Чух че бащата е тук и чака да влезе…мама ми пожела успех и направи път на ММ. Помня само че той влезе, целуна ме и ми каза “Какво става мило, Ванеска идва”  .
Застана зад мен да ми прави масаж и в това  време ме хванаха 2 силни контракции и дойде  първия напън. Малката дунда чакала тати да дойде за да тръгне да излиза. Сега си мисля, че ако подсъзнанието е способно да забави раждането заради силното ми желание бащата да е там , то точно това се случи.
Акошерката ми предложи да родя така както съм на крак или клекнала или да седна на това столче, но като я видях как застана на пода на 4 крака, опитвайки се да види какво се случва от долу и ми стана толкова съвестно, а и сякаш ми беше супер неконфортно да раждам в тази поза , за това предпочетох да си родя на леглото.
Последваха два часа на напъни между които имах много големи паузи. На всеки 10 мин напън. За напъните се оказах неподготвена и там е където изгубих контрола над себе си. Всеки казва че на напъните вече не боли, че там вече лесно…да ама на мен ми се видя по страшно и трудно от самите контракции. Болка има…не мога да кажа че по силна от контракциите,но се усещаше много кофти от към дупето. Имах чувството ,че бебето ще излезе именно от там. Напъвам ,а не усещам нищо от долу. Ни излизане на бебе, нито че нещо се случва. Много странно усещане. След третия ,четвъртия напън, като не излезе, взех да се притеснявам и да питам дали всичко е на ред и дали е нормално. Акошерката ми каза, че докато я гледам да изглежда спокойна, а не притеснена и аз да съм спокойна…че се справям идеално и че всичко е нормално. Не е казано, че всяко бебе трябва да излезе с втория напън.
Продължих да напъвам до колкото мога, между контракциите почивах и направо ме унасяше на сън. В стаята беше тихо…чуваше се само нежната музика. Чувствах се все едно на облак и всичко в мен се отпускаше, но като хванеше следващия напън ми нарушаваше цялото спокойствие. Чувах само гласа на акошерката, която ми казваше “Дай, дай…още малко, още малко” и мъжа ми който само повтаряшя “ Напъвай мило, напъвй, напъвай” и така до края на напъна. На другия ден беше целия червен в лицето че и той напъвал с мен  
Държеше ми с едната си ръка моята а с другата си ме повдигаше на пред. Бяхме се разбрали по време на раждането, каквото и да се случва, колкото и да ми са силни болките или колкото и да ми е трудно, да не се притеснява за мен ,а да ме насърчава и да ме вкарва в пътя. Ако започна да губя контрол да ми напомня да си влизам в релси и да ми напомня, че малката принцеса идва и всичко скоро ще приключи…само трябва да се стегна. Справи се повече от идеално милия. Беше ми голяма упора по време на целия процес. Напомняше ми как да напъвам, понеже в един момент се усетихме, че вместо да се хвана за ръчките и да напъвам като се набирам на пред, аз се избутвах с напъните на зад ( не знам дали ме разбирате какво имам в предвид, но го правих неправилно).

В един момент вече изражението на акошерката не беше от най спокойните. Спря да се шегува, стана сериозна. Опитваше се да се прикрие, но неуспешно. През цялото време ме налагаше от долу с горещи компреси, за да предотврати разкъсвания. Направи каквото и беше по силите жената, но за жалост безуспешно.
В един момент реши да сменим позата да видим дали няма да е по успешна. Легнах на лявата страна. Обясниха на мъжа ми по време на напън да ми свива силно десния крак към корема на горе, друга акошерка правеше нещо с левия крак, което в момента не помня дали беше също свиване ли какво. Вече нямам спомен дали беше по удобна поза за напъване или не. Бях на предела на търпението си. Силите ми взеха да заслабват.
След още малко време каза,че ще е най добре да пуснем малко окситоцин за да забързаме нещата, понеже с тези наъни на 10 мин ще се влачим много време. Съгласих се веднага. казах и че и имам пълно доверие и да направи каквото сметне за най добре. Сложи ми окситоцина и след малко напъните зачестиха.
Предупреди ме ,че ще дойде момент в който ще усетя пареща болка. Доста силна. Каза да не спирам да напъвам като я усетя. В действителност последните 4 напъна бяха ужасни…болезнени…по скоро парещи…главата вече излизаше. Акошерката ми казва че остава малко…мъжа ми вика “Давай мило, главичката, главичката, вижда се, хайде малко остана…напъвай, напъвай” и след като няколко пъти м повтори да напъвам, го скастрих да спре да ме кара да напъвам, защото не съм легнала да лежа а напъвам с всички сили. На третия от четирите последни, парещи напъна усетих как излезе главичката…всичко се случваше вече супер бързо и нямах време да осмислям нещата какво се случва. Веднага след това последва последния напън. Чух само акошерката как ми казва “ Напъвай ,че да не го задушиш” и в този момент като чух думата задушиш, да видиш как събрах всичките сили, които ми оставаха и напъвах докато усещах как малкото телце на Ванеска се изплъзва на вън…

