06.12.2019 15:18
Дотук бебешки разказ като всеки друг кое реве, кое не спи. В моята глава обаче непрекъснато седеше червената лампичка дали всичко с нея е наред, нямаше как да се откопча от мисълта, че е била в кувиоз. Тази лампичка взе да мига много силно, когато тя не искаше и миг да седи по корем, колкото и да се опитвах да я слагам. Дойде предела на това да има поне минимален контрол над главата. Споделих на следящата я неонатоложка в Токуда. Тя ми съдейства за час при рехабилитатор, където наистина установи, че детето не прави почти нищо от това, което вече би трябвало и ми показа какви упражнения да правя. Дали ще станат нещата и кога никой нямало да може да ми каже, както и дали има причина да не е достигнала до тези етапи на двигателно развитие. Това можело да се установи след 6я месец, нали и двете трансфонтанелни били чисти. Излязох ни жива, ни умряла с детето.
Всички от семейството казаха, че само ми пълнят главата с глупости, тя колко се е родила, колко е сега, децата колкото нея на възраст, че са се родили много по-големи, всеки бил различен, аз и ММ кога сме проходили, тя колко била хубава, как съм можела да мисля, че нещо с нея не е наред. Хем е така, ама хем в моята глава свети лампата, че ако може да се направи нещо моментът е сега и аз съм тази, дето трябва да го прави. Майка ми реши, че ще ми доказва, че това са моите внушения на изкукала родилка и записа час при един от известните лекари в България. Няма да споменавам имена, за много хора е спорен, но за нашето семейство беше точно това, което трябваше. Установи отново същото, но каза, че няма значение дали има или няма причина, моментът да се действа дори превантивно е сега, докато нервната система се развива най-бурно и дори да има дефицит, какъвто при нас не е установен с правилна рехабилитация се наваксва. Показа упражнения за вкъщи, които трябва да се правят множество пъти през деня и започнахме с тях. На следващия път беше с добър контрол на главата, но пък не беше почнала да се обръща активно. Имаше редки моменти, когато от корем се избутваше до гръб от омраза към тази позиция. Вече ни насочи към рехабилитация и процедури.
Ако видя някоя жена отстрани да прави това, което аз и ММ правехме ще кажа, че извършва геройство или пълна лудост и то в продължение на около 2 месеца. Живеехме, за да ходим на рехабилитация и за да правим упражненията вкъщи. Нищо друго нямаше значение. Само след 2 седмици процедури започна сама да се обръща, но имаше да наваксва много и в следващите месеци се доказа като герой още веднъж. Животът ни сблъска със страхотни хора, които трябваше да са корави и да вършат работата си, но имаше благата дума, приятелското окуражение. Чакайки се сблъсквахме с невидимите деца- деца със сериозни увреждания, такива, които ако видиш на улицата се извръщаш, чукаш на дърво, плюеш в пазва. Но чакахме пред една и съща врата и за мен от първото стъпване там моето дете и тези деца не бяха различни.Майките на тези деца са истински бойци. Ние бяхме там само няколко месеца и се движехме с добро темпо в посока напредък. Имаше жени, за които това беше ежедневие с години за един мъничък напредък, за малка стъпка, а говореха така мило на децата си и бяхме приятелки за момент преди всеки да си поеме към вкъщи или към следващата процедура. Тук допълвам много от тези деца разчитат на парите от Българската Коледа, за да им се осигурят процедури и наистина се купува техника, която за тях прави чудеса. Декември е, аз си правя равносметка на годината и си отбелязвам в мозъка да пуснем СМС-и, защото знам къде бяхме миналия декември и е много лесно да забравиш, когато децата не са пред очите ни, а те рядко са в нашата държава.
