Към 21 ч обаче контракциите започнаха отново – сравнително силни, но поносими и сравнитено нарядко. Аз въобще не ги отразих, защото ми беше писнало от фалшиви тревоги и очаквах всеки момент да изчезнат. Да, ама не. Докато дрънках един час със сестра ми по телефона, взеха да стават по-начесто и я карах да ми ги засича, след това до към 1 ч през нощта говорих и с милото и той също ми засича продължителността и интервалите, бая го уплаших, защото болките се бяха усилили доста и на моменти просто спирах да говоря от болка (то просто не си в състояние, когато настъпят същинските контракции), бяха станали на около 7-8 мин, накрая му казах да си ляга и да не се притеснява за мен, защото нали все нищо не се случва и едва ли ще се случи и сега, най-много пак да спрат контракциите.

Аз също се опитах да си легна въпреки болките, още повече, че бях чувала, че ако успееш да заспиш с контракции, значи не е настъпил моментът за раждане. Какво ти заспиване, братче! Болката ставаше все по-силна и по-силна с всяка следваща контракция, пуснах хронометъра на телефона да засичам продължителността им, всичко ми е като в мъгла от тази нощ, мятках се из цялата стая  (добре че бях сама от два дена), обикалях, кляках, ставах, опитвах се да дишам, ама в един момент замъгленото ми от болка съзнание оплете и повърхностно, и дълбоко дишане и я подкарах „едно към гьотере”. Спомнях си само две неща: думите на KlaraFina за това как се е потапяла в болката по време на нейното раждане и се „потапях” и аз на ”върха” на всяка контракция, т.е. все едно изключваш от всичко, което се случва.
И другото беше – думите на кali_gali, които тя ми беше написала преди раждането: „Помни, че най-дългата контракция продължава най-много една минута”. Това ми помагаше в известна степен, но в момент на такава болка, всяка секунда ти се струва като час.

Към 05:30 сутринта контракциите бяха станали на около 3-4 мин., направо се бях зашеметила от болката, но в замъгленото ми съзнание проблясваше и щастливата мисъл, че колкото повече се усилва тя, толкова повече момента на срещата с малкото ми съкровище наближава. 
Наред със силните и чести контракции получих и едно доста обилно кървене, което така и не разбрах какво беше (със сигурност не беше тапата, защото тя беше паднала дота дни преди това). Реших, че вече няма какво да чакам, беше ми ясно, че този път не е никаква фалшива тревога, ами наистина раждането е започнало и се обадих на дежурната акушерка. Тя ми провери силата и честота на контракциите, потвърди, че нещата са започнали и няма връщане назад.
Обади се на дежурната лекарка, която ме прегледа за разкритие, което обаче се оказа, че е само 4 см , но заради тези силни контракции директно ме изпратиха в предродилна зала. Тръгнах натам, както винаги гушнала пакета с лигнин и памперса. 

Към 06:00 ч ми включиха система с окситоцин, а към корема ми прикрепиха онзи апарат, който следи контракциите и тоновете на бебето. След включването на системата болките направо взеха да стават непоносими (а аз си мислех, че преди това са били такива), направо вече едва дишах, въпреки че се опитвах чрез дишане да ”туширам” болката, ама нещо пак се оплетох и не успявах да си спомня как точно трябваше да се диша.
Постепенно увеличаваха количеството на окситоцина. Мечтаех си да стана, защото болката сякаш се понася по-лесно, когато се движиш или заемаш различни пози, но заради системата нямаше как. Акушерките казаха, че при такива контракции вероятно ще родя до няколко часа.

Да, ама не. Разкритието продължаваше да си стои на 4 см , д-р Михайлова просто се хвана за главата с мен, при един от прегледите за разкритие ми спука околоплодния мехур, водата изтече в някаква подлога, която беше  поставена под мен. Въпреки че винаги съм си мислила, че ако ми се наложи спукване на водата ще умра от страх заради дългия метален шиш, с който знаех, че го правят, въобще не изпитах нищо подобно – нито го усетих този шиш, хич не го и отразих, просто на фона на контракциите нито спукването на водите, нито прегледите за разкритие (които иначе са болезнени) усетих.
Освен малкото разкритие бебето не беше слязло достатъчно ниско. Да, ама контракциите ставаха все по-силни и аз казах, че искам да стана (бяха ми спрели вече системата, защото нямаше просто нужда от нея), за да се справям по-лесно с болката, но незнайно защо не ми разрешаваха, след като другите момичета, родили предните дни казаха, че не е имало проблем да стават, да клякат и т.н. Стисках зъби и понасях болката, лежеейки. На съседното легло до мен раждаше една циганка, която се опитваше да ме заговаря – симатично момиче, ама въобще не бях в състояние да й отговарям. 

