Благодаря ви момичета, пожелавам ви всичко да се нареди оттук нататък и да нямаме повече проблеми и тъжни моменти по време на организацията на щастливото събитие Успех

Кикси, много съжалявам за загубата ви и че нещо толкова тъжно помрачава радостта от подготовката на сватбата. Аз загубих баща си в края на миналата година, доста неочаквано и внезапно, и на мен също много ми е свито сърцето, докато си подготвям сватбата. Успокоява ме единствено мисълта, че успя да се запознае с младоженеца скоро преди да почине. Много добре разбирам всички, които са загубили близък и се чудят дали да продължат с организацията или да изчакат. Но лично аз съм убедена, че нашите близки биха искали да ни видят щастливи и не биха се съгласили с отлагане на сватбата. Да, разбирам, че за някои хора сватбата скоро след смъртта на близък човек може да звучи като неуважение към паметта му, но аз не споделям тази гледна точка. Аз знам, че баща ми се радва заедно с мен на трепетите ми в подготовката на сватбата и че ще присъства духом в тези най-щастливи мигове. Предпочитам да имам такава нагласа към живота и трагедиите в него, отколкото да ставам роб на "какво ще кажат другите". За мен по-важно е какво би казал баща ми, а той би казал "Прави си сватбата и изобщо да не ти пука какво ще кажат другите". Според мен не трябва да се отказваш от сватбата и организацията така, както сте я замислили ... Просто бъди щастлива и за тези, които няма да присъстват!

kopche...
Страхотни думи просто...Така силно ми въздействаха, че не можеш да си представиш. Благодаря ти 

Съжалявам за баща ти, това е едно от най-ужасните неща, които могат да се случат според мен, направо ми се скъса сърцето за теб 
Истински ти се възхищавам за силата на духа и отношението ти към случилото се - на позитивното ти мислене, на умението ти да погледнеш от друг ъгъл на нещата.
Нормално е човек да изпитва мъка, да потъва от време на време по-дълбоко в нея, но и да продължава напред, да мисли за починалия си близък с усмивка, спомняйки си всичко хубаво, преживяно с него и да живее с мисълта, че този човек е край него и се радва заедно с него.

Така че - макар че и аз се опитвам да разсъждавам в тази посока, но все още ми е трудно, имах нужда точно от подобни думи, за да продължа да променям отношението си към случилото се в положителна посока.
Колкото повече мисля, а сега и след като прочетох поста ти, се убеждавам, че мъката е нещо, което не можем да изгоним от сърцата си в такава ситуация, но можем да я направим по-поносима, като допуснем и радостта да влезе в нас, без да изпитваме вина, единствено да мислим колко е хубаво, че пак можем да изпитваме радост и колко щастлив би бил от този факт човекът, който вече не присъства до нас физически, но духом - със сигурност.

Прегръщам те силно и ти пожелавам все повече положителни емоции и да запазиш вътрешната си сила, която да продължава да те кара да вървиш напред. Не знам колко време има да сватбата ти, но независимо от това, съм сигурна, че с тази положителна нагласа ще успееш да засияеш от щастие на сватбения си ден - точно така, както ще се радва да те види баща ти! Пожелавам ти го от сърце!

