С риск и моето мнение да изглежда префърцунено и като отказ от идентичност, специално частта с танца за пилето за мен е насила присадена в съвременните сватби. Свързвам я със спомен от първата сватба, на която съм присъствала, била съм на 5 години може би. Още тогава се чудех как се вписва официално облечената, фризирана и гримирана кума с това пиле, което, обвито в целуфан, е цялото запотено и мирише на кухня. Не мога да го възприема и съм безкрайно благодарна на нашите кумци, че не настояваха да ни прекарат през това, когато кумувахме. Нито го желая на нашата сватба.
Но аз много отдавна съм казвала тук, че без никакво угризение възприемам всички традиции, които ми харесат и усещам като мили, романтични и красиви, без да ме е грижа дали са български, американски или, да речем, дагестански. И без да ме е срам елиминирам всички изконно български обичаи, които ми бъркат в здравенцето, като например вземане на булката от цялата сватба с всички роднини, накацали по стълбите на входа, защото няма място вътре; трошене на барикадирани врати (кой ги поправя после?); протяжни жални песни за раздяла на булката с родата и прочее.
Смятам, че сватбата е тържествен празник за двама влюбени, празнуващи началото на новия си живот и като такава е повод за радост. И ще се постарая, доколкото зависи от мен, само да се смеем и да се забавляваме. Нито се разделям със семейството си, нито се отказвам от живота си до сега, нито се страхувам от бъдещето си като омъжена жена. За кумове избрахме приятели, с които ще ни е приятно да се събираме по поводи от тук нататък, и за които вярваме че и след 30 години ще са все така заедно. Нямаме родово кумство, а и да имаше, едва ли щяхме да го зачетем. Като цяло и аз, и бъдещият ми съпруг не сме много по традициите. Ама много обичаме купони, та и се очертава сватбата ни да е още един незабравим купон, в който ще сме главни действащи лица, а не циркови маймуни, изпълняващи ритуални номера
