Момичета, вашата подкрепа е повече от безценна! Направо ви свалям шапка и безкрайно много ви благодаря! 
Ситуацията при нас отново е под контрол след първоначалния шок на мама. Изглежда, че заради рефлукса сме намалили храненията, защото в болницата ми казаха след като е повърнал, да дам малко водичка да преглътне и изчисти от киселините, и след това час и половина нищо да не му давам. Пък и като сме давали водичка и чай за колики, и бебчо съответно е сучел по-малко и така, без да се усетя, кърмата е намаляла, защото и търсенето е намаляло. Пък и аз да си призная доста избягвах помпата да стимулирам, че нещо ми е малко болезнено още с нея да изцеждам. Сега сучем почти през половин час, даваме на три часа специално адаптирано за дечица с рефлукс и не даваме никакви водички, чайчета, залъгалки и всякакви други щуротии. И бебчо днес трети ден е спокоен и наддава добре, пак стигна почти 4 кг.  Днес идва вкъщи и консултанта по кърмене и даде някои полезни напътствия, ще видим дали ще дадат резултат за стимулиране на кърмата. Таткото и той доста помага като ме тъпче с всякакви меса и фрешове, вярвам, че ще подобрим положението с лактацията.
Кати, благодаря ти много за телефоните, които ми изпрати, страхотни се оказаха момичетата.
Зои, купихме си от твоите шишета, на Dr. Brown's и те много ни харесват, защото млякото против рефлукс е гъстичко и авентските биберони доста се запушваха, а пък тези на Нук направо му го изливаха в устата. Вдигнахме и матрака на легълцето и бебчо вече два дни не е повръщал.  Така че ще оправим някак положението, силно вярвам в това.
Целувки на всички!

Scarlett, сърцето ми се сви като прочетох за проблемите ви. Вашата педиатърка можеше малко по-дипломатично да реагира, струва ми се, без излишно да те стресира. Не мога да разбера какви са тези лекари, които ти се карат, все едно ти си дете, може ли такова нещо? Положението може да се нормализира и без излишна драма, но както и да е.
Надявам се нещата да се оправят съвсем, радвам се, че се тръгнали на добре вече. Евелин имаше проблеми с рефлукс също и връщаше почти на всяко хранене в началото. Тук не препоръчват адаптирано мляко ако детето е изцяло на кърма, за да не се отбие. Единствено на децата, които са си по принцип на АМ, се дава специално. Чайове и води, както си разбрала, само правят положението по-лошо. Сигурно са ви казали и на вас, но ние държахме Евелин изправена по много време след хранене, тя не искаше да стои легнала изобщо и спеше върху нас на гърдите ни. После като започна да спи сама, беше изцяло по корем.  Беше луда работа, но отмина и този период. Просто знай, че всичко ще се промени скоро, бебчо ще се развие постепенно и ще си го израсте. 
Успех и горе главата, не позволявай на никой да ти втълпи, че си лоша майка. Ако някой, на който плащам, ми го беше казал, щях да го уволня. 

Scarlett
Радвам се, че нещата са почнали да се нормализират при вас. Аз съвет не мога да ти дам, но вярвам, че съвсем скоро всичко вече ще е добре и ще можете да се кърмите нормално и Иван да наддава нормално. Много хубаво е, че си намерила консултанти и са ти помогнали.

Мили момичета, най-сетне намирам време да напиша как мина раждането на Иван. То детето почти пълнолетие ще навърши, докато аз се сетя. Както и да е. 
Не знам от къде да започна. Може би от това, че винаги като съм си мислела за раждането, в главата са ми се въртели основно три неща. Първото беше, че всички ми казваха, че много боляло. Мен не ме беше страх, защото си знам, че имам висок праг на болката и не обичам да се оплаквам нещо, ако не е наред, по-скоро си задавах любопитно въпроса „Е боли, боли, колко пък толкова да боли?”. Второто нещо, с което свързвах раждането, това беше шиенето след  епизиотомия. Не знам на много ли щуротии се бях наслушала как шиели жените без упойка, след като са родили, но от този момент на раждането трябва да си призная, че изпитвах тих ужас. И третото нещо, което ме изпълваше с нетърпение през цялата бременност, за което си мечтаех и си представях по три хиляди начина как ще се случи, това е момента на първата среща на баща и син, как ще съобщят на съпруга ми, че вече е татко, как ще протече първата ни среща на тримата, мечтите за този момент ми действаха много емоционално, направо просълзяващо на бременния мозък. 

