честито! Нека само обич топли вашите очи, нека слънцето огрява дните ви с лъчи, здравето да ви е спътник всеки божи ден и 100 години да празнувате годишнина от този ден. 

Как премина най-веселата и щура сватба?  Честито на влюбените! Бъдете много щастливи и пазете това пламъче на ентусиазма. Пожелавам ви още много чудесни моменти в живота 
                 

Момичета, влетявам много набързо, само да ви благодаря за прекрасните пожелания, минутки преди да тръгнем за морето. Искам само да ви кажа, че преживях най-вълнуващият, най-красивият, най-истинският ден в живота си до момента, и не мисля, че нещо някога ще го засенчи, освен, може би, появата на рожба някой ден.
Мислила съм си, че ще бъде хубаво, но никога и в най-смелите си мечти не съм си представяла, че е възможно да бъде чак толкова хубаво. Никога не съм плакала така от обич (слава Богу, не на самата сватба .
На всички, който префдстои, пожелавад да изпитат същото.
Подробности - след четвъртък 

Йееее! Колко хубави думи! Изкарайте си страхотно на моренцето!

Леле нямам търпение да се върнеш и да ни разкажеш с подробности. И от мен приятно изкарване на моренцето 

Еха Роксан страхотно. Починете си и чакаме да разказваш

Ееее, при такова интро - чакам подробности с още по-голямо нетърпение 
Приятно моренцее!

Ето ме, завърнах се, след кратка, почти импровизирана генерална репетиция на медения месец (която бе на път да се провали заради спешното рязане на съпруга ми в четвъртък, но нали си е варколак и заздравява не за дни, а за часове, все пак се състоя  . От сега предупреждавам, че ще разказвам дълго и напоително   - просто нямам търпение да преживея всичко за пореден път, макар тези няколко дни с офоциалната ми вече половинка да сме правили основно това  
Така... откъде да започна... Може би от вечерта преди сватбата, когато бяхме организирали вечеря със семействата ни и която, с изключение на няколко инфарктни момента (в 7 вечерта в деня преди сватбата се оказахме без погачи за ресторанта, забравили за цветята, които са ни нужни и за още няколко дреболии), свири началото на нашето сватбено приключение. Когато се събрахме в градината на хотела, където бяше настанено моето семейство, с всичките ни сияещи и леко притеснени роднини, си дадох сметка какво всъщност предстои. Чувствах се развълнувана, приповдигната, обичана и закриляна - накратко, почти булка. Лесно можете да предположите, че не спах спокойно, всъщност едва успях да заспя към 2, будих се на няколко пъти, а сутринта към девет, когато все още бъдещият ми съпруг стана, за да посвърши малко работа (да, той е от тези хора, които работят и в деня на собствената си сватба  ) преди да отиде у майка си, станах с него. Помотах се, пих кафе, нагушках котката и току си поглеждах нервно часовника. Около 10 и малко се появи майка ми. Чаках я, за да вляза да се изкъпя, защото някой трябваш да вдига телефона, ако фризьорката или фотографът се обадеха за инструкции - нашият блок се намира малко трудно. Изпратихме татко да вземе поръчаната погача за църквата и използвахме момента да поклюкарстваме и да пием по още едно кафе. Спеше ми се адски много, всичко, което предстоеше да се случи ми се струваше нереално. С цялото това мотане, не е чудно, че фотографът и фризьорката, които сцепиха секундата в 11ч ме завариха по хавлия и с тюрбан на главата   Щом ги видях, най-накрая осъзнах, че се започва. Предполагам, че съм се хилила като тиква, но нямам много спомени .
И докато фризьорката се бореше с косата ми, фотографът си щракаше в спалнята това, което все още представляваше нахвърляна камара сватбени чаши, бижута, кошнички, халки и, разбира се, булчинска рокля. Не знам какво точно е правил, но от няколкото кадъра, които ми показа мимоходом, имам основания да подозирам, че е магьосник а ла Хари Потър под прикритие.
Някъде в момента, когато н-тата фиба превръщаше кълбото разплетена коса на главата ми в сложна булчинска прическа, на мен ми прещрака мисълта, че съм забравила да направя списъците за двете шаферки, по които да разпределят гостите по масите   Едва изтраях да довърши чудовищния ми кок и докато мама се потеше под горещата струя на сешоара, в паника се заех да пиша. После дойде моят ред за грим, а мама преписваше второто копие (у нас няма принтер). И все пак, до момента, в който и двете бяхме гримирани и фризирани, всичката изостанала работа беше свършена. Оставаше ми само да наредя масата. Нямаше още 2 часа, а аз очаквах роднините ми да се появят към 3 - 3.15, само 15-тина минути преди младоженеца. За да не бавим фризьорката, която имаше и други ангажименти, решихме, че е настъпил моментът да ме обличат. Защото в главата вече приличах на булка, но все още бях по потник и къси панталони . Притаих се в спалнята, справих се с бельото, сложих жартиера, викнах мама да помага за роклята. И тогава настана адът на земята...

