Хаха, Фийби, гледа лошо, защото я събудихме с щракването на снимката. Като цяло е актриса като майка си

Тъй като скоро ще се затвори тази тема успях да завърша криво-ляво разказа за раждането и ми се иска да го постна в тази тема. Май много дълъг и подробен го спретнах, но ще ми простите - нямам време да го съкращавам и редактирам.

И така...дойде време да разкажа за раждането. Всъщност, май подсъзнателно (или не) умишлено отлагах разказа си, защото ми доскоро имах нещо като психологическа травма, въпреки че не го определям като тежко раждане.

Та: 14 ноември - ден като ден. Преносвах вече 5 дни и признаци за раждане нямаше....мотах се вкъщи, пих кафе, четох. Към 15ч отидох на тонове - за пореден ден - отново тонове бяха добри и от контракции нямаше и помен. За ужас на родата цяла седмица си ходех на тонове с градския транспорт и трамбовах улиците като луда.
Междувременно ми звънна акушерката, която работеше с моя доки - питал за мен и помолил да му се обадя, че се притеснявал. Към 19 часа се чухме и се разбрахме на следващия ден да отида да ме прегледа и да вземем решение как ще процедираме.
Цял ден се чудех какво да сготвя и след справка със съпружеското тяло менюто беше запечено шкембе с масло, гъби и кашкавал (любимото му мезе). Аз дълго отлагах тая гозба заради чесънчето, което вървеше с нея и му викам: " С пустия ми късмет ще ти направя шкембето, ще се налъхаме с чесън и бебето ще реши да излиза, а аз ще умра от срам в болницата, че мириша на чесън". Той ме увери, че няма (винаги ме успокоява с това което искам да чуя). Е, познайте   - сготвих, навечеряхме се и към 21ч ми започнаха контракциите...на 5-7 минути директно  
Легнах да видя дали няма да изчезнат - мне. Разходих се, пих но шпа - все по-силни. Най-много се стреснах че започнаха директно на 5-7 минути. Седим с мъжо и се хилим и аз му обяснявам, че ако до половин час не се промени ситуацията ще тичаме до болницата. Е, към 22:30 реших, че щом не отшумяват е време да предприемем нещо. Направих си тоалет, проследих как реагирам на топлата вода (определено отпускащо, но контракциите си продължаваха), облякох се, стерилизирахме помпата за кърма, затворих чантата и се запътихме към болницата. През цялото време се хилехме, а аз постоянно го карах да помирише дъха ми...измих си зъбите 100 пъти и издъвках една камара дъвки....даже магданоз похапнах, абе, веселба, или по-скоро чеснова идилия
Контракциите не бяха леки, но се понасяха, все пак имах тренинг от ужасно болезнения си цикъл.

Тук е момента да си призная голямата грешка, или от днешна гледна точка го отчитам като грешка. Решихме да не се обаждаме на моя доки преди да знаем дали наистина е започнало раждането, все пак беше почти полунощ, а аз бях говорила с него същата вечер и знаех, че е нощна смяна на другия ден (пустата ми съобразителност и тактичност). Може би ако му бях звъннала щяха по-бързо и по-лесно да се развият нещата.

Пристигнахме в болницата и смели и нахилени отиваме в отделението дори без сакчето с багажа ми (нали отиваме само да ме прегледат). Като ме видяха и като разбраха че преносвам директно ме приеха и пратиха мъжлето да донесе багажа. Прегледаха ме - слаба работа - 1-2см разкритие А аз мислех, че ще изпуснем ситуацията с тези чести и постоянни контракции. Включиха ме на тонове и ми казаха да заспивам, че на другия ден ще ми трябват сили. Казаха, че ще се обадят на моя доки когато малко напреднат нещата. Легнах аз и затворих очи, ама то с тия контракции спи ли се?! Тъкмо се унеса за 1-2 минути и хоп-контракция. И така цяла нощ....тук отчитам и следващата си грешка: вместо да се мъча да заспивам безуспешно, можеше да се разхождам и да ускоря процеса - нещо, в което се уверих на сутринта. Някъде към 6 часа не издържах и станах (дотогава ме прегледаха още веднъж и ми мериха тонове няколко пъти, но развитие нямаше). Хванах си киндъла и започнах да крача четейки из стаята.

