Приветствам те в твоята сватбена тема! Bube, става ти един месец като госпожица, надяваме се да бъде незабравим! Месец, последван от още по-незабравима сватба! 

Очакваме те да разкажеш за всичко - от запознанството до това как върви подготовката. 

П.П.Доколкото съм запомнила, четейки из темите, май темата на сватбата ви щеше да е горска.



П.П2. Нещо не се справям със снимките, извинявам се за което!

Честита сватбена тема, Бубе Желая ти приказна сватба и нека всичко е така, както си мечтала, а защо е и повече? Нямам търпение да разкажеш с подробности, ти си ми фаворитът сред тазгодишните булки 

Искам много снимки, темата ти ми е любима 

Моя темичка  (хем нямах търпение, хем ме е малко страх, че остана толкова мъничко)

Много благодаря, Faith_13,  чудесно си запомнила, темата ни е Горска приказка 

Тони, поласках се  Ти беше голямо вдъхновение за мен, твоята сватба е направо мечта!

Да за почна освен със запознантвото?
(довечера ще качвам и снимки  )

Честита сватбена тема Бубе..

Лека и спокойна подготовка изпълнена само с положителни емоции...

Запознанство

Кога се видяхме за пръв път? Ами, ние бяхме съученици в гимназията, т.е. познаваме се от 8 клас или иначе казано от 2005г. (леле, толкова отдавна ли беше   ). Далеч не беше любов от пръв поглед... Мисля, че даже първата седмица не бях забелязала въобще, че е в моя клас  
За сметка на това, той после си навакса, успя да привлече вниманието ми - станах основен обект на закачките му. Беше направил комикси за мен и ги разпространяваше из училището. Аз се явявах в ролята на злодей картоф, който всеки път приключваше съдбата си под формата на чипс. От там ми излезе и прякор - Картоф  

Мислила съм си - това е последното момче, с което бих тръгнала въобще някога! Не че го мразех, подигравките му никога не са ме засягали, забавно ми беше. Но ми беше напълно безразличен.

И така до 10 клас. Какво стана тогава, не мога да кажа дори сега. Но той спря да ми обръща внимание. Не се шегуваше, дори не ме поглеждаше. И изведнъж започна да ми липсва! Кой да предположи, че ми е харесвало?! Всъщност, влюбих се за една нощ. Много бях мислила за него и на сутринта вече ми пърхаха всякакви пеперудки в корема. Усещането беше много различно от всички досега. Не че не съм харесвала преди това никой друг, но явно досега не е било толкова силно.

Обаче - нищо! Аз съм срамежлива доста, а той, след като спря да се лигави, оказа се, че е по-стеснителен и от мен. Цяла година си го харесвах напълно тайно. Щеше сигурно да ми е по-лесно да кажа на някого (на най-добрата си приятелка, например), но ме беше страх и малко срам - та как съм се влюбила в най-големия си неприятел?

Всеки ден си мислех за него, броях колко пъти са ни се срещнали погледите, дали ми е казал нещо - абе, луда работа. И така в 11 клас, имахме някакво събитие - да занесем стари книги в библиотеката и да ги разменим с други. Нямаше много желаещи, но напълно неочаквано за мен, той се съгласи да ме придружи (После, като сме си говорили за тогавашното време, той сподели, че много е искал да общува с мен, харесвала съм му, но не е знаел как. Не искал вече да ме тормози, срамувал се е, че го е правел преди, но просто след като тази маска е паднала е станал съвсем уязвим и несигурен). След това се събрахме  на кафе. Никога не се беше случвало, за толкова години, да излезем заедно. Говорихме си много, не ми се искаше да си тръгвам, защото ми беше ясно, че няма да намерим повод да повторим.

След няколко дни у дома си вкарахме интеренет (голямо събитие   ) и аз нямах търпение да му пиша. Инсталирах си скайп и си добавих абонати, като съвсем между другото помолих една съученичка да ми прати и неговия, просто ей така, за да имам всички от класа. Понеже в началото не бях много в час с програмата (направо ме е срам, в семейство на компютърджии и след това с това ми образование, ама тогава бях много боса) и ми излиза един ник - Anonimous. Пише ми "намери ме". И аз си мисля, това е непознат абонат и иска да го добавя. А това било моето момче, а с тези думи е изразил учудването си.
(Това стана закачка между нас - така пише на халките ни - на моята: "намери ме" (все едно е призив - открий ме, и уверение - че вече съм го намерила), а на неговата: "винаги" (т.е. винаги ще те намирам)  

И се започна едно писане... пишехме си по всяко време, през нощта, рано сутрин преди училище... абе, всяка свободна минута. Исках да си говорим, имах нужда от това да говоря именно с него. Споделях си, той стана най-добрият ми приятел. А на живо... спряхме съвсем на общуваме. Той се притесняваше, не знам защо, може би да не разберат останалите, но колкото по-близки ставахме виртуално, толкова по-отчуждени бяхме на яве.