Роклята ми стоеше като излята. Мама стегна връзките, направихме необходимите снимки и настана моментът да сложим всичките 3 обръча, които крепят конструкцията на кулата, наречена моя булчинска рокля. Ама как?!? 10 минути след началото на операцията вече се задушавах, а мама не беше напреднала и сантиметър. Трябваха подкрепления. От девичи свян, решихме да включим като за начало само фризьорката. Безуспешно. Вече ми причерняваше... Нямаше как, трябваше да се намеси мъжка ръка  . Така че смело запретнах поли, а фотографът се гмурна под пластовете тафта и органза в търсене на липсващия вход за обръчите  След още 20 минути мъка краката ми трепереха, пред очите ми се стелеше черна пелена, а аз седях пред климатика и се опитвах да дишам и да дойда на себе си, но пък роклята се носеше около мен точно както си трябва.  В този момент си мислех, че няма да оцелея с това чудовище отгоре си, целият дълъг ден, който едва започваше... Но ми трябваха само 5 минути свеж въздух и когато на вратата се появи първата шаферка, вече сияех от вълнение и нетърпение. Аз вече бях истинска булка, с рокля, прическа, грим, бижута и було. Поглеждах се в огледалото и не можех да повярвам, че това красиво, митично създание - булката! - съм аз 
В този момент някой натисна бутона за бързо превъртане, времето полетя напред и за момент наистина изгубих контрол над нещата. Звънеше се на вратата, хора ми се радваха, връчваха ми букети, целуваха ме и ме прегръщаха, светкавици ме заслепяваха, а в пролуките от време, когато възвръщах разсъдъка си, се опитвах да предложа на всички нещо за пиене, за хапване, да кажа по думичка на всеки, да им покажа колко ги обичам. Губят ми се моменти, емоциите ме заливаха на талази, защото всички, които обичам, които са били с мен от първият ми ден, бяха до мен и лицата им сияеха щом ме погледнеха, а тук-там в нечий блеснал поглед виждах да се спотайва някоя издайническа сълза.
Липсваше само един-единствен човек, този, който чаках цял ден и за чиято поява тръпнех от вълнение. Дали щеше да ме хареса? Дали щях да съм булката, за която мечтае? Месеци наред ми повтаряше "Ти ще си най-красивата булка!", но дали щеше да е така? Колкото повече стрелките напредваха към 3.30, толкова времето забавяше ход. Когато този час дойде, а Георги още го нямаше, времето спря окончателно. Губех търпение, усещах, че изпадам в паника. Ами ако се беше случило нещо? Ако кумата е получила алергичен пристъп, ако са спукали гума, ако... Умът ми ги раждаше всякакви, идеше ми да се разплача - знаех, че нищо не би спряло Георги, дори и метеорит да удари града, но тогава защо се бавеше?!