В един момент обаче ми разрешиха да стана, тъй като казах, че искам да отида до тоалетната. И уж, водата ми беше вече изтекла в подлогата, която беше отнесена дори, но в момента, в който се изправих от мен изтече някакво невероятно количество течност, буквално залях целия под в предродилна, чак ми стана неудобно.  Седях и гледах втрещена надолу, а то продължаваше да тече и да залива пода. Знаех, че съм с наднормено количество околоплодна течност, ама чак такова чудо не бях очаквала. 
Успях да се добера до тоалетната, уж беше спряло, пак почна да тече, този път по-слабо, тогава успях и да забележа, че цветът на водата е жълто-зелен, явно е било признак, че съм преносила. След като се върнах обратно, отново ми включиха апарата към корема, все по-трудно понасях болката, но усещах просто, че със всяко увеличаване на интензитета и честотата й, все повече наближава великият момент.

Изведнъж едната акушерка извика другата, появи се и трета, която тъкмо си тръгваше от нощна смяна (беше се преоблякла вече и буквално се върна от вратата), настана някаква суматоха около мен, много смътно си го спомням този момент.
Спомням си само, че чух: „Тоновете падат. Бързо извикайте д-р Михайлова”, някой хукна да я търси, акушерките почнаха да ме обръщат рязко ту на едната, ту а другата страна (после разбрах, че това се прави, за да се освободи пъпната връв, ако има някакво заплитане или притискане). Обаче нищо не се получи, тоновете на бебка продължиха да се губят.
Казаха ми да ставам по най-бързия начин и че ме водят в предродилна. Успях да погледна часовника на стената – 08:10 ч, това ми се е запечатало в съзнанието. Чувах само: „По-бързо, по-бързо”, настана някаква суматоха около мен.

В този момент осъзнах, че най-големите ми страхове се сбъдват – не страх да не родя секцио (от това никога не ме е било страх), а да не започна да раждам естествено и да се наложи да извадят бебето по оперативен път в хода на раждането плюс към него се добави страхът, дали лекарите ще успеят да извадят навреме беба и да я спасят. 

В следващите секунди сякаш попаднах в сцена от филма „Спешно отделение” – за отрицателно време в операционната се беше събрал екип сигурно от 10 човека, сложиха ме на масата, всичко бяха надвесени над мен и всеки ми задаваше някакви въпроси, едва смогвах да отговарям, действаха супер бързо, не помня нито какво са ме питали, нито какво са ми мерили, само помня, че всички читави вени успяха да ми се спукат (в едната имах предварително сложен абокат, който пък нещо се запушил, абе ужас, хората бързат, а вените ми се пукат).
Учудващо от мен пак започна да изтича околоплодна вода, а контракциите продължаваха с още по-пълна сила, вече имах чувството, че времето между тях е секунди буквално се сгърчвах на операционната маса от болка, въпреки че бях вързана, опитваха се да ми сложат упойката, ама заради това не ставаше, чувах само: „Бързо, слагайте упойката” и „Да изчакаме да спре контракцията”, ама тя тъкмо спре и почне следващата.

Е, както и да е, все пак са успели хората, защото следващото, което помня мноооого смътно е как ме стоварват на някакво легло, докато нещо ми говорят, какво е било не знам, помня само, че страшно ме болеше и ми беше ужасно студено, смътно видях акушерките в стаята и почнах да се оплаквам, че много ме боли.  Завиха ме с четири одеала и казаха, че са сложили обезболяващо, да не се притеснявам. Толкова зле съм била, че в един момент съм започнала да им се карам, че нищо не правят, за да спре да ме боли, а те ме уверяваха, че всеки момент ще подейства, просто не са магьосници и няма как по-бързо да спрат болката ми.

