Цитат на: Kiksi в 22.04.2008 14:52

А и здравословното състояние на едната ми баба за 2 седмици се влоши толкова рязко, че извенъж ми мина всякакво желание за сватби ...и почнах да си мисля, ако се случи нещо до сватбата...Тя не че беше много добре здравословно и преди това, майка ми за това се върна по-рано в БГ, ама сега изведнъж, точно като разбрахме кога и татко ще може да се върне и определихме датата за сватбата, страшно се влоши и ме е страх от най-лошото.
Съжалявам за   и за това, че пак ви гръмнаха главите от моите страдания, но не се превземам, просто имах нужда да споделя...

Не знам къде да пиша по една малко неприятна тема, която бяхме захванали съвсем неподходящо в темата за църковния брак - относно влошеното здравословно състояние на по-възрастните ни близки и всички нещастия, които могат да последват...

Сега открих, че модераторите са преместили мненията по темата и тук и затова ще споделя колко ми е тежко в тази тема.

Тези, които са в течение на моите перипетии около избора на дата и желанието ми за църковен брак, сигурно си спомнят, че писах молба до Митрополита за разрешение за венчавка през Богородични пости. Е, отказаха ми, но подробности ще пиша в друг пост.
Сега искам да споделя друго Съвсем ненадейно на Разпети Петък почина едната ми баба 
Не тази, за която писах, че й се е влошило здравословното състояние и с която очаквахме да се случи нещо, а другата, която не че си нямаше проблеми със сърцето и кръвното, но си беше що-годе добре за възрастта и толкова се радвах, че поне едната ми баба ще може да присъства на сватбата, защото другата е в толкова лошо здравословно състояние, че едва се движи.
Изведнъж, като гръм от ясно небе, съвсем внезапно, се случи най-лошото с милото ми бабче, на което съм кръстена и което що-годе беше здравословно добре. Аз се притеснявах за едната ми баба, а то какво стана с другата...

След погребението, докато търсих пантофи и терлици в един шкаф за роднините, които бяха дошли в къщата, намерих едни приготвени неща за сватбите като подаръци - за мен и за сестра ми, милото ми бабче дори беше купило едни картички със сърца и ни беше написала пожелания. Толкова ги е чакала тези моменти милата, че започнала да се приготвя от рано  А не успя да ги дочака още 3 месеца...

Толкова тежко ми беше, че не ми беше до никаква сватба. Една седмица плаках, без да ми е до нищо друго.
Обаче в крайна сметка семейството ми и по-близките ми роднини ме убедиха, че животът продължава, не трябва да отлагам сватбата, а и баба би се радвала, ако сме щастливи и не би искала да отлагаме сватбата.
Като знам как се радваше за това, мисля, че са прави. Още повече, че родителите ми не са в БГ и кой знае кога ще могат да се върнат скоро, ако не направим сватбата сега през лятото.

Не знам, някой може и да ме упрекне, но просто всичко е толкова сложно около мен, че хем не ми е до сватба, хем съзнавам, че искам сватба и то тази година, когато родителите ми ще могат да бъдат до мен на този ден.

Постепенно започнах да се стягам и да се пренастройвам - от няколко дни пак започнах да влизам във форума, само четях, без да пиша и така лека-полека малко се пренастроих пак на сватбена вълна. Дано да успея да накарам радостта и тъгата в мен да съжителстват заедно, без да си пречат.

Само да допълня, че другата ми баба продължава да е доста зле и ако нещо се случи и с нея, вече ще се гръмна  Макар че за пореден път видях, че съдбата е нещо, в което обикновено липсва логика и не се знае какво може да се случи.
А и тя изрично ми каза, че каквото и да стане, не иска да отлагаме сватбата, дори и да е много скоро преди големия ден. На мен ми е кофти така, но тя е категорична, защото вижда накъде вървят нещата, макар че не се знае какво й е отредила съдбата.