…и докато се усетя тя вече беше на гърдите ми…свърши се…олекна ми изведнъж…заветния 1:22 часа…болката изчезна на момента…веднага се осаферих, гушнах я, погледнах я…стори ми се толкова мъничка и съвършена и всичко друго изгуби важност…света спря да се върти…спрях да чувам какво се случва на около…целунах я по малката главичка…беше толкова мека, тооолкова мека и сбръчкана. Тя изплака и имаше най прекрасното звънливо гласче. Не спирах да и говоря и да плача от щастие. Потърсих таткото с поглед…той бършеше сълзите си от зачервеното си лице. Въртеше се ту от левия ми ту от десния край за да я види добре. Целуваше мен, галеше нея…беше толкова нежен и интимен момент. Малката отвори с триста зора очички  и ме погледна, сякаш знаеше коя съм и спря да плачи. Загледа се сладко…беше така окекерена.
Видях как акошерките се събраха и излязоха за малко, оставяйки ни да си изживеем този момент на спокойствие.
Беше момента с главно М. Не спирахме да я гледаме и да си повтаряме с мъжа ми, че най после видяхме мъничкото и сладко личице…че най после сбъднахме мечтата си…че  държим нашето детенце в ръцете си…не можехме да повярваме, какво ни се случва…и още не можем...
Видяхме лицето на бъдещето си за пръв път. Уникален момент…неповторим. Още се сещаме и очите ни се пълнят със сълзи.

След малко акошерката се върна и пита тати дали иска да отреже пъпната връв. Как да не иска. Колко време чака този момент Попитаха ме дали могат да вземат малката за да я измерят и изтеглят. Естествено нямах нищо против. Взеха да се занимават с малката ,а тати снимаше вече клипче. Малко след това взех да усещам леки напъни. Вадеха ми плацентата. Излезе цяла и в много добро състояние. Питаха ме дали искам да си я взема, но отказах. Предложих да я даря…не можело.