За миг в хола настъпи оживление. Втурнах се обнадеждена, но се оказа фалшива тревога - просто бяха докопали котарака, изпълзял изпод дивана и се опитваха да му сложат папионката, за да го снимат. Ако не друго, поне ме разсеяха със сценката как куп възрастни хора, облечени в официални рокли и костюми се борят с една 6-килограмова котка и аха да изгубят битката . Но все пак, имаме снимки 
Изгубих търпение. Пратих татко да излезе да види от стълбището дали се задава сватбена процесия, или щях да си седя вкъщи, натъкмена като булка, до второ пришествие. И в този момент, в който татко сложи ръка на бравата и отвори вратата, а аз надничах иззад гърба му, точно в този момент, седем минути след обявеният час, там отвън беше моят младоженец, протегнал ръка да влезе!
Не губих време, използвах глъчката, за да се шмугна в спалнята ни, а фотографът се притаи зад вратата, готов да снима. Следвах точно инструкциите, седнах на ръба на леглото и спуснах булото пред лицето си. Имах няколко минути. Роднините бяха инструктирани да барикадират вратата и да не го пускат, докато не отговори на въпросите, които му бях подготвила. Все пак, трябваше да докаже, че познава жената, за която ще се ожени, да убеди близките ми, че е внимателен и мил, че ме слуша и знае за мен и най-дребните детайли. За да съм честна, трябва да призная, че предишната вечер бяхме преговорили въпросите и сега седях, притаила дъх, и се надявах да успее да изиграе подобаващо ролята си на изненадан, притеснен жених. Моето момче се справи блестящо! Което не може да се каже за баща ми и братята ми, които решиха, че само с една десетолевка обувката ми ще ми бъде по мярка 
И той влезе при мен, спря на вратата за миг, а аз се взирах през булото и се опитвах да разгадая емоциите по каменното му лице. По-късно ми каза, че щом ме видял, онемял. Вярно е . Единственото, което успя да изхрипти, беше "Миличка...!" . Не го и чаках да каже нещо повече. Повдигнах булото и го захлюпих върху двама ни .
Следващите двайсетина минути бяха забързана плетеница от моменти, в които разтрепераната булка се опитваше да закичи най-близките, поемаше букети, прегръдки и целувки и се смееше на това как със собствените си треперещи ръце е объркала бутилките и вместо пълна бутилка Джим Бийм е предложила на сватбарите от тазгодишната ракия на татенцето, която милото обикновено си пийва вечер със салатката 
Но и това мина. В един момент гостите се изтеглиха и се оказа, че у нас сме останали само ние двамата и кумовете ни. Грабнах букета, закачих чантичката на китката си и тръгнахме. Обаче... нямаме ключ - всички ключове са при близките или в багажа за вечерта . Деверът спаси положението. Докато се снимахме пред входа, той притича до горе и заключи. После някак натикаха роклята ми в колата, мама лисна една чаша с вода ( и по заръка на фотографа разби чашата пред колата, което никак не се хареса на шофьора  ) и тръгнахме.

Момичета, засега спирам до тук. Мисля да подремна малко. Има още адски много за разказване. Но ако смятате, че съм твъъъърде много словна, кажете ми го в прав текст, няма да се обидя и ще се опитвам да се справя по-сбито в следващите части на разказа за нашата сватбена приказка

Мила, roxanne ,нека първо да ти честитя, пожелавам ви дълъг и щастлив семеен живот !!!

Относно, разказа ти нямам търпение за следващата част, пишеш толкова увлекателно, че след първата част реших да си направя чаша кафе за да се насладя максимално  Изглежда, че всичко е минало както трябва , била си  изключителна булка, красива и щастлива  С нетърпение очаквам снимките от събитието... хайде като се наспиш, да разказваш пак 

Честита сватба, roxanne!!! Желая Ви дълъг семеен живот, изпълнен с много щастие и любов! След като прочетох първата част от разказа ти, искам да кажа, че ме побиха тръпки от вълнение и очите ми се насълзиха... така описваш преживяното, че сякаш бях там и съпреживях всички твои трепети! Мисля, че имаш невероятен талант за писане и разказване  Очаквам с нетърпение продължението...