Скъпи момичета, съжалява за загубата на авшите близки!  Напълно ви разбирам. Преди почти пет години аз също загубих баща си, съвсем ненадаейно и не на време. То за това никога няма точно време. Искам да ви разкажа историята която мен ме изкара от унеса, в който бях потънала. Дори исках да прекъсвам следване, за да остана при майка поне до годината, но тя успя да ме разубеди. Благодаря ти мамо! Нея зима, когато татко почина, по Коледа цяла България беше в траур - върнаха пет (може и да бъркам цифрата, ако е така се извинявам) ковчега от Ирак. По това време бяхме във ваканция и си бях при майка и двете потресени следяхме новините и всички емисии. По време на едната дадоха едно малко момиченце, на около 2 годинки можеби, облечено в розови дрешки, с руси букли - все едно гледах кукла. Детето се оглеждаше и незнаеше защо всички се суетят около него и майка му, защо тя плаче. Попитаха майката дали ще разказва на дъщеряси за баща й. Отговора беше разбирасе положителен. В този момент осъзнах, каква късметлийка съм, че съм го имала до себе си цели 22 години. Че съм споделила с него много радости, много сълзи и безброй усмивки. А това красиво малко дете няма да може да изживее нищо с баща си. И ще си го спомня само по снимки. Ето това ме извади от дупката. Липсва ми безкрайно много, но съм сигурна, че е винаги с нас и че е бил с мен, когато съм пристъпвала към олатара.
Мили момичета, болката не минава! Празното място в сърцето ни остава за винаги, но......това е живота! Той идва, поднася ни своите изненади, удря ни шамарите и си заминава. А ние трябва да станем и да продължим на пред, колкото и да боли.
Пожелавам ви, едни прекрасни сватби изпълнени с безкрайна любов и вашите близки - баби, бащи и майки, които не са сред вас ще бъдат там в сърцата ви! 
Извинете ме за дългия пост и дано съм ви помогнала с нещо. Едно разбрах - в такива моменти, каквото и да каже човек, изглежда глупаво и не на място. Затова ви прегръщам всички!

Кикси, радвам се, че малко поне съм допринесла да се почувстваш по-добре. Наистина мисля това, което казвам. Болката няма да отмине, човек никога не е готов да загуби близък човек. И както казва пламик, празното в сърцето остава завинаги и нищо не може да го запълни. Малко преди да почине баща ми е казал на майка ми: "Нека децата да си живеят живота така, че да не съжаляват за нищо." Точно така, както той изживя неговия. Тъжното е, че никога няма да види внуците си, а толкова много са си говорили с майка ми за тях. Но ... някои неща не стават точно както сме ги мислили. Нашата сватба щеше да е пролетта, не бяхме определили дата, просто негласно се бяхме разбрали, но в един момент нещо в мен се промени и реших, че лятото е по-подходящо (хем и времето ще се е оправило съвсем, че тук е малко студенко почти до края на май) и засега сме насрочили началото на август. Иначе всеки човек има свой начин за справяне с болката и предизвикателствата в живота. Някои изпадат в депресия, други просто се олюляват и бързо се изправят, за да продължат напред. Аз предпочитам да приемам такива събития просто като поредния житейски урок, с който трябва да се справя, за да стана по-силна и по-добра. Понякога сядам във фотьойла с куп снимки и си поплаквам, но пък не може и да си като пън безчувствен и да не пророниш нито една сълза. После си казвам, че последното, което би искал да види баща ми, е да плача. А и в крайна сметка трябва да сме силни и да даваме пример на близките ни, които също са загубили близък - майка, баща, син, дъщеря, всеки го преживява някак. На мен пък ми стана много мъчно за баща ти, че е научил тази новина по телефона сам, далеч от всички, които обича и които би искал да прегърне в този момент. Брат ми по същото време беше в САЩ и по молба на баща ми не му казахме нищо, докато не се върна. Не ме питай как съм му казала след като го посрещнах на летището. Такава новина не се казва лесно, а още по-трудно е по-телефон. Опредлено мисля, че онова, което ще ни помогне да продължим напред при новите обстоятелства е именно вярата, че така е най-добре и това е, което нашите починали близки биха искали за нас. Убедена съм, че ще намериш сила някъде в себе си и ще започнеш да гледаш на живота по съвсем друг начин. У всеки от нас има по един малък ядрен реактор, който винаги ни зарежда със сила, за да не спираме, когато решим, че не можем повече. Можем и трябва ... заради тези, които ги няма и заради тези, които са останали. Пламик, много си права, че сме били големи късметлийки, че все пак сме имали бащите си до нас четвърт век. Остават само спомените. Човек не умира, докато има поне един жив, който си спомня за него. Сила, момичета, и бъдете щастливи!