Към 7ч не издържах и пратих съобщение на моя доки. Той веднага се обади, че е на път и към 8:30 беше при мен в чудесно настроение, както винаги (май преди мен му се бяха обадили от отделението). Прегледа ме и установи, че разкритието е 5см "и отива към 6". Даже се хванаха на бас с акушерката, която също беше много забавна...Почнаха да се суетят около мен, включваха окситоцини, викаха анестезиоложката.....Последната се оказа, че трябвало да присъства на някакво секцио и започнаха да се разправят къде по-напред да огрее жената. Явно ми се е променила физиономията, защото доки ме пита какво ми е и защо му изглеждам стресната. А аз му викам: "Нещо се стреснах да не си остана без епидурална" -посмяхме се. Докато ми сложат епидуралната разкритието буквално си стана 8см - смело мога да ви кажа, че се издържаше...дори доки и акушерката казаха, че имам висок праг на болка, а взех да ги уговарям да кажат на мъжа ми, че според него съм глезла. Нямам ясен спомен дали почувствах облекчение след епидуралната....просто разкритието стана 10см много бързо и започнах да усещам напъните. През това време ме бяха накарали да стана и да се поразходя из стаята със стойката с банките Това ме изненада доста приятно и си закрачих нахилена напред-назад. През това време доки и акушерката се шегуваха с мен и един с друг, абе, хилосвахме си се на воля
За жалост, обаче, когато започнаха напъните аз вече бях доста изморена и изтощена. Показаха ми как трябва да напъвам, но пусто на теория е много по-лесно. От този момент усетих, че започва да ми се изплъзва "здравия разум" и самоконтрола. Знаех какво трябва да правя, но си напъвах само лицето.Преместиха ме в родилна зала и там настъпи някакава адска суматоха - имаше поне 7-8 човека. Трябваше да се кача на магарето,ама то се оказа високо за моите джуджански размери - голям зор, ви казвам Оттук нататък ми се губят моменти. Напъвах, напъвах, (имах чувството, че никога няма да излезе това бебе, дори доки ми понатисна малко корема) всички бяха убедени, че няма нужда от епизиотомия и всичко ще се случи лесно и гладко, но в този момент Бубето ги(ни) изненада - започна да излиза победоносно с ръка напред (както каза баща и - малката Хитлеристка). Като резултат от първата и пакост в живота аз получих разкъсвания. Когато Ема излезе в родилна зала започна да звучи "Happy Birthday" и на часовника срещу мен видях, че е 11:15. Видях как занесоха Ема на една маса, въпреки че виждах като в мъгла и полумрак и първото нещо което чух беше: "Боже какви мигли има това бебе". Точно с дълги мигли си я представях - като на баща и Почувствах облекчение след като попитах и ми казаха, че оценката на Ема по Апгар беше 9 на 5-тата минута.

Най-ужасната част от раждането ми беше шиенето. Явно упойката се беше излъчила и усещанията и болката бяха ужасни.(Всъщност, за мен най-тежката част от раждането бяха напъните и шиенето ...и хич не мога да кажа че по време на напъните не боли - точно тогава ме боля най-много). Видях, че всички изведнъж се притесниха много и взеха да се суетят и бързат. Губех много кръв и не можеха да разберат откъде и защо. Тъй като аз не можех да се отпусна от болка явно бързо взеха решение да ме приспят, за да отстранят проблема. Събудих се към 13:30 от телефонен звън (мъжлето се беше побъркало от притеснение). Отварям очи и видях, че съм сама в стая и осъзнах какво се е случило. Започнаха да влизат доктори да ме питат как съм, а аз само им се молех да ми дадат телефона и да ми донесат бебето. (Впоследствие се оказа, че някакъв кръвоносен съд се е спукал при излизането на Ема и съм изгубила много кръв, но доста се бяха стреснали.)
Съпругът ми беше звънял поне 5 пъти...не помня разговора ни. После ми донесоха рожбата - Ема беше спокойна, малка и красива. Сложиха я в скута ми (още не ме бяха раздвижили), тя ме погледна с големите си тъмни очи и припърха с дългите си мигли (майка ми ги нарича пеперуди). Чак тогава изпитах онова страхотно чувство да си МАЙКА.

След около час и половина успях да стана и да се раздвижа, дойде таткото и прегърнати и щастливи му представих малкото ни съкровище, което толкова дълго и с такъв мерак чакахме.
На другия ден, когато ме пуснаха всички упойки, ме връхлетяха всички емоции, болки и картини от раждането. Изписаха ни три дни по-късно, но на мен ми отне доста дълго време да се възстановя. Сега, два месеца и половина по-късно се чувствам неимоверно щастлива като майка, макар все още да си нося някои последствия от раждането.

Много хубав разказ, заслужаваше си чакането, мил, тежък и забавен.

Подсети ме и мен за този апгар скор, при нас го правят на 1-вата, 3-тата и 10-тата минута от раждането. Докато ме "оправяха" дойде асистентката щастлива да ми съобщи че бебо е изкарала 3 десятки, а аз я попитах какво е:
момче или момиче
и тя сконфузено ми отговори "ами не знам",  но иначе е изкарала десятки

много мил спомен ми припомни, трябва да си го впиша в нашата темичка, то при толкова емоции, тепърва ще се сещаме за неща от този ден.
Това шкембе и на мен ми се прияде особено защото обичам чесън, но тук няма от къде да купиш.

Сноуче, наистина си е заслужавало чакането и болките.
Малката Ема е много красива и как замислено гледа само.Много целувки от нас!

Гледах какво представлява този тест на видеото от раждането на племенника. Идваше ми да им измъкна от ръцете детенцето. 
Много мил разказ .

Много хубаво го пресъздаде и ни направи част от този така мил момент за Вас. Много позитивно звучиш, въпреки болките, които си имала.

Сноуче, разказа ти е много реален , изпълнен с хубави и лоши моменти, но с най-красивия резултат!
Най ме разсмя това с чесъна- ако си знаела по-рано вместо кючек да играеш, можеше чесън да рупаш ( това в кръга на шегата разбира се). Гледам да не се задълбочавам много, много, че не знам и мен какво ме чака. 

Сноуче страхотен и много емоционален разказ..така хубаво си го написала, че имах чуството, че и аз съм била там..радвам се, че си превъзмогнала лошите неща и си се концетрирала върху най-важното - вашата красавица 

Аз да си призная имах голям страх от раждането преди да забременея..сега го гледам така...каквото и да се случи, колкото и да боли най-важното е, че след това ще гушкам моето бебче и сега вече не ме е страх и като прочетох пазказа ти разбирам, че всичко това се изтърпява и си заслужава заради малкото човече на което даваш живот 

Аз не мислех как се чувствам, а че трябва да направя всичко да се роди малкото човече. Може би затова бях доста мобилизирана и раждането мина леко и бързо.