Как да се зарадвам на подготовката около сватбата, като постоянно ми е свито сърцето заради мъката по починалата ми наскоро баба и страха, че в малкото оставащо време, може да се случи нещо подобно и с другата ми баба

Цитат на: Kiksi в 08.05.2008 11:21

Как да се зарадвам на подготовката около сватбата, като постоянно ми е свито сърцето заради мъката по починалата ми наскоро баба и страха, че в малкото оставащо време, може да се случи нещо подобно и с другата ми баба

Kiksi, знам как се чувстваш. Аз загубих много близки през последните години, а и най-ненадейно си отиде и майка ми. Вярвам, че не ти е до веселби и подготовки, не очаквай от себе си да си върнеш предишния ентусиазъм. И аз постоянно отлагах сватбената подготовка от страх, че нешо ше се случи.
Истината е, мила Кикси, че каквото и да решиш ти не можеш да контролираш трагичните събития. И както сама знаеш те често идват от никъде... Твоята баба е очаквала сватбата ти с нетърпение и би се огорчила ако я отложиш. По важно е да не забравяш баба си, да знаеш че тя е добре там където е в момента, гледа те отгоре и се радва за теб. Тя продължава да живее чрез теб  Спомняй си хубавите моменти, това помага. В крайна сметка, ако ти беше на нейно място, какво би искала за внучето си  ?

Мила Regina94 , наистина ти благодаря за хубавите топли думи. Точно от подобни имам нужда в момента.

И аз се опитвам да мисля в тази посока, дано да успея да си върна, ако не предишния ентусиазъм, което явно е невъзможно, то поне желанието да продължа с подготовката. Аз не че имам избор, защото съм доникъде с подготовката, а не ми остава много време. Последните събития стопираха всичко, отделно се наложи да изтеглим датата по-рано с една седмица.

И сега си мисля, че баба ме гледа някъде отгоре и би искала да ме вижда щастлива - точно както ти казваш. И наистина, ако бях на нейно място, щях да искам същото за моето внуче.

Съжалявам за майка ти, сигурно си изживяла нещо ужасно, но това ме накара да се замисля, че от отлагането няма смисъл, защото не се знае какво ще стане утре, по-добре да изживяваме нещата, докато можем, тук и сега, докато близките ни хора са до нас, защото не се знае как ще е утре и тогава двойно повече ще съжаляваме, че сме отлагали.

На мен и без това ми стана още по-тежко, когато единият от първите ми братовчеди през сълзи ми каза - "Толкова години сте заедно, а не се решихте да се ожените по-рано, баба така го чакаше този момент, а вие все отлагахте и виж, какво стана."

Не смятам, че заслужаваме упреци - то човек не знае какво ще бъде утре, но като се замислих, ами прав е. Точно защото не знаем какво ще е утре, по-добре да не отлага нищо в този живот.

Поне се радвам, че и двете ми баби бяха на годежа през януари, миналата година и толкова щастливи никога не ги бях виждала. Това малко ме успокоява - поне успях да зарадвам бабчето и сега знам, че трябва да продължа, защото тя точно това би искала.

Цитат на: Kiksi в 08.05.2008 12:08

На мен и без това ми стана още по-тежко, когато единият от първите ми братовчеди през сълзи ми каза - "Толкова години сте заедно, а не се решихте да се ожените по-рано, баба така го чакаше този момент, а вие все отлагахте и виж, какво стана."

Kiksi, хората говорят какви ли не неща в такива моменти. Те не искат да те засегнат, просто в мъката си търсят вина, обяснение, каквото и да е само и само да не си загубят ума. С нищо не си виновна, напротив, дала си и толкова щастие преди да си отиде. Нареди около себе си много усмихнати снимки   

Цитат на: Kiksi в 08.05.2008 11:15

Не знам, някой може и да ме упрекне, но просто всичко е толкова сложно около мен, че хем не ми е до сватба, хем съзнавам, че искам сватба и то тази година, когато родителите ми ще могат да бъдат до мен на този ден.

..................................... Дано да успея да накарам радостта и тъгата в мен да съжителстват заедно, без да си пречат.