Мили момичета, които пишете тук думи за утеха - благодаря ви от сърце!
Колкото пъти отворя тази тема - толкова пъти плача: не само заради моята мъка, но и разчувствана от това: колко много болка има във всеки от нас: всеки таи някъде в себе си болката от лична загуба или преживяно нещастие. Както казва Plamik, когато видиш по-голяма болка или по-голяма несправедливост, оценяваш това което си имал.
Сълзите ми не са само от тъга, те са и от щастие, че има толкова много състрадателни хора, които искат да дадат своята подкрепа, които споделят мъката си за да помогнат да другия. Странно е как мъката, обединява и прави всички по-добри! Радвам се също като виждам как човешкия дух не може да бъде сломен, как въпреки всичко, хорато около мен се борят да преодолеят трудностите и успяват да съхранят вярата в доброто, справедливоста и живота!
Пожелавам на всички момичета спокойна и щастлива сватба и ако модераторите преценят нека отделят тези постове в отделна тема, защото малко се отдалечихме от първоначалния замисъл.
Нека всички помним, че дреболиите и организационните подробности не са чак толкова важни, единственото важно нещо в живота е че ни има, че обичаме и че ни обичат! Наслаждавайте се на всяка хубава минута през деня, не пропускайте да покажете любовта си!

Наистина се отдалечихме от темата, но не мога да не се включа отново, защото просто не съм очаквала, че ще намеря толкова много подкрепа от вас, мили момичета, толкова съпричастност и толкова кураж. Благодаря ви!  

И аз постоянно се разплаквам, четеейки всеки нов пост, но няма как, както казва kopche, не можем да сме безчувствени като пънове, а и някак вярвам в пречистващата сила на сълзите, защото поне на мен винаги ми олеква и после като че ли съм по-способна да изпитам и радост след като съм изляла мъката си в сълзи.

Съпричастна съм към болката на всяка една от вас, свива ми се сърцето като чета историите ви, но ви се възхищавам на куража, силния дух и позитивното мислене и способността ви да гледате напред, без да забравяте миналото, но и без да позволявате случилото се в него да руши бъдещето ви.

Повярвайте ми, успяхте да "заразите" и мен с всичко това и вече наистина се усмихвам по-често. Наред с това, че си поплаквам, започнах отново да се радвам за предстоящата сватба (макар и не със същия ентусиазъм).

plamik, историята ти ме разтърси просто. Опитвам се да си представя просто дълбините на болката, в които си потънала тогава, но съм сигурна, че не мога. Но ето, съдбата ти е дала знак, че трябва да сме благодарни за това, което сме имали, а не да я укоряваме за това, което ни е отнела, защото някои хора не са получили от нея и толкова, колкото ние сме имали.
Веднага добавих тези твои разсъждения към собственото си верую и това ще ми дава още повече сили да понасям следващите шамари на живота.

kopche, и на мен ми стана много мъчно за брат ти. Подобни обстоятелства правят нещата още по-драматични в моите очи, когато семейството не е заедно, за да се подкрепя...Когато майка ми и баща ми заминаха за САЩ преди малко повече от година, ми споделиха, че се опитват да се подготвят психически, че нещо такова може да се случи и да не успеят да видят майките си повече (дядовците ми починаха преди години), но естествено човек няма как да е подготвен да загуби близък, независимо дали е възрастен, болен и т.н.
Сега се радвам, че последните им срещи преди заминаването, всъщност не бяха последни, защото на няколко пъти организирах 2-те ми бабчета да дойдат вкъщи и да говорят с родителите ми по Skype (когато баба, която живее в Бургас, все още не беше толкова зле, а другата ми баба, която живееше в Малко Търново идваше до Бургас). Няма да забравя как се радваха, че не само се чуват, но и се виждат с децата си, макар и виртуално, чак не можеха да повярват 1-вия път , после свикнаха и аз се шегувах с тях, че имам много модерни баби, щом ползват новите технологии. И това беше само до преди няколко месеца...

Но срещата на живо, все пак е нещо друго. Затова, когато другата ми баба много се влоши, просто мислехме, че си отива, осъзнах как последното й желание е да види майка ми, която е единственото й дете. Тогава майка каза, че си идва за няколко месеца, щом е толкова зле положението, за да не се упреква после, че заради финансови причини не се е видяла с майка си за последно. И се върна, странно нещо, баба продължава да е доста зле, но страшните кризи, онези, при които се налагаше да викаме "Бърза помощ" почти всяка седмица, значително намаляха, просто се стегна изведнъж. Продължава да е зле, но се опитва да се държи.