Това ужасно ме тормозеше, не исках да имам такава "връзка". Затова се престраших и го поканих на среща. Първата ни официална такава се състоя на 30 декември 2008 г. Трябваше да е тайна, не исках никой да ни види. Но за да не звучи, че го каня на романтична среща, бях му казала да си доведе някого, ако иска. Слава Богу, той е разбрал каква е работата, та си дойде сам 
Беше ми много, ама наистина много притеснено. Мислех, че ще  И после го видях да идва към мен. Спъна се и на мен като ми стана смешно и спокойно. Викам си, няма страшно, това е моето момче.

Срещата мина успешно, никой не ни видя, но за сметка на това после изговорих куп лъжи за това къде съм била, с кого (нямаше да ми е за последен път). Карахме кънки - и двамата не можем, но се хванахме за ръка, изглеждаше ми така естествено. През цялото време той не ме погледна. Затова пък аз имах карт бланш да си го гледам необезпокоявана. Той има най-прекрасните сини очи на света 

Втората среща се състоя след месец, отново на пързалката. Вече се притеснявахме по-малко, но аз бях подразнена, че така трудно се получава между нас на живо. Реших, че няма да излизам повече с него, защото той никога няма да се престраши да сме нещо повече от приятели. И тогава, една вечер в скайп, той ми призна чувствата си. Човек ще каже, че ще съм на седмото небе. Не беше така, затворих лаптопа и не исках повече и да чувам за него. Знаех, че щом ми е споделил тук и така, следващият път, когато се видим, той ще се прави, че нищо не е станало. (Тук е моментът да вметна, че тази ми реакция, това, че спрях да му пиша и отговарям, така го е стреснало  Той бил сигурен, че и аз не съм безразлична към него, но след като така съм реагирала на признанието му, вече е мислил, че е сбъркал. И доста се е обезкуражил)
Обаче, какво да ви кажа, обичах го вече и колкото и да си мислех, че ще ми е лесно да спра да общувам с него, не се получи. Срещахме се, срамувахме се и накрая, на 25 февруари 2009 г. получих първата си целувка в живота 

Всичко това беше прекрасно, но околните някак трудно приемаха мисълта за нас. Особено родителите ми. Имаше много разправии, много забрани, отиде си и един рутер  Не искам да си спомням за тези аспекти от връзката ни, тогава свалих 10 кг. от нерви.( Сега, ако ги пита човек, нищо от това не било истина, разбира се, че харесвали момчето още от самото начало!) Да се крием, да лъжем, тайни срещи, никой да не ни види. В момента, в който вече признахме пред света стана още по-лошо. В малък град сме и явно всички ни познават. Станахме сензация. Спомням си веднъж, целуна ме той пред едно кафене и изведнъж се започват аплодисменти. Хич не ми беше забавно, останах леко травмирана от цялото това внимание и дори сега малко се притеснявам да демонстрираме връзката си на обществено място.

Минахме през всичко. Все пак сме заедно 7 години и половина. Имало е моменти, в които съм се чудела дали той е правилният. И в следващият миг, знаех, че е той  Порастнахме заедно, такива сме, каквито сме, защото сме били двамата. Обичам го. Той е така мил и забавен, така умен и любвеобилен, така мой 

Стана дооостааа дълго, но се радвам, че си припомних всичко пак. Трепетът на първата любов, тръпката от непознатото  Ако ви доскучае, прескачайте 

Имам чувството, че чета някой чиклит роман, ама без свръх сексуалните части, просто милите и любивни   Изключително интересно разказваш   ПродължаваАай  

Мерси, djosi, дано наистина следват само положителни емоции  

Тони, никога не съм била фен на тези романи (на мен ми дай фантастика), ама ми харесва сравнението, че изживявам такъв 

Така, като съм седнала, да взема да ви разкажа и за предложението.

Предложението

... и малко предистория:

Милият ми бъдещ съпруг е много романтичен, може би повече от мен. Когато първоначалните трусове на прохождащата ни връзка приключиха, нито за миг не съм се съмнявала, че рано или късно ще получа предложение. Може би се тревожех само да не избързваме. Затова, когато си говорехме за сватби и подобни, винаги казвах, че има време, ще дойде точният момент и така нататък. Както всичко при нас, трябваше ми време мисълта за брак да престои в главата ми, да го поискам наистина.