Другото, което бих искала да кажа за себе си, е, че много обичам кафе, направо го обожавам – и вкуса, и аромата, мога да изпия с тонове, без друго съм с ниско кръвно. Но след като прочетох доста неща за и против, взех решение по време на бременността да не пия кафе. Единственото, което си позволявах и си беше нашия си момент с мъжа ми, беше, че всяка събота като се събудехме, отивахме в Старбъкс  да пием безкофеиново капучино, да си разделим една тортичка, да си поговорим на кой как е минала седмицата в работата и да си изчетем вестник Капитал. Спазихме си традицията и в събота, два дни преди раждането. После направихме една много продължителна разходка с наши приятели, разгледахме Военния музей, че не бяхме ходили, а вечерта до късно пазарувахме в мола. Като си тръгвахме, помолих мъжа ми да ми направи няколко снимки пред едно рекламно пано на паркинга, че да си имам спомени от финалните метри с коремчето. В неделя се помотахме вкъщи до ранния следобед, даже си поспахме след закуска  до към 15 ч., ядохме ананас, тъй като бях чела някакви щуротии, че стимулирал да почне раждането, предния ден бяхме сготвили и кекс , изобщо какво ли не правех, за да излиза вече бебчо. Следобед пак решихме да направим дълга разходка. Странното беше, че през целия ден нямах никакъв апетит, бях яла все на все малко салата и малко телешко месо, само ходех до тоалетна по всякакви поводи, сега си давам сметка, че вероятно се е прочиствал организма и се е подготвял за голямото събитие. Както се разхождахме, към 17 ч. минахме покрай Старбъкс при НДК и съпругът ми каза „Мило, какво ще кажеш днес пак да си пийнем по едно капучино с тортичка?”.  Аз не чаках дълго да ме подканят разбира се.