А татко..остана там сам, защото никой не очакваше, че нещо ще се случи с неговата майка, която беше значително по-добре, само преди половин година преживя тежка операция, сърцето й издържа тогава въпреки прекараните преди време 2 инфаркта (нещо, от което най-много ни беше страх). Лекарите след операцията казаха, че сърцето й се е държало изключително добре, операцията е била изключително успешна и ако ще почине един ден, няма да е заради проблемите, които са я докарали до операционната маса, така че да си гледа другите болести. Не знаех тогава, колко прави ще се окажат. Когато е лягала на операционната маса, каза, че си е мислила, че трябва да се събуди, защото иска да види сина си още веднъж, да види сватбите на внуците си... и наистина това й е дало сила, тя успя да издържи, пребори се със страшната болест...
И изведнъж най-неочаквано почина от съвсем друго.
Не ме питайте как съм съобщила на баща ми, просто нямам спомен, но смятам, че трябваше да му кажем веднага, защото той си идва точно 2 дни преди сватбата ми и някак не става... А и като й звъни по телефона и тя не вдигне, сърце нямаше да ми даде да го излъжем...
Постоянно мисля за него, че е сам, без семейството си за морална подкрепа, че само по-малко от 3 месеца оставаха, докато се върне и прегърне майка си отново...

Съжалявам, че пак стана много дълъг постът, но имах нужда отново да излея душата си. Сега изхвърлям мрачните мисли, доколкото мога и от време на време ще си прочитам думите ви за утеха, сила и кураж.
Благодаря на всички ви още веднъж, прегръщам ви и ви подкрепям мислено!

Кикси, наистина горкия ти баща  Такива неща не бива да се научават, докато си далеч и сам. Ние много внимавахме да не се издадем пред братчето ми, майка ми вдигаше телефона на баща ми и (Господ да ни прости греха), но често го лъжехме, че баща ми е излязъл някъде или че просто не може да говори в момента. Бяха много мъчителни 2 седмици за всички, но такава беше волята на баща ми и ние я изпълнихме. Съгласна съм със силви, че е най-добре тези постове да се преместят в отделна тема, в която просто можем да си споделяме и помагаме взаимно, когато сме изгубили близък, който няма да присъства на сватбата и се чувстваме объркани. Мисля, че темата ще бъде полезна, както за тези, които имат какво да кажат по нея, така и за тези, които все още имат всичките си близки покрай тях, за да могат да оценят какво огромно богатство е всяка минута, която споделяме с нашите близки. Кикси, пожелавам на другата ти баба да се оправи по-бързо, за да участва пълноценно в сватбата, на майка ти и баща ти повече сили и ... дано няма повече сътресения.

kopche, благодаря ти отново за подкрепата...

Не стига, че ми е тежко от внезапната загуба на баба, но и наистина ми се къса сърцето за татко, но нямаше как...Той изрично ни каза, преди да заминат с майка, че каквото и да се случи, не иска да крием от тях - беше категоричен и аз реших да изпълня волята му, въпреки че не беше подходящо, предвид факта, че моментът се случи да е сам...без близък човек до него за подкрепа. Сестра ми искаше да крием, майка се чудеше какво да правим, но аз бях категорична - щом татко винаги е искал да му казваме веднага, така ще е и му го казах аз, не помня как съм го направила просто.

Защото когато преди доста години почина дядо, татко беше на рейс (тогава пътуваше с кораби) и въпреки че се бяхме разбрали друго, ние скрихме и изчакахме да се върне и той после много ни укоряваше за това. Дядо беше 2-ри баща на татко, истинският му баща е починал, когато е бил съвсем малък, но това нямаше значение в случая, защото той си го обичаше като истински баща. А тогава скрихме...

И на мен ми става много мъчно за братчето ти...може би в случая сте направили добре, защото е имало само 2 седмици, докато се върне и е по-добре новината да го свари сред близки хора, които да го подкрепят в мъката  Но при нас нямаше как - татко се връща точно 2 дни преди сватбата и не мога да си представя точно преди това да го бях шокирала със страшната новина  Но не и това единствената причина, защото, когато му казвах, не знаех въобще, дали ще продължим със сватбената подготовка...

