Regina, много се радвам, че животът ви започва да влиза в ритъм и че кърменето протича спокойно. Ти самата звучиш спокойна. Браво.
Това с амбулантната акушерка звучи страхотно. Радвай се и се възползвай от тази хубава възможност.

Леле,миличка, като те чета, се чувствам все едно живея в друга вселена 
Чудесно е, че ЗК ви поема такива неща. Радвам се и на вече започващия да се изгражда режим, браво на таткото, че си делите така грижите!
Чета темичката ти с интерес, въпреки, че още не мога да съм ти полезна със съвети, се радвам и на теб и на цялото семейство!!!
Малкият е прекрасен, ще се радвам на още снимки, когато имаш време!

Ох, само да не ви звучи сякаш се хваля! За мен тези неща също са новост и съм толкова впечатлена, че искам да споделя. А преди 20 години тук изобщо не е било така, наистина нещата са се роменили много. Сигурна съм че и в БГ скоро ще стане така

За моето раждане, най-сетне ... 


Раждането на Макс започна точно в 23:45 на 14.04.2010 без никакви болки, и с голяма локва околоплодни води.

Мислено си стиснах ръка за предвидливостта - две седмици по-рано, предчувствайки подобен сценарий, бях сложила под чаршафа една непромокаема пелена (човек купува такива неща когато чака бебе). Ужасно се стреснах и се развълнувах, разтърсих Марсел ( "ставай, ставай.. бебето тръгна") и влязох в банята да инспектирам положението докато той звънеше в болницата. Чисти околополодни води, без мирис, продължаваха да се леят от мен когато Марсел ми подаде телефона "Здравейте г-жо Брунер, съпругът ви твърди , че водите ви изтичат. Бихте ли ми казали за какво количество става въпрос?". Как да отговря на този въпрос, на немски, в полунощ, когато ще припадна от вълнение?!. "Много- казах, - много са водите, цяла локва. Не си измислям".
И така, подбрахме си багажа и 15 мин по-късно бяхме в болницата. 

В Швейцария болничните заведения са равномерно разпределени по цялата територия на страната, затова за разлика от българските са много спокойни, дори и през нощта. Няма опашки от хора дори в спешното, което е доста странно - голяма, кантонална болница, на 12 етажа и с цял кампус от допълнителни сгради, без капка напрежение по светлите коридори.

Записаха ни на рецепцията и ни пратиха в родилното - "следвайте зелените стрелки" - по пода наистина имаше разноцветни стрелки, трябваше само да си гледаме в краката за да стигнем до точното място.
След като акушерката Шантал (на и запомних фамилията) се убеди, че наистина не си измислям тя ни настани в една от залите за преглед, която явно служи за офис прз деня, но също така имаше и двойно легло. Облякохме си удобни дрехи, тя започна да записва тоновете на бебето и ни остави да спим и да събирам сили. Аз разбира се не можех да спя от вънение и никакви болки не усещах защото главата ми бучеше от съвършено неадекватни за момента мисли. Притесних се, че така и нямам списък с хора , на които да съобщим новината, опитвах да се сетя дали не сме оставили нещо извън хладилника след вечеря, замислих се за сандалите които си бях купила предния ден  трябваше да пристигнат с UPS от Америка, и как ли  ще ме намерят UPS ако не съм вкъщи и не си вдигам телефона... Така мина доста време, дремех по малко, Шантал идваше всеки час да провери графиката от факсоподобната машина която тихо пърпореше до мен.

В седем сутринта ни представиха две нови акушерки - през деня те винаги работят в екип по две, като в полицейски филм, една стажантка на около 20 и една по-опитна, около 40 годишна. Преместиха ни в родилна зала 3, която стана нашия офис за следващите три дена. Швейцарските родилни зали не приличат изобщо на зали, в тях няма почти нищо медицинско и винаги са за самостоятелно ползване, с други думи няма конвейр от родилки наредени като на МакДрайв, няма екипи работещи рамо до рамо - една зала е за една родилка. Влизаха само акушерките и лекарката ми като всички задължително почукваха тактично преди да влязат и ми говореха на Вие. Ако случайно се налагаше влизането на трето лице (анстезиолог или акупунктуристката) те първо се представяха с двете си имена, длъжността и обясняваха какво точно ги води при нас, едновремено приятелски настроени, но и много професионални.

Към десет сутринта, след закуската, пристигна  лекарката ми - бяха и звъннали още предната нощ, и доста се очуди като ме видя толкова свежа и веднага ми предложи акупунктура. Малко се колебаех в началото, защото гадния абокат на китката ме болеше повече от контракциите, но акушерката обеща, че няма да боли. И наистина не болеше.