Разбирам как се чувстваш!
Аз загубих и двете си баби. Миналата година на 28 април съвсем ненадейно почина едната: беше жизнена и здрава жена на 85 , имаш енергия за младо момиче - никога не съм очаквала, че толкова здрав човек може да си отиде изведнъж. Много ми беше трудно, не съм предполагала тогава че тази година ще се омъжвам, но когато започнахме да планираме нещата преди няколко месеца непрекъснато се сещах за нея: колко щеше да се радва да присъства, как щеше да се весели, колко хубаво би било поне да знае че ще се омъжвам! Съобразихме се при определянето на датата на сватбата с навършването на 1-та година от нейната смърт - даже когато отидох на гроба й - мислено й казах какво ми престои - надявам се да го знае понякакъв начин! Още по ненадейно - на 30 април - преди няколко дни - почина другата ми баба(беше болна много, но състоянието й беше такова от 3-4 години насам), стана ми още по-мъчно - тя поне знаеше че ще се омъжвам, не можеше да върви и нямаше да присъства, но можеше поне да гледа видео или да чуе разкази! Напоследък казваше как не се знае дали ще доживее до датата, а колко много й се иска и как не трябва да промяням датата каквото й да се случи, как сватбата трябва да се състои независимо от всичко - тогава някак не обръщах внимание на тези думи.................., а сега отекват в ушите ми...... .
Сватба ще има - на 1 юни е, много е странно: хем раздаваме покани за сватба, хем ще правим помени за починал човек. Знам, че мъката не се изразява в това дали спазваш някакви норми на траур, но въпреки всичко чувствам някаква вина като избирам разни весели неща, когато се забавлявам, смея, а нея я няма само от няколко дни .
Най-мъчно ми е за майка ми(нейната дъщеря) - мама се промени, тъжна и отнесена е, опитва се да се държи, но виждам че не й е до нищо сватбено - знам че до 1 ще е минало много малко време и няма да може да се зарадва истински и спокойно на моята сватба!
Прегръщам те и ти пожелавам(на себе си също): спокойствие - вярвай(защото аз го вярвам), че хората на умират с края на земния си път, мъртвите близки са някъде на по-добро място, виждат какво става с нас, радват се когато ние се радваме и тъгуват с когато нас ни боли.

ssiillvvyy , едно голямо БЛАГОДАРЯ и към теб!
Направо ме просълзи с твоя пост, ето твоята история е поредното доказателство за мен, че не трябва да се отлага. И другата ми баба няма да може да присъства на сватбата, защото е много болна, но ако дай Боже, дочака момента, ще е щастлива да види снимките, да чуе разказите и т.н. Ако сега отложим, после може и да съжалявам още повече...

Да странно е и за мен - помени и едновременно с това разговори за сватба, изпитвам го в момента и ми е трудно да съчетая радостта с тъгата и да се отърва от чувството за вина. Нося траурна лента, а трябва да продължа да меря булчински рокли. Но няма как, животът наистина продължава, тези хора винаги ще са близо до нас и знам, че биха искали да ни видят щастливи.
В нощта преди погребението цяла нощ седях до ковчега, държах ръцете на баба и й разказвах, плачейки, за подготовката и за това, колко ми е мъчно, че не можа да дочака още 3 месеца.

Сега също понякога мислено се обръщам към нея, моля я да ми прости, когато за момент изпитам предсватбена еуфория, макар че дълбоко в себе си знам, какво би искала тя за мен.

А за родителите - това е другото, което ми тежи. Хем искам да ги видя щастливи на сватбата, хем си представям как сигурно на едно хоро няма да се хванат заради хората, които ще мислят, че не е редно да танцуват и да се веселят толкова скоро след случилото се. Много ми е тежко за баща ми - тя беше негова майка, който не можа да я изпрати по последния й път, защото нямаше как да си дойде от САЩ и новината го завари там, сам, без близък човек до него, защото майка ми си е сега в Бг заради другата ми баба - върна се за малко повече време, защото мислехме, че тя си отива и искахме да види дъщеря си преди да се случи нещо. А то какво стана - другата ми баба не успя да види сина си за последно, който щеше да се върне след по-малко от 3 месеца. А той е там сам, без майка ми, поне за морална подкрепа в този тежък момент. Когато му съобщихме по телефона, за първи път в живота си го чух да плаче.
От всичко това всичко ми изглежда още по-драматично, но вече се опитвам да разсъждавам по-философски и бъди сигурна, че последните ти думи, че животът не свършва с края на земния ни път, ще ме водят от тук нататък.