И аз се надявам да няма повече сътресения, аз взех да пиша по-често тук и малко се посъвзех, макар че си поплаквам все още, нормално е и си ми е мъчно, но благодарение на подкрепата, кяото получих тук, ми е много по-леко сега. 

Хубаво ще е, ако модераторите наистина отделят темата, за да продължим да се подкрепяме, а темата за стреса да си остане отделна, защото в случая не се касае за типичния стрес, а за нещо много по-страшно...

И аз благодаря на модераторите. Кикси, и брат ми ни укори, че не сме му казали по-рано, но ни разбра като му казахме, че татко така е искал. А баща ми беше много щастлив, че брат ми си изкарва страхотно, че е обиколил куп интересни места и е посетил много забележителности и просто не искаше да му разваля удоволствието, защото след като научи нищо вече няма да е същото. Надявам се по-малко момичета да пишат тук и да не имс е налага да споделят нашата болка.

Момичета късно се присъединявам към вашите мъки...kiksi твоят ден е съвсем скоро...Пожелавам ти да имаш най-вълшебния ден в живота си! Усмихвай се, раздавай се, обичай, бъди щастлива! Пламик го е казала много точно...такава болка не минава! Празнината остава завинаги! Аз загубих дядо си в началото на година...никой не очакваше...имаше толкова живот в него, разболя се , всички лекари казвахе, че това са последните му дни...подложи се и на операция, за която хирургът каза "Той може да не се събуди", а анестезиоложката "ООО той може да ми издъхне в ръцете докато му поставям упойката". Всички обаче таяхме надежда, а дядо като ни видеше изкривените физиономии и казваше "ОО я кво сте се омаламоскали бе я се стегнете кви са тия лиготии ааааа" Той беше много силен човек и въпреки рисковете каза "Абе да ме режат квото ще да става, аз така не мога да живея", не защото го мъчи болката, а защото не обичаше да ангажира хората със своите проблеми и му беше много съвестно, че мама и тати са дежурни постоянно около него в болницата...Аз знаех че дядо ще се събуди и така и стана ... никога няма да забравя мига, когато го видяхме след операцията, беше толкова спокоен и щастлив, че на пук на докторите е успял да се събуди и вярваше че ще се излекува , стисна здраво ръката ми, аз през сълзи му казвах "Браво дядо ти си герой, знаех че ще се справиш", той се обърна към сестра ми и с усмивка я гушна и вика "Айде дедко ще берем ли череши". Лошото беше, че всички ние знаехме, че операцията е неуспешна, беше болен от рак, който се разпространи за 30-40 дни и го повали от раз, никой не разбра как...докторите за пореден път казаха..."Гответе се за най-лошото!" , но ние не казахме на дядо искахме поне последните дни да е по-весел...Нашата сватба не я отложихме, защото дядо винаги ми е казвал "Ще държиш кораво дедко, няма да се предаваш за нищо на света!", той не обичаше такива лиготии беше твърд човек и в негова памет исках да продължим напред...най-мъчно ми беше като гледах тати и баба...на сватбата си мислех постоянно за него...поглеждам към баба и се усмихвам, но вътрешно ми става мъчно, че дядо го няма а така щеше да се радва...При нас събитията по организирането се застъпиха в началото...дядо го приеха в болницата , още нищо не се знаеше изглеждаше като обикновено разболяване .... на всичкото отгоре и аз точно тогава се разболях от заушка и не можех да го виждам две седмици...В началото на януари определихме датата на сватбата и когато оздравях отиваме в болницата с Жоро /съпругът ми/ да му съобщим че вече поставихме началото на организациите...и двамата усмихнати  и щастливи нищо не подозиращи за опасността която го грози...влизаме в стаята и в момента, в който видях дядо се уплаших за две седмици се беше стопил...той беше по принцип и много слаб...прегърна ни, стисна здраво ръката на Жоро и го поздрави "Браво Жорка , да сте ми живи и здрави!", малко по.късно ми прошепна,  "Валче, май ще рипкате без един човек"...настръхнах цялата...татко през цялото време ме е държал в течение на нещата, но никога не бях очаквала да видя дядо така...знаех че не се знае какво му , че е зле, но не съм и предполагала че е толкова зле , той винаги е бил здрав и жилав...
Ох извинявам се за разхвърляния разказ...просто всичко ми минава като филм и пиша без да се замислям....

