте

Аз пък приемам по- стресиращо движението в обратна посока - от оживен център към затънтено село. В големите градове ме плашат все още метрото и подземните влакове, че изгубвам всяка ориентация и ме е страх да не си пропусна спирката.

Добър ден Първо Ина, хич не е смешно, напротив, поучително е според мен Важното е, че в момента животът ти е пълен, всичко друго само е довело до сегашното ти положение, така че нищо не е излишно в този живот  

Предварително се извинявам, ако на някой не му се четат драматизации, може да пропусне  

Не знам къде трябва да си адресирам въпроса, затова ще ви питам направо тук. Става въпрос за братовчед ми, на 9 години е, 3-ти клас. Винаги е бил много буден, здрав, лесно възприема и помни, малко го мързеше да учи, ама сега вече са дигнали ръце от него защото нищо не може да възприеме. Поне така ми го описва леля ми: няма интерес към нищо, свързано с училище, не иска или не може да запомни нищо, нито разказвателни предмети, нито на английски, нито каквото и да било...преди даже имаше любими предмети, ходи на олимпиади и състезания, сега коренна разлика   В училище докато госпожата преподава, той решава, че трябва да си извади да пие вода примерно или да отиде то тоалетната, по всякакъв начин да се разсее...вкъщи учат до късно и накрая пак нищо не е запомнил   Леля ми казва, че като стане въпрос нещо да се учи и го питат, цитирам гледа като теле...празен поглед, без грам интерес или знак за разбиране   не знам дано съм ви го обяснила правилно...тя мисли да търси вече детски психолог, защото не знае какво да прави с него   А и други, казва, че е апатиен дори към наказания...все тая му е че няма да играе на компютъра цяла седмица, гледа да минава ден за ден...иначе ако седнеш да си говориш с него, може да си разтягате локуми и да те купи и продаде дето се вика, не знам, много странно ми се струва всичко   Мъчно ми е, защото е много чакано, обгрижвано и гледано дете, слънчево и гальовно, малко го разглезиха, но не мисля, че това е причиниата...и сега са в безизходица и дори не знаят на какво може да се дължи това  

Някой да има представа? Наде, ти такъв или подобен случай имала ли си?

Свекьрва, зависи от обстоятелствата. Мисля, че човек в един момент се изморява от големия град и му се врьща кьм корените. Лично още не сьм там, но имам подобни наблюдения.

Фери, много е трудно само по това описание да се направи диагноза, без човек да е видял детето, да е говорил с родителите, да е направил анамнеза… Информация от трета рька вероятно е пьлна с неточности и субективни впечатления. Най-добре е да го зведат на специалист, който да го види лично и да пита това, което ще помогне за да се определи откьде идва проблема.

Може да има някаква диспраксия детето или… абе има хиляди причини, които могат да доведат до това, което описваш.

Нямам предвид връщане към корените . На някои хора корените ни са в по- голям град, а се е налагало да живеем известно време в много по- малко населен място.
Фери, дано попадне на добър специалист детенцето и да открият бързо причината.

Инче, ти си боец!
На мен също ми беше трудно да свикна със София в началото, най-вече с това, че нямах никакви приятели и подигравките на съучениците, които ми се подиграваха за всичко почти /че говоря различно, че не знам как да се прибера сама и ме карат с кола, че не излизах никъде, защото ме страх да не се загубя/.
А сега не мога да си представя да се върна в малък град, плаши ме до ужас мисълта и се депресирам като отида на гости при баба ми, как в 18-19 няма жив човек на центъра, няма къде и какво да правиш.

Рататуй, винаги съм мислела, че си софиянка  
Враца е малък град, ама незнайно от къде, аз съм създадена просто за големия град... Обожавам лудницата, шумотевицата, не се стресирам и обичам да трябва да намеря, някоя улица, която не знам къде се намира.. Не обичам да използвам навигация, гледам на картата и си тренирам мозъка, като се опитвам да си начертая маршрута сама и да стигна сама.. По-интересно ми е, макар да губия повече време   В началото като се преместих във Варна и ми се струваше толкова голяма... След 5 години ми излгеждаше като Враца, навсякъде познати физиономии (с изключение на лятото де), все едни и същи места.. Задушавах се.. Така се преместихме в София и за сега тук се чувствам добре.. Харесва ми, че има толкова възможности за забавление, разнообразие.. Не бих живяла в малък град, освен ако обстоятелствата не ми принудят   Дано и София да не ми отеснее, мисля че от това се притеснявам най-много
Пример, братовчедка ми като беше тук преди сватбата й и аз я развеждах по магазините за различни неща.. След 5-6 часа обикаляне с колата от едно до друго място, тя се хвана за главата и вика "Имам адското главоболие, толкова се напрегнах, че направо не знам".. Ние реално нищо не правихме, а и аз шофирах, ама стреса на големия град, определено беше супер страшен за нея.. тя си живее в Монтана и никъде, никога не ходи, освен ако не е за почивка  