Последва хубавата новинка за шевпвете. Акошерката констатира ,че съм доста разкъсана и тя не смее да ме шие, за това трябва да извика гинеколожката на смяна за да я свърши тази работа. Не спираше да ми се извинява и да ми казва колко много съжалява, че след това хубаво раждане ще имам такива последствия. Не знам какво беше виновна жената, но и казах, че няма за какво да ми се извинява. След всичко, което направи за мен, цялото внимание, което ми отдаде…най малкото бих я винила за шевовете, па дори и да е можела да ги предотврати някак. Казаха ми че възстановяването ще е бавно и ще се наложи да правя упражнения, заради неспособността да задържам урината. Вече каквото това…станалото е станало…ще се възстановяваме, няма начин.
Върнаха ми бебка. Гинеколожката тръгна да ми слага упойка за шевовете. Започна да боцка на разни места долу за упойката а аз цялата да подскачам и да се гевезя. Цяло раждане изкарах и сега се гевезях на някакви не болезнени боцкания, в предвид, че цяла бременност ме боцка ММ с тоя клексан. Да ама чак сега си давам сметка за това колко тъпо от моя страна да се гевезя така но явно и напрежението ми дойде в повече. Както и да е…тя започна да шие…ние с тати се радвахме на бебка.
Въпреки упойката на моменти имаше ужасно усещане за натиск и някви странни такива усещания. Мм каза че съм била натъпкана с тампони и марли. Шиха ме около 40-50 мин.
Най на края чух “Готова си” и ми олекна на сърцето.
Докараха ми леглото от стаята. Как се озовах на него, нямам никакъв спомен. Смениха ми ношницата и ни закараха в следродилна зала. Там трябваше да останем около половин час ако всичко беше на ред и да ни карат в стаята. Аз вече се чувствах все едно не съм раждала. Упойката ме държеше и не усещах ни болка ни шевове, само една лека тежест.
Останахме на саме тримката. Не можехме да спрем да гледаме малката прелест. Толкова и се радвахме. Гледахме малките и ръчички, малките пръстчета. Цялата беше толкова мъничка. Дадох я на тати да я вземе на ръце. Най после и той я гушна. Целия се разтрепери. Толкова мила гледка.
Аз умирах от жажда. Не можех да смогна да пия вода и само ми носеха чаша след чаша. Бях изгладняла  и вече исках нещо за ядене. По късно ми донесоха сок и бисквитки та заситих малко глада си 
Дойдоха да и бият витамин К, за което ми поискаха най на пред разрешение. Съгласих се. Малко след това казаха, че ще ни водят в стаята. Мен ме пое една санитарка с леглото, а таткото трябваше да мине от другаде. “Хайде да ви водим към стаята, че бабата и дядото вече нямат търпение” каза тя и тръгнахме по коридорите.
Най после и аз да вляза в тази стая с бебче на ръце, а не на свиждане на приятелка.
Малката вече се опитваше да суче. Дойдоха тати, баба и дядо. Голяма емоция голямо нещо. Наще поседяха малко и си тръгнаха. С мм останахме да се радваме на маллката прелест. Само се питахме на кого е това хубаво бебе  не бяхме виждали по красиво бебе от нея  естествено на мама и тати гарджето си е най хубаво 
Не след дълго докараха още едно момиче в стаята, която беше родила момченце. Много готини хора. Случихме на супер съквартиранти по стая.
Престоя в болницата беше невероятен. Не ми се тръгваше ако трябва да съм честна. Може би защото от там започна всичко и там ни останаха първите моменти на вълнение. Обстановката беше невероятна, персонала също. Всички супер мили и учтиви, супер внимателни и усмихнати (без лелките, които идваха да ни носят храната, но все тая). Яденето беше супер вкусно и на всякъде - малки сладки бебенца.
Аз цяла нощ не мигнах. Разпращах съобщения, пишех си с който беше на линия по сред нощите, бях каталясала вече а сън не ме хващаше.

Стана 8 сутринта. Дойдоха да вземат бебетата за да ги изкъпят. Върнаха ни ги едни чистички, повити, обляканки с боди…сладури. Дойдоха да ме питат дали искам да стана за да ми помогнат, понеже първото ставане след раждане не ти позволяват да го направиш без тях. Предпочетох да стана сега докато ме държеше още упойката за да ида до тоалетна. Взех да усещам вече болка към следобеда и въртенето в леглото, ставането от него и седенето на дупето бяха непоносими. Добре че беше там мъжа ми за да ми помага за всичко. В такива моменти човек разбира какъв човек има до себе си. Що нещо трябваше да види и да свърши…ако беше някой друг, да се е отвратил от жена си, а той не спираше да повтаря, че това, което съм направила е жив героизъм, че той не би издържал и на половината на това и че най малкото ,което може да направи е да бъде до мен и да ми помогне да се възстановя. Стана ми толкова мило и на ново си припомних защо го обичам толкова и бих дала живота си за него. На всяко ходене до тоалетна ме вдигаше от леглото за да правя минимални усилия, съблича ме (аз гащите не мга сама да си сваля) , къпа ме, преоблича ме…не знам ако бях сама как щях да се оправям. Сигурно намираш сили, но не искам дори да си представя какъв зор е. Следобед той отиваше на работа и идваше майка ми да го замества, докато се върне и пак при нас. Да са ми живи и здрави ако не бяха те да ми помагат в първите дни, не знам…
На втория ден започнах да се раздвижвам повече. Знаех, че колкото повече се движа, по бързо ще се възстановя. Имах огромно желание да поема сама всички  грижи за малката и не спирах да полагам усилия. На третия ден вече ставах и лягах сама в леглото. Къпех се и ходех до тоалетната сама. Косата ми се срешна отново с гребена а аз се почувствах на ново човек.
Много е странно чувство след раждане. Чувства се изтарбушен, изпразнен, цялото тяло трепери, малко като поседях на  крак и ми премаляваше, усещаш как органите ти напират на нова сметка на долу, за да се върнат по местата си. Корема е супер смешен и много ме развеселяваше като се погледнех в огледалото. Един виснал, мек, като речеш да се разклатиш и той като желе.  Имаш чувството че туй нещо събиране няма да има, ама на третия ден вече почти беше изчезнал.