После ходихме по моите родители да вземем някакви череши, които ни бяха донесли  и след това се прибрахме вкъщи, за да гледаме финала на световното по футбол. Качихме се за малко и до съседите да ги видим, но аз помолих Стоян да си тръгваме, че нещо не ме свърташе на едно място. Докато вървеше второто полувреме на мача, аз взех да опека едни пържоли за вечеря, въпреки че беше доста късно вече. При нас беше и сестрата на съпруга ми, тя също се казва Руми като мен и живее в апартамента под нашия. Стоян и Руми си говореха нещо, а аз режех салата и в този момент нещо ме преряза ниско в корема. Не беше като менструална болка, а като рязване с нож, силничко. Аз леко се присвих, но не му обърнах голямо внимание. След 5 минути обаче рязването се повтори.  Сервирах вечерята, но на мен не ми се ядеше. Казах на мъжа ми, че ще ходя да си полегна малко в спалнята, че нещо не ми е добре. Легнах аз, но буквално издържах 5 минути в една поза. Ножчетата пак ми прерязваха корема през 5 минути, но буквално за 2-3 секунди. Станах и отидох при мъжа ми в хола, казах му, че ще вляза да си взема душ, тъй като имам странни болки в корема да видя дали ще ме отпусне топлата вода и на шега му казах да не пие бира към пържолата, че може да ходим към болницата. Той много не ме взе на сериозно, аз влязох да се къпя и той след малко дойде в банята чак сега осъзнал какво съм му казала видимо много притеснен и развълнуван. Каза „Ама ти раждаш ли?”, а аз „Нямам представа, не ми се е случвало до сега”.  Разбрахме се да звъннем на д-р Богословова за всеки случай, ако не ми отпусне болките топлата вода. Взех си продължителен душ, направих бръсненето малко по спомени, тъй като от големия корем на виждах нищо.  Излязох от банята, но режещата болка продължаваше да е на 5 минути за по няколко секунди, гледах да приседна по време на спазмите, че не ми беше комфортно да стоя права. През това време мача с продълженията беше свършил, Испания вече бяха станали световни шампиони, а аз звъннах на Док. Тя вдигна веднага, но с много сънен глас. Обясних й какво става и тя каза да отидем във Вита за всеки случай. Там имало дежурна акушерка, която ще провери какво е положението, дали ще раждам или е фалшива тревога, и ще й звънне. Казах на мъжа ми, облякох се набързо, той видимо притеснен, невярващ какво се случва и развълнуван, измърмори нещо от сорта, че не си бил приготвил дрехи за такъв специален повод.  После ми благодари, че съм го изчакала да си догледа мача, преди да реша да раждам, изобщо говореше несвързано.  Взехме отдавна стегнатия багаж и тръгнахме към гаража. Оставихме Руми вкъщи да оправи масата след вечеря, а тя притеснена на вратата ме пита „Сега за какво да стискам палци – да раждаш или да е фалшива тревога”, а аз отговорих „Да раждам разбира се”. Установихме, че асансьора нещо не работи и заслизахме по стълбите. Аз бавничко, че коремът продължаваше да ме прерязва доста силничко, мъжът ми пред мен, само се въртеше, снимаше ме с фотоапарата и питаше „Ама наистина ли е дошъл момента”, като малко дете се вълнуваше.  Между другото, сега като си гледам тези снимки, физиономията ми е доста изкривена от болка на тях и се усмихвам много изкуствено. 

Пристигнахме в болницата в 1 ч. през нощта, приеха ме в родилното, а Стоян го помолиха да изчака малко отвън. Дежурната акушерка беше много мила и доста младичка. Провери ме за разкритие, каза един пръст само и шийката на матката била много високо. Сложи ме после на запис на тонове, на бебчо си бяха добре, а контракции наистина ми засичаше на 5 минути, но доста кратки. И на апарата отчиташе към 70 някъде, а на контролните прегледи през деветия месец имах контракции и до 100, пък не ги усещах. А сега тези до 70 ме боляха доста, странна работа. Малко се разочаровах като видях, че са толкова слаби, защото не исках да ме връщат вкъщи. Акушерката излезе да говори с д-р Богословова по телефона и след малко се върна. Каза, че Док е наредила да ме оставят за през нощта в родилното за мое собствено успокоение, защото явно съм притеснена, щом при тези леки контракции съм потърсила лекарска помощ. Казаха на Стоян да си ходи и, че ако ще раждам, няма да е по-рано от понеделник следобед.
Та настаниха ме в една стая, дадоха ми нощница и акушерката ми каза да опитам да поспя, доколкото е възможно. Аз й казах, че ме боли, а тя „Ооо, то от 1 до 4 см разкритие изобщо не се усещат, ти ако знаеш после какви болки те чакат”, пък аз си викам наум „Егати и лиглата ще излезеш, Румянке, уж толкова търпиш на болка, сега какво се разлигави”. Акушерката каза да си разположа нещата по шкафчетата, остави ми една бутилка минерална вода 1.5 л да си пия и каза, че на сутринта Док ще дойде да ме погледне преди да ходи на кабинет дали наистина ще раждам или ще ме изпишат да си ходя. Аз само се молех да не ме върнат вкъщи, исках бебчо вече да излиза. Но при всички положения едва ли събитието щяло да е по-рано от следващия ден следобед. После акушерката си отиде, а аз останах сама в стаята с болките ми. Чудех се какво да правя, облякох си нощницата, свалих си бельото, не че някой ми каза, че трябва, пуснах си телевизора на Холмарк, защото знаех, че вървят някакви тъпи филми цяла нощ, та да ми говори някой и загасих лампите. Мислех си само, че забравих да се обадя на фирмата за стволовите клетки, че тръгваме за болницата, ама нали можеше да се окаже фалшива тревога, та реших като има някаква яснота после да им звънна. Времето през нощта вървеше учудващо бързо, обаче контракциите бяха супер болезнени – на 5 минути и ги засичах на телефона, че са по 1 минута. На всеки две контракции тичах в тоалетната да пишкам. Опитах да се разхождам по време на контракция, обаче краката не ме държаха направо, затова гледах, ако ме свари контракция в крачка, или да поседна на тоалетната чиния, или бързо да се домъкна до леглото да си легна. Инстинктивно протягах и едната си ръка към кръста си и го масажирах, така определено малко по-леко се понасяха. В началото се стараех да се отпускам по време на контракциите, а не да се боря с тях, както бях чела май в темичката на Harmonia. Е да, ама в един момент стана невъзможно – бяха толкова силни, че с едната ръка стисках таблата на леглото, а с другата дръжката на нощното шкафче. Дишах си тежичко, ама не казах и гък. Стаята ми беше до аквариума с бебенцата и цяла нощ слушах един бебок как плачка, определено нямаше как да поспя. А все си мислех, трябва да си пестиш силите, щом големите болки тепърва ще идват, ще трябва да издържиш чак до другия ден следобед. Към 6:30 ч. сутринта акушерката пак се появи и ме включи на запис – тоновете на бебчо бяха добри, моите контракции обаче пак бяха някъде до 70, тя каза, че са зачестили – на 3-4 минути и са по-продължителни, така че определено ще раждам някъде следобед. Аз й казах, че доста ме боли, а тя пак с нейното „О, ти ако знаеш какви болки те чакат, това още е нищо”, а аз пак си викам наум „Голяма лигла си, Румянке, да знаеш”. Акушерката каза, че няма да ме проверява за разкритие, защото към 7 ч. ще дойде на ме види д-р Богословова преди да ходи на кабинет. Аз само се молех като дойде Док да имам достатъчно разкритие, за да ми сложат епидуралната упойка. Питах дали да се обаждам за стволовите клетки, а акушерката каза, че е рано, някъде към обяд.

