Привет!
Аз професионално няма да се изненадам на никакви реакции и не осъждам такива. Рядко самият човек знае как ще реагира под стрес. Има множество експерименти и се вижда, че никой не познава себе си, та не е за съдене. Като гледам всички тук сме се заредили, подготвени сме, колкото можем, всичко, което зависи от нас индивидуално сме го направили, та не ровете и не развивайте сценарии, каквото има да се случи се случва и без предварително човек да откачи от мислене.

Казах ви, че от 2 години такъв ми е март месец, ама явно от самото ми съществуване е на кантар през тия дни. Предупреждавам, че изпадам в лирично отклонение и паралел сегашна ситуация-минали неща. На който не му е до това в момента да не чете. Аз си въртя тези лични показателни случаи и се надявям пак да се докаже, че каквото ти е писано в крайна сметка се случва. Бързо вмятам първата история. Развива се няколко месеца след като нашите са женени. Баща ми рязко губи апетит, отпада, няма енергия. Точно на 8 март тотално майка помни, че вече е било много зле положението. Взимат решение да иде да го види лекар. Казват абе ти си нов заврян зет, не си живял от 20 години с други хора освен със себе си, пролетна умора. Майка ми е бременна в този момент 4 месец. След още 10 дни насилствено го влачи в служебната им поликлиника. Като го виждат, директно го пращат в инфекциозно, хепатит, натровена му е кръвта до такава степен, че казват пътник е, умира. За плода (аз) не дават гаранции, че е добре или какво ще се роди в крайна сметка. Той казва : "Да видя, че е добре детето и умирам." Майка ми казва и за миг не си помислих, че ти ще си зле, бягах от баба ти и ходех в инфекциозното на свой риск (нещо, което аз не бих направила). Е, ето ме, баща ми наближава 70, аз наближавам 30, жива и здрава съм. Вторият случай е познат на всички... моята бременност, пазене, всичко по книга, хранене здравословно, каквото не трябва да се яде и прави не съм си и помислила да го правя. Дойде март месец, спря детето да наддава. От там фраксипарин- алергична реакция, ако ми кажеха, че е полезно за нея и вредно за мен щях да продължа да го бия, протеини и всичко каквото можех да направя го направих, откачих от мислене и тревоги и детето се роди, малко под 2 кила в 1ви ден на 9 месец. Е бих се с живота и пак той си направи неговото. Но ето детето ми е живо и здраво и моите фантазии как винаги ще е зле, как аз нищо не направих, как можех друго да направя още по си останаха фантазии. Животът е такъв, което е писано да стане- става, аз преди 2 години по трудния начин го разбрах. Мажете и мийте ръцете, зареде се с храна и каквото е разумно и нека животът си проправя път, радвайте се на децата и мъжете си и толкова.

Не изказвам мнение кое е правилно и кое грешно поведение. Горните две истории приемам като притчи за живота, ако на някого помогнат да приеме по-спокойно и с повече кураж ситуацията...