В заключение мога да кажа, че деня на раждането на детенце е най прекрасния и емоционален ден в живота и на двама ни. Мъжа ми не може да спре да повтаря, колко е щастлив че е имал възможността да види как се ражда бебето ни. Казва, че аз съм го носила 9 месеца и усещала, но съм нямала възможността да видя как излиза. Супер въодушевен е от гледката и като го попитах дали не му е било гадно да гледа всичко това ми отговори “ Ти луда ли си? Това е най прекрасното нещо, което съм виждал някога.” казва че не може да разбере мъжете, които са му разказвали, колко гнусно е всичко и гадно…как може да е гнусна появата на собственото ти дете. Радвам се че вижда нещата по  този начин. Аз бях много против да гледа от долу, но в тоя момент най млко мислиш кой къде гледа, а и в крайна сметка се ражда неговото дете…нека има право на избор дали да гледа или не.
Толкова дето подготвяхме камерата да снимаме…на края нямаше кога. Всичко стана толкова бързо, че нямаше кога да мислим за това. Нито за музиката, която си бяхе подготвили имаше време, но пък пак имах хубава музика пусната, а и се бяхме подготвили за много по дълго раждане не толкова екстремно  .
В крайна сметка не съжалявам, че ни се разминаха тези неща, защото всичко се разви много по хубаво и бързо от колкото си го представях.
Имах идеално и супер емоционално раждане и това беше най важното. Въпреки повечето напъни, въпреки разкъсванията…всичко беше перфектно…сега като си погледна детенцето и забравям дори, че е имало трудни моменти.

Всичко си заслужаваше…годините на чакане…мъките и трудностите през които минахме, болката…всичко!
Държа в ръцете си най голямото ми щастие и не мога да побера любовта в гърдите си.

Мечтите се сбъдват...и моята най голяма такава в момента спинка сладко в мен и ме принуди да изпиша целия разказ с една ръка 

В крайна сметка след толкова залози за датата на раждане, мъжа ми каза 19ти, майка ми каза 20ти 
Е....важното е че имаме победител  тати почти позна...малката тръгна на 19ти и ако бяхме сложили окситоцина по рано, щеше най вероятно да се роди в последните минути на 19ти, но пък баба си е била писано да познае 

Такааа....да се върна на коментираното...

gucci ще взема да я пробвам така да поседява вкъщи по малко в столчето, дано да има успех. Иначе заспива докато се кърмим. Сама ако я оставя абсурд да заспи . Много и е трудно да си затвори очичките, на моменти даже спи с полуотворени очички. Отваря ги, затваря ги, стряска се от нищото, пак пробва да ги затвори, ама не успява да заспи сама. Свикнали сме я на шум и от никакъв шум не се стряска, вкъщи тишина не се пази заради нея, стряска си се от самосебе си, когато и скимне. Не я люшкаме. Не знае какво е това. По принцип лягам на спалнята на страни и така се кърмим  и заспива.