В 7 ч. превключих телевизора на БиТиВи и „Тази сутрин”, поне да следя часовника как минава времето, да не гледам само на телефона. След малко се появи и Док. Боже, все едно Господ видях, такова облекчение. Попитах я „Как е?”, пък тя като ме чула каква съм бодра и любезна, си казала, че явно няма да раждам скоро . Казах й, че ще изляза голяма лигла в крайна сметка, уж търпя на болка, пък цяла нощ много ме болеше. Тя ме провери за разкритие и както сама се изрази, й паднало ченето – 7 см. Много добре знаех какво означава това – току що се бях простила с епидуралната си упойка, но реших да питам за всеки случай. Док каза късно е, както и за клизма и за каквото било, каза, че вече съм си изтърпяла раждането и много малко остава. Питах за стволовите клетки, каза да се обаждам веднага. Екипът от Cryosave след 15 минути вече беше в болницата. На смяна дойде една много мила акушерка, така и не разбрах името й, но много ми помогна по време на самото раждане. Док извика акушерката от нощната смяна, която вече беше с цивилни дрехи и аха да си тръгне, та…направи я на две стотинки.   Как не можела да разпознае раждаща жена, какви щуротии й говорела, че е фалшива тревога, пък тя взе да се оправдава, че мен не ме боли, защото цяла нощ съм си стояла мирно и тихо в стаята. Взе да се суети около мен, каза „Ми недей да пиеш повече вода”, аз само 2 чаши бях изпила през нощта. После се извини, че ми е направила психоатака и си тръгна гузна.
Док после каза, че чакаме до 7:30 ч. и почваме да напъваме. Пукна ми мехура и ми включиха венозен източник и малко окситоцин да ускорят нещата, защото през нощта доста се бях изтощила. Да си призная, нямаше никаква разлика между болките преди системата и тези след. Дойде някаква жена по едно време и ми взе кръв от вената на другата ръка, а Док й каза поне да изчака да не съм в контракция, че без друго съм се измъчила самичка цяла нощ. В 7:30 ч. Док ми обясни как да напъвам и почна най-трудната част от раждането поне за мен. Напъвах в леглото, трябваше да си свивам коленете до раменете и да ги придържам с ръце и да имам три ефективни напъна по време на контракция. Аз се справях само с първия, втория и третия напъвах повече с лицето, а не с дупето и Док малко ми се скара. Аз й казах, че ми е адски неудобно така. Аз съм 1,81 см и не особено пластична, че и с голям корем, не мога да си свия така краката и й се примолих да ме води на магарето, а тя каза, че е още рано. Напъвах известно време, тя ми придържаше едното коляно, акушерката другото. Док каза, че бебето е голямо и трябва да ми направи малка епизиотомия – моментът, от който много ме беше страх. Питах я ще ме обезболи ли, тя каза да, с лидокаин, аз й казах, че всичко ще изтърпя, само не искам да знам като ме шие и тя каза ок, че ще ме обезболи венозно. Тогава не обърнах внимание какво значи това, но поне не я мислех тази част вече. Напъвах ивестно време, беше ужасно и определено не се справях добре, а Док през цялото време ме успокояваше как казали по новините предния ден, че в Тетевен се родило бебе 6 кг и нещо по нормален път, та аз да не се притеснявам, защото съм висока и тялото ми реагира добре. През това време приеха в родилното още едно момиче да ражда, но планирано секцио, а била висока като мен и Док много се възмущаваше как така лекарите режели без да се замислят в последно време. В някакъв момент пак се примолих да ходим на магарето и Док се съгласи, та се преместихме в родилна зала. На магарето определено беше по-лесно да напъвам, защото имаше и дръжки да се държа при напъните, но пак не се справях особено добре с втория и третия напън, и не ползвах ефективно конктракциите. В някакъв момент Док каза, че ще ми помага и почна да ми натиска ребрата, няма да съм детайлна, но беше гадничко вече.