В този момент, ако искайте ми вярвайте, не ми беше до никакво бебе, сякаш не осъзнавах, че съм родила, нито питах за него, дори не се сетих, интересуваше ме само да се стопля и да си отиде тази ужасна болка  . Чак когато акушерката ми каза, че бебето ми е добре и била много сладка и много й се радвали всички от персонала, осъзнах, че вече съм станала майка. 
Малката ми бебка се е родила точно в 08:25 ч – за 15 мин. хората са събрали екип и са извадили бебето.Ама то едно болката и студа, друго замайването от упойката, от която още не си излязал напълно, съвсем нормална е била реакцията ми си мисля. 

В това си състояние съм успяла да звънна и на милото (въобще не помня кой ми е донесъл телефона) и съм му казала, че вече си имаме бебе, но доста съм го уплашила, защото освен, че съм звучала много зле, съм му обяснила колко много съм се измъчила, как много ме боли и как второ не искам. Той, милият толкова много се уплашил като ме чул, въобще не могъл да се зарадва на новината, казал на шефа си, че си тръгва, прибрал се до вкъщи, седнал и се разплакал. Никога не съм го виждала да плаче за толкова години, но като ми го каза това и осъзнах колко дълбоко е преживял всичко.  Запалил колата и веднага тръгнал към Сливен.

През това време болкоуспокояващото беше взело да действа, Данитка ми звънна съвсем случайно  и успях да й кажа новината, макар че не знам колко ясно съм говорела, а после и да пусна  смс на щъркелчето ми Стаси.
И когато милото цъфна в стаята с един огромен букет, вече не само, че бях на себе си, но и бях супер щастлива , много се радвах, че го пуснаха , а освен него и свекърва ми и сеста ми и мъжа й. И казаха, че ще ни донесат бебето да го видим. 
Вече не ме болеше токова силно, бях в съзнание и нямах търпение да видя малката ни принцеса.

Когато акушерката вкара бебешкото легълце в стаята и видях за първи път дъщеря си, която сякаш също ме гледаше с големите си тъмни очи, сълзите ми потекоха от очите без да мога да ги спра – сълзи от неземно щастие и безмерна любов.     
Както казва Тонита – усещането е сякаш ангели прелитат през стаята, когато майката и детето се срещат за пръв път. Сякаш в стаята бяхме останали само аз и тя и нищо друго на този свят нямаше значение. Опитах да се надигна, за да я видя по-добре, но не бях в състояние и помолих акушерката да я извади от легълцето и тя го направи.
Просто не исках да се разделям с нея, но нямаше как, не бях в състояние да я взема, дори не успях да я гушна , а и трябваше да я връщат в неонатологията, въреки че не беше в кувьоз, единствено е стояла 3 часа в кислородна палатка.
Оказа се, че пъпната връв на бебка е била увита два пъти около врата, крачето и рамото и тя се е теглила доста силно надолу, за да се опита да излезе (затова и са били толкова силни контракциите), но пъпната връв я е дърпала като ластик назад и затова не успявала да слезе достатъчно ниско (затова и не се е получавало разкритието), а от цялото това теглене надолу да излиза с увита пъпна връв, тоновете са взели да се губят и така се наложи спешното секцио. 

На другия ден сутринта трябваше да се раздвижа – успях с огромни усилия и с помощта и огромното търпение на санитарката да стана и да извървя два метра, като имах чувството, че краката не са мои и всеки момент ще се строполя. По-късно ме преместиха от интензивния сектор в отделението, но няма да ви казвам какъв зор беше пак, докато седна на инвалидната количка.
До тоалетна успях да отида с помощта на момичето на съседното легло (вече ми бяха махнали катетъра). Болеше си ме доста, вече ми бяха спрели обезболяващите инжекции, за да не се наркотизирам.

И когато санитарката дойде да ми каже, че имам свиждане, си помислих, че е абсурдно да извървя целия дълъг коридор, след като три крачки едва правя (а в стаите не пускат посетителите). 
Пък и доста се зачудих кой може да е дошъл, като никой не чаках, милото си беше заминал за Бургас още предния ден, а роднини в Сливен нямам и я помолих да пита кой е дошъл да ме види, за да знам, че няма грешка, ако се наложи да ставам. Санитарката се върна и каза, че били някакво момче и момиче, ама я помолили да ми каже, че е изненада.