Свекърва то човек до като не си пати , няма от къде да знае. Толкова сини и ставаха ръцете, чак лилави. Сега вече го нямаме тоя проблем.

sunray и аз винаги съм от зад до нея. Само че реши ли да плаче, ни шепнене, ни пеене , нищо не помага.
За спането заедно и аз нямам никакви съмнения, че искам да е така. Жал ме е да я оставя сама в тази голяма кошара, а и на мен ми е по удобно като спи до мен. Обича да е гушнато детето, и аз обичам. Как да не я гушкам ,като знам аз самата как искам все да сем сгушена. Всеки има нужда да усеща че е обичан и бебетата също. Че щяла да се научи лошо...какво означава лошо??? и за кого е лошо? Аз поне не виждам лошо в това детето ми да иска да спи до мен. Като порасне малко или ще си заспи в кошарата сама или ще се намърда между двама ни с баща и   но тя си е нашата принцеска  

inaxastra миналата вечер забелязах ,че малката повръщаше мляко, дето беше яла в повече и и излезе малко и през носа  

juji и аз знам по принцип ,че ръчичките не са критерий, че и е студено, ама пък като ги пипнеш такива ледени и все гледаш да ги стоплиш  

roumyana благодаря за съветите мила   определено ще вкараме режим, но да мине малко време. От нищо не взема още. Много ми е мъничка и явно си има бебета, които искат време.

jasminne надявам се и тя да свикне с това столче ,че ми е голям проблем.

утре ще ходим до съседния град да и оправяме документите и направо не знам как ще се представи. От сега я мисля.
Иначе имаме напредък. Вече трети ден ходим по разходки с количката и се заседява в нея. Къде повече къде по малко. Като ревне много сираме на някоя пейка, кърмим се и продължаваме. Не ми е проблем да кърмя на вън. Когато детето ми  е гладно си го храня и никой не вижда нищо. Има си хиляди начини да се направи дискретно...стига да искаш разбира се.

Почвам да се замислям дали кърмата ми е хранителна. Уж нямало нехранителна кърма, ама като я нахраня и издържа не повече от 15-20 мин и пак търси да яде. Верно е че ме полчва и за биберон, ама преди да ме задъвка си яде катп гладна. Не може да смогне да преглъща, та си мисля дали не ми е като вода кърмата или просто тя си похапва по по малко и в повечето време ме ползва като биберон. да ама пък от друга страна, гърдите ми докато ги барнеш и текат, тъй че колкото и да ме полчва като биберон би трябвало да и пускат, а и памперсите не може да смогнем да ги сменяме наакани и напикани. Акошерката казва, че щом са напишкани памперсите, зачи яде...а ако съдя по напишканото, то значи мноооого яде...е как да е гладна толкова бързо 

Сега я гледам и не знам спи ли гледа ли ме  Много често спи с отворени очички. Не са на пълно отворени, ама горе голу на половина. Много често ги и притваря такава, прескляпва...не знам дали ще го израсте това и от къде дойде. Няма да питам дали е нормално, защото не е само тя сигурно, ама странно...

Иначе си направи сама гое долу някакъв режим, ако мога да кажа ,че е режим. Сутрин спи до като и ние спим. В 8 часа някъде се събужда, сменяме памперса и се храним. Ако решим да спим още и е до нас и тя ще спи. Ако ще ходим някъде, аз се оправям предварително, докато тати сменя памперса и мие дупето, после я вземам да я кърмя докато той направи закуската и се облече, закусваме кърмейки се и след като сме в пълна бойна готовност за излизане, последното нещо е да я откача от гърдата и да я метна в количката и веднага на вънка. Иначе се събужда и почваме да протестираме 
Ако поспи в количката, ако не (като днес) поседя, поседя и като огладня се нахранихме и пак в количката. Вкъщи по същия начин. Храним се и ако не заспи я слагам в хамака или в малката кошарка до нас. После пак се храним и пак така. Към 15:30 - 16ч. вече и се спи задължително, без значение дали преди това е спала. В това време у нас се ляга за следобедна дрямка, преди ММ да иде на работа. Явно е свикнала от корема  лягаме на спалнята и докато се накърмим се е отцепила и ние с нея. Събужда се на веднъж два пъти да яде в полуспящо състояние и си отцепва в сън до 20 - 21ч. когато идва време за банята. В началото я будех за да може задължително в 20ч да я изкъпя, ама то толкова и се спи, че после е много крива като я събудя, а и ме е жал, толкова сладко спи. За това взех да я оставям да се събуи сама. Толкова с половин един час по късно като се изкъпим няма да и стане нищо. Като се събуди, задължително трябва да и дам да хапне малко, защото иначе няма да ни остасви да я изкъпим спокойно. Като се изкъпим вече идва голямото хранене и дълбок сън. Яде си, заспива си, слагам я в кошарата и чакам тати да си дойде от работа. Около 1часа се събужда гладна, пак се храним и в зависимост дали ще си лягаме или не я слагам в кошарата или я вземам при мен. Има вечери не иска повече в кошарата има вечери си заспива до следващото хранене там. Ако не сега на следващото хранене задължително вече я вземам до мен и така до сутринта и всичко се повтаря. 
Много странно се протяга постоянно докато спи и то някво супер звучно. Цяла нощ се протяга изтяга и мърка  не се събужда с това, ама едно след друго се протяга и винаги е звучно. Не знам дали съня и е някакъв неспокоен, какво ли.
Очичките ни изглежда ще са сини. Имам чувството че с всеки изминал ден взеха да исветляват. До преди няколко дни бяха едни такива мътни, сега са една идея по сини. Косичката ни е русичка. И тя беше по тъмна като се роди, ама малко по малко исветля и сега е чисто руса
Малка сладка шушулка 