Спряхме процедури в момента, в който тя започна да пълзи и да се изправя сама на дивана. Моите съмнения и терзания отпадаха едно по едно. Госпожица дьо Арк вероятно и чисто характрово е искала да изпипва нещата и не ги е правила до момента, в който не е била убедена, че ги може. 2 месеца не искаше да се пусне от пръст въпреки че се виждаше, че е стабилна и ходи абсолютно сама. Пускаше се само в заграденото футболно игрище в парка на село, излезеше ли извън него си чакаше пръста и точка. Пусна се 4 дни преди моя рожден ден на 14.08 Като се прибра от парка до къщата ни на 2 пресечки абсолютно сама.
Всички от семейството казаха, че само ми пълнят главата с глупости, тя колко се е родила, колко е сега, децата колкото нея на възраст, че са се родили много по-големи, всеки бил различен, аз и ММ кога сме проходили, тя колко била хубава, как съм можела да мисля, че нещо с нея не е наред. Хем е така, ама хем в моята глава свети лампата, че ако може да се направи нещо моментът е сега и аз съм тази, дето трябва да го прави. Майка ми реши, че ще ми доказва, че това са моите внушения на изкукала родилка и записа час при един от известните лекари в България. Няма да споменавам имена, за много хора е спорен, но за нашето семейство беше точно това, което трябваше. Установи отново същото, но каза, че няма значение дали има или няма причина, моментът да се действа дори превантивно е сега, докато нервната система се развива най-бурно и дори да има дефицит, какъвто при нас не е установен с правилна рехабилитация се наваксва. Показа упражнения за вкъщи, които трябва да се правят множество пъти през деня и започнахме с тях. На следващия път беше с добър контрол на главата, но пък не беше почнала да се обръща активно. Имаше редки моменти, когато от корем се избутваше до гръб от омраза към тази позиция. Вече ни насочи към рехабилитация и процедури.
Ако видя някоя жена отстрани да прави това, което аз и ММ правехме ще кажа, че извършва геройство или пълна лудост и то в продължение на около 2 месеца. Живеехме, за да ходим на рехабилитация и за да правим упражненията вкъщи. Нищо друго нямаше значение. Само след 2 седмици процедури започна сама да се обръща, но имаше да наваксва много и в следващите месеци се доказа като герой още веднъж. Животът ни сблъска със страхотни хора, които трябваше да са корави и да вършат работата си, но имаше благата дума, приятелското окуражение. Чакайки се сблъсквахме с невидимите деца- деца със сериозни увреждания, такива, които ако видиш на улицата се извръщаш, чукаш на дърво, плюеш в пазва. Но чакахме пред една и съща врата и за мен от първото стъпване там моето дете и тези деца не бяха различни.Майките на тези деца са истински бойци. Ние бяхме там само няколко месеца и се движехме с добро темпо в посока напредък. Имаше жени, за които това беше ежедневие с години за един мъничък напредък, за малка стъпка, а говореха така мило на децата си и бяхме приятелки за момент преди всеки да си поеме към вкъщи или към следващата процедура. Тук допълвам много от тези деца разчитат на парите от Българската Коледа, за да им се осигурят процедури и наистина се купува техника, която за тях прави чудеса. Декември е, аз си правя равносметка на годината и си отбелязвам в мозъка да пуснем СМС-и, защото знам къде бяхме миналия декември и е много лесно да забравиш, когато децата не са пред очите ни, а те рядко са в нашата държава.
Спряхме процедури в момента, в който тя започна да пълзи и да се изправя сама на дивана. Моите съмнения и терзания отпадаха едно по едно. Госпожица дьо Арк вероятно и чисто характрово е искала да изпипва нещата и не ги е правила до момента, в който не е била убедена, че ги може. 2 месеца не искаше да се пусне от пръст въпреки че се виждаше, че е стабилна и ходи абсолютно сама. Пускаше се само в заграденото футболно игрище в парка на село, излезеше ли извън него си чакаше пръста и точка. Пусна се 4 дни преди моя рожден ден на 14.08 Като се прибра от парка до къщата ни на 2 пресечки абсолютно сама.
. Така сбито в разказ изглежда като всичко да е минало бързо, но знам че за теб беше ужасно изтощително. 