Благодаря, ви, момичета милички, за прекрасните думи. Щом има и един човек, когото мога да зарадвам с разказа си, продължавам. Напоследък в сърцето ми има толкова много от всички хубави емоции, че искам да давам, да давам, да давам, докато всеки един около мен се почувства поне малко щастлив  ...
Потеглихме с младоженската кола, а подире ни се чуваха клаксоните на близките. Гледах през прозореца като замаяна, усмихвах се и махах на светодарите на минувачите, които ми се усмихваха и махаха. Бяхме съвсем на време, не очаквах, че нещо може да се обърка. После един от светофарите светна червено точно след нас. И тогава дойде обаждането. Майка ми "Ние изгубихме колоната, не знаем къде да караме!". Бутнах телефона в ръцете на Георги и всичко изглеждаше добре до момента, в който паркирахме пред гражданското, точно в 4.30 - десет минути преди ритуала, точно в часа, в който ни викаха. Нашите бяха се заблудили още повече и вместо до парка Заимов се бяха оказали на Орлов мост. Някой ме измъкна от колата - мисля, че Георги, и продължаваше да повтаря едни и същи напътвствия, крещеше им, явно така се бяха панирали, че изобщо не възприемаха нищо. Приятелите ни вече се бяха насъбрали пред гражданското, усмихнати, красиви, а аз само ги гледах стреснато. Влязохме вътре, посрещмаха ни и започнаха да искат това и онова (чаши, шампанско, пръстени...), а аз нямах никаква представа нито кой ги носи, нито къде е този някой. Знаех само, че бяхме връчили пликовете в ръцете на двата комплекта родители. А от тях нямаше и следа. В един момент се почувствах като диво животно в клетка, дърпаха ме от няколко страни, всеки искаше нещо от мен (защо точно от мен, по дяволите, аз бях най-объркания човек на света?!). Жената от гражданското обаче беше много мила, само ми повтаряше "Не се тревожи, няма да започнем без тях, всичко ще е наред!". Явно усети какво се задава и ме вкара в тяхната стаичка, за да се успокоя. Там се сринах  . Усетих как не ми стига въздух, как не мога да спирам повече сълзите, помислих си, че моят ден се разпада на парчета  . Слава Богу, гримьорката си беше свършила добре работата  ... След, струва ми се, няколко минути, все пак вдигнах поглед към огледалото в стаичката и от там ме гледаше една поизплашена, разплакана, но все пак доста хубава, истинска булка  Собственото ми отражение ми помогна да се съвзема . Това си беше моят дългоочакван ден и нямаше да позволя на нищо да го помрачи! Избърсах очи, поех си поредните няколко жадни глътки въздух и излязох от там. Мама и татко точно влизаха.
И пак времето се втурна с подскок. Подредиха родителите, готови да влязат, събраха приятелите от двора (те бяха разбрали вече, че нещо става и че ще се чака) и се започна. Първа влезе служителката, после мама и моите вече съвсем скорошни бъдещи свекъри, след това гостите. Последни преди нас влязоха Георги и кумовете ни, после друга усмихната жена от гражданското направи знак на малката ми шаферка да поеме напред и само след миг вече крачех по разпилените розови листенца под ръка с татко. Спомням си, че го дръпнах леко и му просъсках "Тате, върви по-бавничко!", но пътеката беше толкова кратка, че почти нямах време да се замисля как всичко се случва като в мечтите ми.