Заживяхме заедно (преди година и половина - да трябваше ми известно време, за да се случи това, най-вече и заради близките ми, които са по-консервативни. Исках да не си създавам излишни нерви, исках всички да се радват за нас). Всичко си вървеше много естествено, без драми, чувствах го правилно, напаснахме се и в ежедневието си (Често си мисля, животът ми винаги е драма, вечно за нещо се тревожа, повечето пъти свързано с учене   Но в личния си живот, поне засега, явно съм извадила късмет)

Стигнахме такава възраст, че доста от познатите ни се зажениха. Вече тази мисъл не ми беше толкова невероятна   И без да се усетя, чаках с нетърпение предложението! Видимо обаче не се издавах. Продължавах да си твърдя, че имаме много време, няма нужда да бързаме. Целта ми беше, той до последно да не е сигурен в отговора   Исках да го е страх и все пак да се реши на тази крачка (според приятелките ми съм го измъчила, но наистина не е така   ).

Цялата минала година, знаех, че той планира някаква коледна екскурзия. Но на нас си ни е традиция да пътуваме тогава, та нямах съмнения за нещо друго. Беше ми любопитно само къде ще ходим, но той го пазеше в тайна.

Много го е мислил, но плановете му два пъти са се провалили. Първото място е било Лапландия, искал е да отседнем в хотел, който предлага стъклени иглута и там под Северното сияние да ми предложи (ако ме беше попитал, щях да му кажа, че сме в период на ниска слънчева активност и щеше да е много вероятно въобще да не видим сияние). Да обаче още през юли всички такива са били резервирани.
Второто място - Франция. Искал е да сме в Париж за Нова Година, а да ми предложи след това в някакво френско селце, на брега на морето. Наел кола, всичко било измислено. И се случи нещастието с атентата. Нямаше как да пътуваме, ако бяхме готови да рискуваме, то близките ни щяха много да се тревожат.

Аз не страдах толкова от провалената екскурзия, но си личеше колко му е мъчно на него. Стана някак притеснен, нервен. Мислех, че няма да изпита удоволствие от празниците, защото ще ги свързва с развалените планове.

А за нас Коледа е едно много специално време. Зимата е най-най-романтичният сезон. Навън е студено, но хората са по-топли, прегръдките по-дълги... Не е чудно, че предложението си получих на Коледната сутрин.

И така, в средата на декември вече имах подозрения, че това ще се случи. Разбирате ли, не може толкова добре да се познавате с един човек, че чак почти мислите му да четете, и да не заподозрете нещо толкова голямо.
Та бях на Рожен за дежурство и съвсем "случайно" надникнах в таблицата му за разходи   Не пишеше пръстен, но заради предвидената сума, първо това ми изплува. Скачах си из стаята!
После пък се притесних, че все пак може и да бъркам и не бива толкова да се навивам, за да не остана разочарована. След това пък се уплаших, дали ще успея пълноценно да изживея този така прекрасен миг   въобще... много обременена се чувствах...

Бубе, честита темичка! Пожелавам ти много лек оставащ месец на подготовка.
Много сладка история, обожавам такива истории, на ученическа любов / и ние сме такава, та за това са ми толкова мили. Няма нищо по-прекрасно да порастваш с любовта на живота си/
Акато спомена Рожен, да не би да живееш някъде в района? Баба ми живее в Смолян и разбирам защо обичаш зимата- на мен също ми е любим сезон, стига да сме при баба 

На наблюденията случих на много ясни нощи и така отправих молбата си към една падаща звезда   (може да е странно и в нищо друго такова не вярвам, но наистина има някаква магия в това да си наречеш метеор. Досега винаги ми се е сбъдвало! Ако не ми провърви с дипломната работа, ще взема да пиша за желанията и падащите звезди   )

Бъдни вечер - когато ми е най-уютно и съм най-щастлива - а сега бях притеснена, гадеше ми се чак. Той си беше вкъщи с техните, а аз у дома (нали е семеен празник, та си спазваме традицията и го празнувахме отделно. Той с това още се опитваше да ме навие да се женим   )
Обажда ми се по едно време и се започва: "Бубе, ти много обичаш кучета, нали? Ама, сещаш ли се, ако някой ти подари такова, то въпреки, че ти ги харесваш, той ти подарява отговорност. И аз имам един такъв подарък за теб..." А аз се правя на ударена, макар това съвсем да затвърждава всичките ми подозрения. И той продължава: "Ех, така ми се иска да се досещаш какво съм ти измислил за Коледа..." Беше се много притеснил милия, ама реших да не го успокоявам, то аз не бях по-малко притеснена!

Сутринта на Коледа той дойде да ме вземе от нас, за да си разменим подаръците. Винаги го правим на едно и също място - наричаме го "подаръчната пейка". Поднасям му аз своя подарък, а той някак не реагира както очаквах, зарадва се, но бърза да ми подари своя. И хоп подава ми една голяма кутия. И си викам - хм, явно, все пак интуицията ме подведе? Отварям и вътре има кънки за лед! "За да караме винаги заедно" - казва той. Стана ми много мило, спомних си първата ни среща преди 7 години. Толкова много неща ни се бяха случили от тогава. Никога не бих предположила, че ще сме заедно, пак на нашето си място   след толкова много време.