Прегръщам те силно и аз и ти желая хубава сватба - мисли си в този ден колко щастливи ще са твоите баби да те видят озарена от щастие. Именно в тяхна памет трябва да бъдем такива на сватбения си ден.

Kiksi, благодаря ти!
Аз също се просълзих на думите ти, а съм на работа и не бива да плача !
Не го отлагай - сватбата е хубаво нещо - така продължава живота, така по особен начин бабите ни продължават да същестуват на тази земя - чрез нас - техните внуци!

Може да звучи малко патетично, но така ги чувствам нещата сега - просто съм свръх емоционална!

Момичета гледайте напред, живота продължава. Стискам палци ssiillvvyy и kiksi всичко да се нареди по-план и да напрвите сватбата на вашите мечти. Желая Ви успех   

fiamaa , благодаря! Дано има по-малко момичета в подобни ситуации като нас със ssiillvvyy  и дано успеем да изживеем истински този важен за нас момент, макар че е трудно.

ssiillvvyy, и аз съм свръхемоционална и думите ти въобще не ми звучат патетично, напротив - все едно четеш мислите ми. Точно така трябва да разсъждаваме сега, за да посрещнем спокойно едно от най-хубавите събития в живота.

Момичета, и аз се просълзих докато чета постовете ви, колегите сигурно се чудят какво ми става. Виждам че не съм единствената в тази тъжна ситуация. Днес става един месец откакто почина на милото дядо му, само 3 седмици преди сватбата. Тя трябваше да е на 02.05, но за разлика от вас ние отложихме празненствата. Всеки сам си преценява как да постъпи в подобен момент, но ние решихме че 3 седмици са прекалено малко време, и никой няма да се чувства дори и малко весел да празнува  Баба му все още е в трагично състояние и плаче постоянно, майка му е в отпуск за да се грижи за нея, преценихме че няма да е честно спрямо тях да продължим с организацията. А в деня на сватбата всички щяха да си мислят (включително и аз) само за това как дядо му е можел да присъства  и щяха да са по-скоро тъжни за него, отколкото да се радват за нас. Смятам че трябва да му отдадем заслуженото. Не че няма да си мисля същото когато и да направим сватбата, но поне ще е минало малко време и нещата малко ще са се поуспокоили.
Още не сме определили дата за сватбата, изчакваме да минат 40 дни, което е на 18.5, след което ще решим кога ще бъде и започваме отначало с цялата организация.

Цитат на: Kiksi в 08.05.2008 12:08

На мен и без това ми стана още по-тежко, когато единият от първите ми братовчеди през сълзи ми каза - "Толкова години сте заедно, а не се решихте да се ожените по-рано, баба така го чакаше този момент, а вие все отлагахте и виж, какво стана."

Кикси не мисля че трябва да обръщаш внимание на това какво мислят другите, в крайна сметка това си е вашият ден и вие решавате кога ще бъде, още повече че се опитвате да се съобразите с доста неща. И на милото вуйчо му повтаря от една година насам, няма ли да правим сватба че дядо е болен и може и да не дочака и за съжаление стана точно така, а мен ме беше яд на него че се опитва той да казва кога да се женим и че щом не сме се оженили значи си имаме някакви причини да изчакваме. Така че не мога да се упреквам за това че сме отлагали досега и заради това отлагане близък за нас човек няма да присъства. Много ми е тъжно, но явно така е било писано и така е трябвало да стане...

hellen , искрено ви съчувствам.
Смятам, че нещата, които казваш са верни и твоята позиция за отлагането на сватбата също е правилна. Оф, според мен то няма правилно и неправилно в подобна ситуация - всеки сам решава според обстоятелствата, според вътрешното си усещане и убеждения.