Ако ме питате, не мога да кажа дали залата беше малка или голяма, виждах я изпълнена с приятели, с близки, мои и негови, стари и млади - всички се бяха вторачили в нас и се усмихваха. А там, най-отпред, полуизвърнат към мен, беше моят, вече за последно, бъдещ съпруг. Тате ме отведе до него и с жест, стар като света, постави ръката ми в неговата. Може би звучи като клише, като от филм, но той наистина каза нещо от рода на "Поверявам ти най-красивото си цвете. Пази го!" И после се отдръпна и застана до мама. Погледнах към тях - два комплекта родители, четири развълнувани лица, от които най-ясно се открояваше това на мама. Миличката, бях я помолила да не плаче и тя геройски се стараеше, макар очите и да светеха с онзи познат блясък. После гласът на служителката прикова вниманието ми.
Церемонията, макар да бяхме закъснели, беше достатъчно дълга и трогателна, дори и за човек като мен, който не си пада по официални речи. Думите, които чухме, бяха простички и искрени, без следа от помпозност. Признавам си, че ми хареса и ме развълнува, а после кръстникът ми, който също като мен е пълно дърво в такива ситуации и е скаран с всякакви официалности, каза че се е просълзил на 2 пъти  . Повторихме няколко реда след служителката, някаква взаимна клетва, която обаче наистина не мога да си спомня - може да си представите колко съм била развълнувана и все още ошашкана. И Георги не помни  Но знам, че когато ме попитаха дали го вземам за съпруг, потвърдих не веднъж, а два пъти - да не би някой да не ме е чул  . Сложихме пръстените си - ръцете ми трепереха като листи и едва сдържах сълзите си - и... тогава ли се целунахме за пръв път като семейство? Или беше след шампанското? Наистина не помня...  Знам само, че чак два дни по-късно си спомних, че съм забравила да забуля лицето си на влизане в гражданското Е, не ме върнаха  Но ме е яд, че Гоерги нямаше възможост да разбули треперещата си от вълнение булка. След церемониалният тост най-накрая осъзнах, че сме семейство и всичко си дойде на мястото. Даже забравените детайли. Извърнах се към гостите, повдигнах крайчеца на роклята си и церемониално го натъпих  Ами така де - да видят всички кой ще командва в къщата!

Новата госпожа получи първият семеен документ и въздъхна облекчено. От тук нататък, каквото и да се объркаше, аз вече бях негова, той беше мой и нищо друго нямаше значение!  Оставих съпругът си да ме поведе към следващата зала за поздравления, където се наредихме, за обичайните думи, потупвания по рамото, ръкостискания и целувки. Усетих как Георги се стяга и замислено намества халката си. Подсмихнах се. Знаех какво се върти в главата му. Само преди дни препатил познат го беше предупредил: "Внимавай за гостите, които ще ти стискат прекалено силно ръката, на следващият ден ще имаш мазол на двата пръста около нея. Имай готовност за този човек. Той ще е там. Още не знаеш кой е, но бъди сигурен, той ще бъде там!"  Като че ли за миг никой нямаше смелост да е първи. После изведнъж редицата с гости се разчупи и няколко приятели тръгнаха към нас. Щом беше даден стартът, поздравленията потекоха като река. Стисках ръце, целувах бузи, поемах букети и в този момент обичах всички тези хора - и моите и неговите близки - защото наистина усещах, че те ни желаят само най-доброто, че поздравленията им са искрени и издват право от сърцата им. Шаферките ми помагаха с букетите, поемаха ги и ги носеха нанякъде, а когато след всички други останаха само те и най-близките ни, за да ни поздравят, сълзите ми най-накрая преляха...
Но нямаше време за плач, дори и от радост - чакаше ни малка фотосесия в парка, преди да отидем в църквата, а бяхме закъсняли с половин час. На стълбите, под дъжд от жито, бонбонки и парички групата се раздели - новото семейство, заедно с кумовете и фотографа пресече улицата и пое към парка, а гостите се отправиха пеш към църквата. Времето беше с нас, точно каквото го бях поръчала - 28 градуса, подухваше лек ветрец. Подозирам, че имам някакви врзъки там горе  Чувствах се чудесно, не ми беше прекалено топло, роклята не ми тежеше, можех да повдигна поли и да тичам с вятъра  . Е, стига да можех да се отърва от обувките  Това и направих. Разкопчах гадните каишки и винаги, щом беше възможно, се взъползвах от възможността да стъпя боса по асфалтираните алеи  . Мисля, че така и никой не разбра