Надигнах се с триста зора и почнах лека-полека да се движа по коридора. Това ми беше първото по-сериозно ставане и по-дълъг преход след раждането. И каква беше огромната ми изненада и радост, когато в края на коридора видях две усмихнати и много познати (макар и само от снимките) физиономии – нашата мила прекрасна съфорумка Рени и страшно симпатичния й съпруг Иво.  Носеха и подаръци за бебка, толкова ме трогна тяхната изненада, просто никога не би ми минало през ум, че може някой да ми направи такъв мил жест, накараха ме да се почувствам страшно щастлива. Рени, благодаря ти още веднъж за това, че направи така, че да имам и прекрасни спомени от болничния си престой.   

И така, въпреки че благодарение на Рени и Иво се раздвижих, пак си ме болеше доста, но чаках с нетърпение да видя отново бебка и да си я гушна  , макар че се притеснявах, дали ще успея да я взема, но когато ми я докараха в стаята и можех вече да я взема в прегръдките си, повярвайте ми, стиснах зъби, изправих се и забравих и за болка и за всичко, само малкото невинно същество в ръцете ми имаше значение. За съжаление малко след това ми я взеха, защото трябваше да ми преливат кръв и плазма заради анемията и ниския ми хемоглобин, който след раждането беше паднал още повече.

Когато ми я донесоха на другия ден пак, реших, че ще опитам да я кърмя, макар че нямах никаква кърма, само някакви оскъдни капки коластра, бяха ми донесли  и адаптирано мляко. Получи се учудващо лесно и естествено въпреки че бях доста предубена предвид всичките истории, които бях прочела за бебета, които не искат да засучат. Бебка засука, подържах я известно време и после я нахраних с шишето с АМ – изпи го всичкото. И така продължих на всяко хранене – слагах я да суче, нищо че почти нямаше какво и после и давах АМ-то. Докато една вечер за няколко часа изпих 4 литра вода и 3 литра сок – без да се насилвам, просто почнах да изпитвам постоянна жажда и на другия ден кърмата ми беше слязла. За щастие въпреки неколкодневното хранене с шише, бебка нямаше проблеми със сукането.

Заради въпросните шишета обаче и биберони с големи дупки, преживях първия си ужасен майчин страх. Едната вечер, докато я хранех с шишето бебка се задави, взе да издава едни странни звуци, стори ми се, че спря да диша, взе да притваря очички и аз изпитах най-големия страх, който една майка може да преживее. 
Хукнах с бебето на ръце да търся някой да ми помогне, бях изпаднала в паника, за мой късмет нямаше никой в неонатологията, открих ги в стаята им за почивка, хапваха, няма лошо – и те са хора, взеха бебето, започнаха да я преслушват и се оказа, че всичко е ок, но едната сестра взе да ми се кара, че съм се шашкала и да ми ги говори едни, че не сме знаели как да гледаме деца, то само с четене по Интернет не ставало, ами как да знам, казвам й, като ми е първо и освен това те нищо не са ми показали или обяснили, освен това й заявих, че ако не са толкова големи дупките на бибероните им, бебето е нямало да се задави, това я вбеси още повече и взе да ме нарежда, ама и аз не й останах длъжна. Лошото е, че точно в този момент ли трябваше да ми ги говори такива, когато не бях на себе си от притеснение, разплаках се и лекарката нареди да ми вземат бебето, защото съм била много разстроена, от което аз още повече се депресирах, сякаш не съм способна да се грижа за нея и ревнах още повече.
Добре, че същата тази лекарка прояви след това човещина и ме извика по някое време в неонатологията да поседя на едно столче до кошарката на бебка и да си я гушкам, за да се успокоя. Вече ми се е случвало много пъти да се задавя и знам как да действам, без да се паникьосвам, но тогава за пръв път определено си изкарах акъла.

После дойде денят на изписването, в който в началото бях супер щaстлива, че се прибираме вкъщи  , но после ужасно се вкиснах  , защото исках да си направим повечко снимки, а милото само даваше зор да тръгваме. После разбрах, че изпитвал ужасен страх през цялото време да не изпусне бебето (нали му беше за пръв път)  и за това бързал да я оsтавим в кошчето за кола и да потегляме към Бургас, а въобще не му личеше, така уверено пое беба като му я връчиха, сякаш цяло живот това е правил. 

Ами това е то моето разказче – какво ти разказче, то цял роман стана. 