Права си, че на никой няма да му е особено весело и всички ще мислят за случилото се, а не за приятните емоции, които обикновено съпътстват този ден. Може би ако родителите ми си бяха в България и аз щях да разсъждавам така, че трябва да се отложи, но отложа ли сега, може много време да се мине, докато родителите ми успеят да се върнат отново, а знам ли какво ще се случи в утрешния ден.
Затова предпочитам да разсъждавам по другия начин, колкото и да ми е мъчно - че баба ме гледа отгоре и иска да съм щастлива, а не да отлагаме сватбата, както разсъждава и ssiillvvyy. На мен това ми помага да се стегна, да мисля за баба спокойно, дори с усмивка понякога и да се радвам на спомените си с нея, а не постоянно да плача. Е, продължавам със сълзите, много ми е тежко, но все си повтарям, че баба иска да ме вижда усмихната и щастлива.

Баба почина на 25.04.2008 г., а погребението беше на 26.04 - точно 3 месеца преди сватбата ми, която последно ще е на 26.07.2008 г.
Не знам 3 месеца много ли, малко ли време са, едва ли за 3 месеца ще спре да ми бъде мъчно, но все се надявам, че като се върна постепенно към ежедневието и като ме грабне подготовката около сватбата (просто нямам избор поради липсата на време и ще трябва пак да започвам), ще се откъсна поне малко от тъгата и философският ми начин на мислене ще вземе връх над предразсъдъците какво ще кажат хората и над мъката на семейството ми.
Накара ме да се замисля, че вие 40 дни няма да се занимавате с подготовката. Стана ми леко виновно, че аз не мога да изчакам 40 дни да не се занимавам с нищо, при положение че няма да отлагаме. Колкото и да не исках, милото почти насила ме замъкна да капарираме ресторанта и да се срещнем с ди джея, осъзнах, че няма време, просто в Бургас е много сложно с тези неща, особено през лятото. Друго не съм правила по подготовката, но ще трябва да започна пак, независимо че не са изминали 40 дни. Не ми се занимава и все още, дори във форума не бях влизала, от няколко дни влизам, но само четях, щях да изпитвам вина, ако пишех за подготовка на сватбата.
Одеве пуснах един пост за тема на сватбата и ми стана много тъпо, че още не са минали 40 дни, но вече ще си изхвърля тези мисли от главата. Дано само с другата ми баба не се случи нещо дотогава, защото остава все по-малко време и все повече ме е страх

Цитат на: hellen в 08.05.2008 15:10

Кикси не мисля че трябва да обръщаш внимание на това какво мислят другите, в крайна сметка това си е вашият ден и вие решавате кога ще бъде, още повече че се опитвате да се съобразите с доста неща. И на милото вуйчо му повтаря от една година насам, няма ли да правим сватба че дядо е болен и може и да не дочака и за съжаление стана точно така, а мен ме беше яд на него че се опитва той да казва кога да се женим и че щом не сме се оженили значи си имаме някакви причини да изчакваме. Така че не мога да се упреквам за това че сме отлагали досега и заради това отлагане близък за нас човек няма да присъства. Много ми е тъжно, но явно така е било писано и така е трябвало да стане...

Права си, мила hellen, въобще няма да обръщам внимание, вече твърдо вярвам, че каквото е писано, наистина това става и ако ни е писано да се оженим - ще бъде, ако е писано да бъде през тази година - също, ако не - просто няма да се случи.

Hellen - прегръщам те и теб - за съжаление нямам възможност да изчакам - при мен всичко вече е организирано и уредено - не мога да си помисля, как трябва да почна всичко от начало. Дори само от финансова гледна точка не мога да си го позволя! . Гостите са поканени - по-голямата част - освен това това изчакване - никога не се знае какво ще се случи - аз толкова исках да изчакам всичко - да мине 1-година от смърта на едната ми баба, а сега се случва това: дори няма да има 40 дни от смърта й . - само 30 дни ще са минали . И аз като Kiksi се сещам за думите на бабите и дядовците ми: хайде женете се - докато сме живи, а аз дори се дразнех на такива думи: сега нито един от тях не е сред живите . За добро или лошо не съм се омъжила до сега: така ми е било писано: да се омъжа на 31 и да не присъстват тези толкова близки за мен хора.

Kiksi, моля те не мисли лоши неща - хич дори не си помисляй нещо лошо за баба ти - това, че някой е болен нищо не означава - мисли положително! Всичко ще е наред!