Невероятен разказ. Благодаря ти, че сподели. Разплака ме от умиление. Да ви е жива и здрава дъщеричката и само мога да кажа, че има късмет с такива родители.

Страхотен разказ!Разплака и мен
За раждането също браво,толкова бързо е минало всичко!
Браво и на тати!
А малката ви принцеса е уникална и му е пълно копие.
За това,че ще я научите "лошо" и аз мисля,че е много крайно.Ние също от малки сибсе гушкаме и някак сърце не ми даваше ни да я оставя сама да плаче,ни да страда детето.Защо трябваше да го правя?Защото така пише по книгите ли,а аз да чувствам вътрешно болка от това.Нашата е много емоционално дете и за нищо на света не бих я стресирала още повече.Все още иска някой да ляга с нея да я приспива,обича да я гушкат.На нас не ни е омръзнало и дори ни е ище по мило!Така че правете всичко със сърцето си и както усещате за правилно!Както вика мъжа ми,тя си му е принцесата!

Изчела съм всички раждания във форума е няма толкова емоционално раждане! Не знам дали е защото сме минали през подобен път, но се надявам усмивката ми да не слиза от лицето като отивам да раждам! Ти си родена да бъдеш мама! А Ванеса е прелест! Пък и с тия обички шулулка сладка!.

За стряскането аз се опитвам да намеря тук одеяло swaddle mе или wombie. То реално е одеяло за повиване но не е супер стегнато като едновремешните повивания а имитира матката, демек бебето е сгушено вътре, но пак може да си движи ръчичките и крачетата, просто пространството не е толкова голямо и не се стряска. Че те са свикнали вътре в мама на сгушено.Ако намериш там можеш да пробваш.

Целувки и на двечките! Страхотни сте!

Толкова много ме развълнува. Все едно бях там с вас И усещах всичко.страхотен разказ.

Бера, невероятен разказ.  Поплаках си от сърце. Толкова мило разказваш.  Всичко, което разказваш е толкова вълнуващо. Браво на таткото, който и за секунда не се е поколебал да присъства на раждането на прекрасната Ванеса.  В такива моменти наистина разбираш колко те обича даден човек. 

За кърмата ти, на сестра ми малката е на АМ но яде през 30 минутки по малко. А аз не знам за нехранително АМ.Как я кърмиш, по колко време, кога решаваш, че се е нахранила?

Бера, да се запиша и аз в темата.. Ти ме остави с отворена уста с този разказ.. Разби ме  НЕВЕРОЯТНО, преживях всяка минута.. Феноменално... Бъдете здрави, обичайте се, гледайте малката прекрасна бебка и нека ви радва безкрайно 

Разказа ти ме разплака на три пъти.  Страхотен разказ, много емоционален, пълен с толкова добре обрисувани с думи чувства, че няма как да не те разчувства и просълзи.