Съжалявам, ако съм досадила, благодаря на тези, които са имали търпението и нервите да го прочетат. На някой може да му се стори, че съм вкарала прекален драматизъм в историята, но далеч не е така – не съм някоя лигла, не ме е страх нито от игли, нито от кръв, смея да твърдя, че имам висок праг на болка, просто така изглеждаха нещата в моите очи.
Знам, че на много жени им се е налагало да преживеят подобно нещо  , не съм нито първата, нито последната, но това са моите преживелици – така ги усетих, така ги помня, така ги почувствах, така ги описах. 

Надявам се, че не съм уплашила бъдещите мами, всъщност въпреки всички негативни „екстри”, с които си върви раждането, това е най-щастливия момент в живота на всяка жена. 

Миличка,аз прочетох цялото разказче и мога да кажа,че трябва да си горда мама!
Издържала си всичко това и си била толкова силна!

Кикси, признавам си, за първи път се разплаквам като чета разказ на някоя от мамите във форума... Толкова хубаво и трогателно си разказала всичко...  Ей... просто няма какво повече да кажа, хем ми е хубаво, хем ми стана толкова мило, че рева като магаре. Да сте живи и здрави двете с Маленка и само радост да ти носи хубавото дете! И страхотно име сте й избрали... аз чета темичката ви редовно, но днес просто не се сдържах да си кажа. Браво на тебе за всичко! И не мисля, че който и да е ще реши, че си се глезила, напротив - абсолютен герой си!
Мерси че сподели емоцията! 

Кикси обикновено вечерне вися пред компа а гледам да съм с мъжа си, сега седнах да погледна кво става и край -зачетох се в твоята история  Даже идваха няколко пъти да ме видят, защото имаше моменти в които се смях и моменти, в които ми се насълзяваха очите - Благодаря ти че ни сподели един толкова личен и скъровен момент като появата на сладкото ви момиченце 
Ти си една смела мама, не е било леко раждането ти никак.
Аз да ти кажа до сега не се страхувах и дори не се замислях за раждането защотое далеч, ама в последно време взе да ме настига шубето 
Поздрави 

Кикси, и аз четох на един дъх. Всичко си е описано толкова реално и земно, изобщо не си вкарала излишен драматизъм. 
Разбирам те относно предварителните ти нагласи за естествено протичане на нещата, убедена съм и че си силен човек. Забелязала съм, обаче, че на тези силни хора, които не се страхуват и са смели, им се случват сложни работи. Все едно идват да покажат, че човекът наистина има голяма воля.
Малко ми е доста объркано-емоционално сега, за това спирам да коментирам, но те поздравявам за разказа, за смелостта по време на това преживяване и за волята да се справиш след това. 

Лелеее, Kiksi, прекрасен разказ, толкова вълнуващ, все едно бях там... шапка ти свалям да знаеш 
ПП и се замисли дали на вземеш нещо да писателстваш-книжки разни, разказчета, романчета...

Направо нямам думи от твоя разказ. Радвам се че в крайна сметка всичко е свършило добре. Направо си герой, незнам многосе възхищавам на такава сила на духа. Целувки на малката принцеса и да ви радва много много.

Kiksi миличка толова увлекателно разказваш
докато четях видях колко много неща който си преживяла ти и си ги почуствала ,същите са се случили и при мен

Цитат на: Kiksi в 01.12.2009 17:57

В този момент, ако искайте ми вярвайте, не ми беше до никакво бебе, сякаш не осъзнавах, че съм родила, нито питах за него, дори не се сетих, интересуваше ме само да се стопля и да си отиде тази ужасна болка  .

особенно това направо така се успокойх като го прочетох,досега все си мислех че само аз след секциото съм била така

Криси,изчетох го цялото-е въпреки че съм го минала вече-разрева ме да знаеш.Ти си герой,преживяла си много но както съм ти казвала и както вече сама знаеш заслужавало си е.Да,бебетата се раждат с болка за да носят радост-пожелавам ти само и много радост да ви носи Маленката.

Криси, мила, прочетох целия ти разказ и така се трогнах, че не мога да спра да плача  Направо нямам думи, не знам какво да кажа...затова мога да ти кажа БРАВО, ти си герой, защото всичко, което си преживяла е на моменти малко ужасно, но и също толкова прекрасно-поздравявам те и силно те прегръщам и ти пожелавам да сте живи и здрави и тримата и да имате много поводи за радост и много да се обичате!!!