Та ще започна с предистория и със следното изречение:
Колкото беше планирано, толкова ни и изненда.
Аз като цяло не исках деца, ама в един момент си дадох сметка, че всъщност децата са един вид смисъл на живота. Сещате се, да се възпроизведеш, да умножиш населението на Земята (не че Китай не се грижи добре, ама нашата родина много изостава от класацията). Случиха ми се разни неща в работата, осъзнах, че колкото и зор да си давам, хората "оценяват" усилията ми докато имат полза от мен. Станах свидетел на някои несправедливости в живота и взе да ми мига сигналната лампичка в главата (двете мозъчни клетки решиха да видят какво пише в енциклопедията за човешкото тяло, да разлистят лекциите по анатомия и физиология от първи курс и да се зачетат малко по-сериозно по темата).
От друга страна пък, ММ винаги е искал деца и някак беше приел моето решение да изчакаме колкото се може повече,дори и с цената на много усилия и нерви за вбъдеще (ако се стигнеше до там,де). Точно затова и се съгласих да се оженим, той е единствения човек, който приемаше решението ми и сякаш разбираше какво ме спира (кариера, финансова независимост, малко лудост
).
Та така,мина ни сватбата и аз му съобщих новината, че си спирам хормоналните медикаменти за предпазване от бременност.
Очаквахме да се проточи цялата работа, все пак имаше съмнения за късна ОВУ, един АГ преди години ме "диагностицира" с "възможност за запушена дясна тръба". Не стана от първия път и аз като човек на крайностите, реших,че това не е за мен и когато стане-тогава. Тия глупости с мерене на БТ, ходене по лекари за установяване на ОВУ, тестове за ОВУ и други подобни само ме изнервяха, та теглих една българска на всичко това и реших да си гледам кефа. Последва месец с изненади- покорихме връх Ком, спахме под открито небе, празнувахме 2 юбилея, аз се разболях и си полежах в болница. Уж беше хранително натравяне, после някакъв вирус, накрая този вирус се оказа малко човече, което расте в мен. Разбрахме, че съм бременна, след като ме изписаха от болницата в края на август.
Като всеки мъж и моя е Тома Неверни. Трябваха му 3 теста, за да се убеди. Аз бях склонна и 33 да направя, понеже не ми се вярваше даже повече.
После последваха прегледи за потвърждение и накрая вече бяхме сигурни (към средата на септември). На първия преглед АГ в известна софийска болница не беше много сигурна какво вижда и "мърда ли там", насрочи преглед за след седмица и половина. През това време не знаех жива ли съм, сънувам ли....ходех на работа и си плачех тайно в почивките на сонограмата. Говорех на човечето и го молех да си "мърда там". Наложи се да пътувам много (около 2500км за седмица с автомобил) в командировки из страната,което доведе до един много тежък за мен момент - прокървих в 8г.с. В болницата не ме взеха много на сериозно "пий там утрогестан, ако се влошиш- идвай. Пък сте младички, ще пробвате пак"...Слава Богу, размина се най-лошото, а моите 2 клетки в главата се задействаха пак и ми казаха СТИГА с тая мания за кариера. Поработих още малко, скъсаха ми нервите 2 месеца. И както всичко беше наред, така на един рутинен преглед ме "зарадваха" с новината, че трябва да си полежа малко заради скъсена шийка. Иначе вариантите не бяха с много добър изход. Набързо и непредвидено излязох болничен доста по-рано от предвиденото и от тогава си откчам вкъщи.
Възхищавам се на самоиронията ти и винаги много се смея. Ще ми е супер интересно да те чета по бебешорските въпроси!
Ще ви видя с малкия Лимончо после 