Жоро ми предложи точно на нова година и когато се прибрахме в Пловдив, се обадих на село на баба и дядо...по случайност дядо ми вдигна телефона, а обикновено баба е секретарката...Веднага с трепет му съобщавам "Дядо, дядо, Жоро ме иска за жена...Ще ме взима ... Имам си вече годежен пръстен, дядо!" Толкова се зарадва човека...като се видяхме след това ме посрещна сияещ от щастие с моите думи....Мам......му....защо става така....исках да ги видя щастливи...сега нито баба беше щастлива, нито тати на сто процента...радват се хората...но не е така....
Любимата песен на дядо беше "Лиляно моме" И на сватбата оркестъра я изпълниха просто част от репертуара им ... погледнах баба....тя едва се държеше да не се разплача...а аз пеех с цялото си гърло и сърцето ми се късаше., че дядо го няма и не мога да го прегърна....
Много тежко го преживяваме, защото това се случва за първи път в семейството...
Може би веселото събитие малко успя да откъсне тати от обстановката и му даваше сили да върви на пред, защото вижда, че живота не свършва до тук....
Лелееее много писах...извинявам се за дългия пост, но то в тази тема май само такива могат да бъдат...безкрайни като мъката....Няма минаване тая болка...няма....Но има съвземане! Затова горе главата! Аз се сещам за дядо много често много...но много пъти се усмихвам когато това става....Дядо много ни береше черешки, и не само това...и сега когато беше сезона на черешите ...мъка ми беше...само като видя череши и чак не ми се ядат от мъка....милия ми дядо...
Но трябва да се мисли май по-философски на нещата! Това става рано или късно и сякаш хората си го усещат като наближи...Незнам много е странно! Дядо не спираше да повтаря неща от сорта на да нарежда на тати "Ненка, сега това тати няма да го правиш, аз като си ида няма да е тормозиш да ги оправяш тия неща" /Ненко е баща ми/...
Уффффф.....
Мъката и щастието трябва да се научим да ги водим за нас хванати едното в едната ни ръка, другото в другата...иначе няма да има баланс и ще залитаме! Горе главата!
КИКСИ.....Да знаеш, въпреки всичката болка това е един щастлив ден, незабравим, неповторим! Пожелавам ти страхотна сватба! Бъди най-хубавата булка, най-усмихната и щастлива! Прегръщам ви всички!....и ето ви по едно пакетче салфетки... аз докато четох постовете ви и направо с глас ревах... Напълно ви съчувствам на всяка една от вас и ви разбирам какво ви е на душичките....

Оф даже онзи ден надписвах картичката за баба.../ние на гостите подаряваме картички с снимка на съответните гости с нас/ и накрая пиша " С обич за баба" и ми текнаха сълзите щото щях да си напиша по инерция за баба и дядо....и точно тогава мама и тати идваха при мен и мама "оф бе за кво ти се насълзиха пък сега очите "  тати и той ме гледа и не доумяват кво е станало...и аз не смея да си кажа, защото ще ревнем пак всички...не искам ги натъжавам.../само да поясня защото май пропуснах дядо е баща на татко / и лъжа там мажа няква простотия измислих...мрън мрън...като малките деца...

Ех, Вал, и моите очи се насълзиха, докато ти четях постовете. Толкова прекрасен дядо си имала, с такъв дух и кураж ... сигурна съм, че е бил с вас на сватбата и се е радвал с вас  Аз в поканата до мама и братчето ми добавих и баща ми. Дори съм предвидила и чаша за него на масата. Просто защото сърце не ми дава да го пропускам  Остават само спомените, Вал ... за черешите и всичко останало. Човек е жив, докато има кой да си спомня за него с любов - това си повтарям ежедневно.