След иглите нещата като че ли малко потръгнаха, затова обядвах и ме пратиха на разходки.  Изкачихме 12те етажа  нагоре надолу точно 4 пъти, спряхме заради него защото той се измори. Странно, но аз изобщо не усещах умора, само на следващия ден имах мускулна треска от стълбите...

(ако ви е интересно ще продължаам да разказвам  )

Йолина, четем те с огромен интерес! Изобщо не го възприемам като хвалба, а се чудя тук дали някога родилките ще се радват на толкова хубави и направо задължителни условия.
Продължавай!

Цитат на: Regina94 в 28.04.2010 19:23

(ако ви е интересно ще продължаам да разказвам  )

Иска ли питане? С нетърпение чакам продължението... 

Regina94, толкова хубаво звучи всичко, а ти изглежда си била много спокойна през цялото време. Това е страхотно, браво на теб, на този невероятен екип и на болницата! Чакаме с нетърпение продължението на разказа

Да, да, да, Йоли, искаме още, иска-ме о-ще !  (но когато имаш време де  )

Около 14ч болките започнаха. Очаквах, че ще са като разкъсване на плът, съпроводени с кръв, но всъщност бяха като много силни менструални болки, съпроводени с рязко стягане като колан около кръста. И много редовни - на всеки 4 минути знаех, че идва нова порция. Не са болки за крещене обаче, по-скоро болки от които сълзите ти потичат моментално. И никаква кръв, но много , мнооооого вода.

Акушерките много се зарадваха на напредъка ми, но разкритието беше все още минимално. Затова те положиха всичко възможно да се почувствам по-добре - донесоха ми ароматични масла (препоръчаха ми канела, за отпускане), минах още един кръг от иглотерапията и накая ми напълниха ваната с топла вода. Еххххххх, водата наистина стори чудеса, отпуснах се, много добре ми подейства и реших че аз друга упойка не искам. Имаше един почти сюрреалистичен момент в онзи следобед... лежа аз във ваната и леко охкам, мъжа ми стои до главата, в стаята се носи аромат на сладкиши (канела), звучи любимата ми класическа музика която си носехме от къщи. И изведнъж идва една усмихната акушерка с лаптоп под мишница и ми казва "Здравейте г-жо Брунер! какво бихте искали за обяд утре? Можем да ви предложим..." И така започна да изрежда болничното меню, а аз само се пулех насреща и и си мислех , че това е последното нещо за което ме е грижа и че това е последното което съм очаквала от раждането - да се окажа в нещо средно между спа и ресторант.. и да раждам.. и изобщо ей тези детайли ми помагаха да се разсеям и да не се предам.

И така влизах и излизах от водата много пъти, направих всички възможни упражнения с клякане и ставане. След малко пристигнаха нови две акушерки, предишните ме представиха на новите и аз серионо се зачудих какъв е тоя цирк и на кому е нужен подобен акушерски кастинг. Да не би да очакваха да си избера победителка, която да изкара бебето ми? "Тук сме от повече от 20 часа, каза мъжа ми, не ти правят никакъв кастинг, просто смените им изтичат и ти представят новия екип". А аз изобщо не бях забелязала колко бързо е минало.

След вечеря пристигна и лекарката ми, която ме посъветва да приема таблетка за разкритие. Каза ми че няма смисъл да се мъча, и съвсем  малка доза медикамент ще помогне за напредване на разкритието, защото болката очевидно е по-силна от сутинта. Попитах я как е разбрала, аз нито мрънках нито се оплаквах, и тя мълчаливо ми посочи червените линии по бедрата ми - несъзнателно съм прокарвала нокти по кожата си през целия следобед. Според нея изтичането на водите намалило натиска и затова раждането, особено защото е и първо, протича толкова бавно.

Проверяваха разкритието ми на всеки 6 часа, винаги само акушерката,  която ме предупреждаваше, че не е приятно и да и кажа кога съм готова. И докато си хапех устните или тихо стенех тя повтаряше "Съжалявам!Съжалявам!Съжалявам!". Беше ми приятно , че един ден по-рано бях на маникюр и педикюр и тези грижовни жени не трябва да гледат динозавърските пети коиот бях развила през бременността.

Някъде към 23 часа аз неохотно се съгласих, че ако до 5 часа сутринта нямам пълно разкритие могат да ми дадат перидурална упойка. Но не и преди пет!

В 24ч се самообявих за един Джак Бауър.

(Още ? )

Разбира се, че всички очакваме продължение 
Разказът ти е невероятно интересен. Кога ли ще доживеем и в България подобно отношение?!