Фери, наистина звучи сериозно и едва ли някоя от нас, включително професионалистките, ще можем да сме много полезни. Определено си трябва срещи с професионалист лично и да се вземат мерки, бързо според мен  

Не съм родена тука Тони. Родена съм в Смолян. Като бях на 9 тате се премести, после мама и след това като взеха апартамент ме взеха при тях. Бях супер самотна и ми беше много криво.
След това свикнах имам си приятели, с които израснахме заедно и възприемам София като моя дом и моя град, но  не съм родена тук.

Цитат на: inaxastra в 28.10.2015 11:38

откакто положих крак, все едно тук сьм родена. Нямах нужда от никакво време, адаптирах се с пьрвата гльтка вьздух.

И аз се почувствах точно така като дойдох тук.

Иначе аз в моето детство в среда на разредени родители съм израснала като дърво без корен.
Най-хубавите ми детски спомени са от Габрово.  Живяхме там 5 години и се преместихме в малко градче,  което си е чисто село,  до Велико Търново.
Тогава бях на 11, но ми се срина целия свят. Ново училище,  учитители с абсолютно селски манталитет,  учили бащи и по-големи братя и сестри на съучениците ми,  та нямаше час,  в който да не се говореше за фамилията на някого,  тотална загуба на време. Много ниско ниво на обучение,  съученици,  с които нямах никакви допирни точки. Постоянно срещах хора по улиците,  които все питаха на къде отивам,  откъде идвам,  какво нося,  чия съм и т. н,  това хорското любопитство край няма.
Мечтаех си хиляди пъти как се връщаме в Габрово. Пишех писма на приятели, ходих на гости(и до днес пазя приятелство,  макар да сме го поддържали само дистанционно с две близначки,  вече 23 години.Те живеят в Дания сега,  та сме в един огън), ходих на лагери с тях.
Поставих си цел-да се махна от този селски град.
Единственият начин беше училището. 
Първият удобен момент беше 7-ми клас. Както и преди казах,  от 10-годишна знам каква искам да бъда. Избрах Икономическият техникум във Велико Търново  и започнах да се подготвям. Изпитите бяха по математика,  а учителите ми бяха ужасни,  нямахме възможност за частни уроци и се подготвях сама. Не успях. Конкуренцията беше убийствена. Останах още една година. Тежко го преживях,  но се мобилизирах още повече и следващата година се получи.
Преместихте се на квартира, сама и бях най-щастливия човек но света. Буквално вече дишах свободно. От този момент нататък настръхвах само като си помисля да се върна.
След техникума,  още отрано, цел ми беше Икономически университет Варна. Там не беше трудно да вляза,  защото 4 години се готвих за това и бях напълно в свои води,  а и техникумът беше много на ниво. На приемният изпит имах 6, бях много горда тогава.
Съдбата обаче е интересно нещо и срещнах бъдещият си съпруг именно в селския град,  от който исках да избягам.
Всичките ми познати там съм ме научили,  каква непоносимост имам към това място.
Та още отначало изяснихме този въпрос,  там няма да живеем. Установихме се в Търново,  а по-късно си купихме еднопосочен билет. Не едновременно,  но няма да развивам други драми сега.

Мари, ако не е тайна и не те притеснявам, къде живееш?
Може би си казвала и повечето вече знаят, но аз не съм следила много много.

В Швейцария. Не е тайна. 
По-скоро се притеснявам да го споменавам да не звучи,  пък аз живея в Швейцария...

Рататуйче, сега като каза и сее сетих, че от преди знам  

Мари, аз не съм дете на разведени родители, но нашите след 21 години щастлив от това, което съм виждала и те твърдят, брак.. решиха да се разделят.. На мен ми дойде като гръм от ясно небе, бях студетка във Варна и не можех да повярвам какво се случи.. Сега пък се преместихме в София, а те се събраха отново.. Странна работа сме и моя живот е филм, ама ми харесва   Пък ти живееш сега в Швейцария,, егатииии якото  (шегувам се по повод по-долния пост)