Не знам колко време е минало, но в някакъв момент казах, че не мога повече, изтощена съм, а Док – е как не можеш, то главата се вижда вече. В този момент акушерката каза „Сега е 8:40 ч., мисля, че 8:45 ч. е прекрасен час за раждане на бебо”. Аз като разбрах, че толкова малко е останало, мобилизирах всичките си усилия и си направих три прекрасни напъна. На първия Док ме резна, като се караше на персонала защо не са й купили свястна ножица, като само тя прави нормални раждания в тази болница, може ли три ножици да пробва и всички да са тъпи. На втория усетих някаква режеща болка, а Док каза на акушерката „Дайте легенче и дръжте здраво, защото бебето е голямо” и след третия напън изпитах невероятно облекчение, но не разбрах какво става, действах някак като програмирана. Всички ми крещяха да не напъвам, а да дишам, някой каза, ето го бебето, аз питах защо не плаче и точно след секунда той ревна, всичко ми е като на лента и все едно се случваше с друг човек. Видях как замъкнаха едно ревящо дълго човече на мивката и го измиха, а след това го донесоха на масата до мен и го аспирираха. Не можех да гледам как го ръчкат с тези тръбички и се извърнах. Видях как лекарят за стволовите клетки прави нещо, а след малко Док извади и плацентата. В този момент някой ми плясна едно ревящо мокро човече на гърдите, много дългичко ми се стори , то за миг млъкна, отвори очички и ме погледна, и след това пак ги затвори и продължи да реве. Аз си го цунках и те го взеха да го мерят. Чуха се радостни възгласи – 4100 грама и 54 см, някой поръча да му донесат по-големи дрешки, че предвидените нямало да му станат.  Погледнах пак към Док, видях, че държи спринцовка с някаква млечно бяла течност и след това…нищичко не помня. Полетях над някакви облаци, беше хубаво и отпускащо. Не знам след колко време се събудих още не магарето, но боже какво облекчение, никой не ме караше да напъвам, беше топличко, някой ме беше завил, имах нещо тежко на корема, но него не го напипвах, беше празен и кожата висеше. С едната ръка все още стисках дръжката на магарето.  Опитвах се да фокусирам погледа си, но не ставаше. Виждах размазано едно бебешко легълце на два метра от мен. Една жена мина и аз я питах дали бебето е добре, тя каза, че е перфектен. Успявах да фокусирам само синята лентичка на китката си, на която пишеше мерките на бебо. Казах си „Браво, мамче, добре се справи”. В този момент чух в коридора гласа на мъжа ми. Викам си „Брей, тези хора пък как са го намерили да го извикат”. В последствие се оказа, че никой не го е викнал, а той сутринта като тръгнал за работа, направил три обиколки с колата на кръговото на 4-ти километър в чудене накъде да хване и в крайна сметка дошъл в болницата. Чух го, че питаше за мен, а някой му каза, че току що съм родила, а той „Ама как така, нали нямаше да ражда до следобед”, а те „Ми роди преди малко, честит син, еди колко си е голям, елате да ги видите”. В този момент успях със замъгленото си зрение да видя разплаканото лице на любимия ми мъж, който влезе в родилната зала и с треперещ глас повтаряше „Обичам те”, а после се надвеси над количката на бебчо и го погали. Е колкото и да си го бях представяла, нямаше по-съвършен миг от този! После го изведоха и казаха да ни изчака в стаята ми. След малко дойдоха и ме накараха сама да стана от магарето, сложиха ме на една количка и ме закараха в стаята, доведоха и бебчо и ни оставиха тримата. Големи вълнения, големи емоции. Гледахме малкото спящо вързопче и си викахме „Това нашето дете ли е, определено не прилича на нито един от двамата” . После аз му разказах набързо как е минало всичко, прегръдки, целувки и почнахме да звъним телефоните да съобщим за прекрасната новина.  Точно два часа след раждането вече бяха забравила, че съм раждала, адреналинът ме държеше явно, а на другият ден вече се шегувах с акушерките, че съм готова за второ.  Резултатът от раждането – прекрасният ни син Иван, известен в родилното като „голямото бебе” , миниатюрна епизиотомия и само три външни шева. Пожелавам на всички такова прекрасно и леко раждане, за което отново благодаря на най-страхотната лекарка на света – д-р Богословова.