Забелязах, че на кутията пише" Следва продължение".
"Искаш ли да покараме" - ме попита той. А аз "Не!" - реших, че може да ми предложи пред всички на пързалката! (което се оказа, че е било единият план   чета мисли аз, чета)
"Тогава да се поразходим?"

Тръгнахме към гората. Там се срещахме, когато се криехме, разхождахме се с часове. И сега минавахме по-отдавна забравения път. Припомнихме си, че тук за пръв път се хванахме за ръка  
Всичко беше притихнало, все едно и зимата и гората се бяха наговорили да направят този миг най-вълшебния за нас. Беше пролет! Слънцето се процеждаше на тънки нишки през дърветата. Стигнахме до мястото, от което се открива гледка към целия град. "Искам да ти подаря нещо, но ме е страх" (тук вече ми се бяха подкосили краката, ама се правя, че съм много спокойна и отговарям, че каквото и да ми подари, аз обичам подаръците, всичко ме радва). Обръщам се, а той застанал на едно коляно и държи кутийка! Последва: "Ще се омъжиш ли за мен?" И аз: "О, ужас!" (още ме мъмри за първата ми реакция   ) И после казах да!

прекрасен разказ !! Уникално предложение !! Браво на твоето момче    Bube , желая ви да сте винаги щастливи и все така влюбени !! 

Бубе, Честита темичка  Напълни я с много любов, както само ти можеш  Единствената асоцияция, когата чета каквото и да е написано от теб, е "мил". Толкова едно ми става миличко, но будиш в мен това чувство, като да си ми по-малка сестричка  Много взаимност, разбирателство и любов помежду ви, не само да пораснете заедно, но и да остареете заедно  Спокоен месец и изживей максимално всички емоции

Честита тема и от мен! Пожелавам ти по- малко притеснения и повече усмивки в подготовката 

silviya91, благодаря ти 

marry_me, много ми беше приятно да чета за вас и се радвам, че се разписваш и при мен  Да остареем заедно, това е моята мечта 

Свекърва, а дано са по-малко притесненията, да взема вече да ги преодолявам 

Да ви кажа след заветното "да", все едно камък падна от плещите ми. Всичките тези емоции, опасения, дори страх дали ще успея да почувствам до край мига... Имаше моменти след това, в които се чувствах виновна, че не се чувствам така, както съм очаквала. Мислех си, че сгодим ли се, това ще е моето универсално щастие, че нищо повече не може да ме притесни или разклати. Е, не е така. И знам защо. Защото при нас това си беше естествено продължение, следваща крачка, а не скок. Т.е. за мен беше най-нормалното нещо на света и съответно радостта си беше подобаваща, но не съм изпадала в екстаз. Когато си спомням за предложението, за вълнението (разплаках се тогава, а мислех, че не съм от тези) и ми става едно топло - колко наше си беше всичко! На нашето си място, с най-милите думи, с най-любимото момче  (а после ядохме и годежна пица, за да затвърдим, че точно ние сме се сгодили  )

Как казахме на родителите и близките

Не мога да кажа, че някой беше изненадан от това, мисля, че всички се радваха за нас. След слагането на пръстена, моето момче ме остави, за да се обадя и да се похваля  Първо научи най-добрата ми приятелка (още от години ѝ бях обещала, че тя ще е първа) - много писъци, много нещо! След това се обадих у дома. Въпреки, че този ден беше предвиден общ семеен обяд, не исках да им го казвам очи в очи. То и едва ми се обърна езика да кажа - сгодена съм! В първия момент мисля, че майка ми не го осъзна (чак на следващия ден, чак си порева...). Тук се възползвах да си извъртя една шега с милото. Той тъкмо беше говорил с техните, да даде отчет, че съм приела, аз бях затворила телефона, но реших да се правя, че още говоря: "Не може да ми забраните, това си е наша работа! Ще се оженим щом го искаме и вие нищо не можете да направите!" Ее, смени три цвята като чу това  Но преди да ме съдите, че съм зла, казах му минутка след това, че се шегувам 

Не знам защо, но ми беше по-притеснено да кажа на останалите роднини. Та като се събрахме реших само да показвам пръстена. Ама, никой не се сещаше от раз, та трябваше да си го кажа. Баба ми реагира така: "А за кого?" 

Звъннахме на още няколко приятели, а останалите научиха от фейсбук - така ми беше по-лесно някак, бях се уморила от поздравления.

Бубе, много ми е интересно как разказваш. Пък и винаги съм се радвала на двойки, които са заедно още от гимназията!