Йоли, разказът ти е страхотен, все едно съм някъде там при вас и присъствам 
Наистина, тук такова отношение към родилката няма, камо ли самостоятелни родилни зали, вани, ароматни масла и пр.

Лелеле умирам от кеф с този разказ, направо не ми трябва книга... 
Даже го превеждам в ефир и мьжа ми до мене само пита: "Айде, айде писала ли е още?!" 

Цитат на: Regina94 в 28.04.2010 21:37

(Още ? )

Даааа, искаме ощеее  
Реджина, разказа ти е уникален, много увлекателно пишеш. Не ти е било лесно, а звучиш сякаш е било обратото.
Браво мамче  
С нетърпение очаквам продължението  
п.с.Без коментар съм за облсужването, болцниата и въобще атмосферата,в която си раждала - това е на др. планета просто  

През цялото това време, през цялата болка, продължавах да си проверявам имейла и да пиша на ели_бели как върви раждането (защото само тя не спеше на другия кай на света, а и не исках да сресна баща ми в БГ). Иначе ме страх от болки, даже кръв като ми вземат трябва да съм легнала, че ми прилошава...

След едн през нощта обаче положенето стана критично. Беше в ранните часове на петъка, т.е. не бях спала от вторник. Започнах да повръщам и малкото вода която успявах да пия и ужасно ми се спеше. Часовете между 2 и 5 ми се губят, само си спомням че мъжа ми ме прегръщаше и повтаряше на български да не заспивам, да не заспивам... Пак според него цялата съм се отпуснала като парцалена кукла, обърнала съм очи и спешно извикали анестезиолог.
Мъжът ми доста се стреснал и си помислил, че анестезолога е пиян - пълна глупост, естествено, в Швейцароя ако караш колело след 2 бири ти конфискуват шофьорската книжка, а пиян лекар просто биха пратили в затвора. Човекът просто току що се бил събудил.

Аз само регистрирах, че има нови хора в стаята и ми говорят с южно немски акцент.  Дошли с някаква количка и компютър, питали са ме три пъти дали не съм алергична към нещо (а аз съм ги карала да повтарят, защото не ги разбирах), после въвели някакви данни в компютъра където се виждали теглото ми, кръвното и въобще всякаква медицинска информация за мен и изчислили упойката, която ми е необходима.

Перидуралната упойка спира болката, но оставя останалата сетивност, контракциите продължиха. Усещах стъпалата си малко изтръпнали и вече не ме болеше. Помня само че казах благодаря и съм заспала.
По-късно се събудих готова за действие. Лекарката ми дойде да ме види, и предложи да спрат упойката защото разкритието напредва и трябва да мога да напъвам. И така болките се върнаха, но след малко сън аз бях друг човек!

Единственото което не ми разрешаваха от тук нататък беше да ползвам ваната, всичко останало беше на мое разположение. Апропо, бръснене и клизми тук не се правят от доста години, смятат го за ненужен стрес за майката. И така, към 11 моята лекарка, двете акушерки и мъжа ми бяха строени в две редици и аз напъвах като за световно. Понякога ме караха да викам, а аз отговарях, че няма да се излагам, и мога да се справя и без истерии, а те пак "г-жо Брунер, ще помогнете на бебето". Виках когато много настояваха, но наистина не ми идваше отвътре. След около час лекарката ми даде ултиматум от 60 мин. Бебето беше много нависоко и не искаше да слиза, нещо се беше случило.

И така аз реших да стана от леглото и да взема нещата в свои ръце. Лекарката каза, че след перидурална няма да съм стабилна. Напротив, напротив, отговорих аз. Чувствах всяка част от тялото си, само левия ми прасец отказваше да ме слуша. Казах на мъжа ми да стъпи върху крака ми и да ме стабилизира, прегърнах двете акушерки и се започна голямото напъване. Ходих, кляках сигурно над 30 пъти опряна на ръба на ваната като гротескна балерина, висях на шведската стена, дишах, дишах... докато лекарката ме спря и каза, че тоновете на бебето отслабват. Бебето - аз съвсем бях забравила за него, колкото и абсурдно да звучи.

И тогава се разплаках.

Просто избухнах и казах, че не е честно, наистина не е честно. Този героичен момент, последните часове с напъването също не са ми кристално ясни, но 3 дена след раждането едната от акушерките дойде да ме види и каза, че искала да ми стисне ръката, и ми разказа детайлите. Защото от спомена от оня петък още я побивали тръпки, за това колко силна може да е една майка. А истината е, честно си признавам, че бях забравила за бебето... Никаква майка не бях тогава, само твърдоглава коза.