Руми, много ме разчувства разказа ти, изживах всичко с теб  , а първата среща с тати е била толкова вълнуваща. Браво за силата ти по време на цялото раждане! Страхотна си

Руми,
нямам думи за разказа ти,наистинанаплни очите ми със сълзи.Ето заради всички тези емоции винаги съм искала нормално раждане,каквото така и нямах.Докато четях имах чувството че съм с теб в родилното.Още повече,че родих в същата болница,при сщата докторка,само дето не в родилна зала.
Пожелавам ви винаги да се обичате както в този прекрасен момент когато сте били тримата в стаята.

И аз се просълзих... Разказа ти е страшно емоционален... 

Руми, страхотно си пресъздала с думи всеки момент от раждането, а и предистория ни поднесе за любими моменти и очаквания Четейки разказа ти, много неща исках да ти кажа, но с всяко следващо прочетено изречение, забравях предходното и ... с общи думи - справила си се чудесно мамче, поздравления за силната жена в теб  Имала си съвсем естествено красиво раждане, много се радвам за теб. Ще се радвам някой ден да побутаме количките заедно    Вярвам, че с Иван се гледате чудесно и много бих искала да го зърна отново   

Руми, невероятен разказ, насълзих се като го четох. Браво на теб за това хубаво раждене, а срещата с новият член на семейството е била много трогателна.

Тъй, тъй... и аз да се присъединя към ревлите, още си бърша сополите
Руми, браво мамче, и да не съм чула да се наричаш "лигла"