Според мен има и мъже и жени, които ги е страх, но наистина сякаш по-голям е % на мъжете, които се страхуват.

Не знам дали мъжете ги е страх, но мога да кажа за себе си 
Винаги съм си мечтала за този момент.. и много го исках!
И ето от 10 дни съм сгодена и вече едвам дишам от притеснение 
Усещам, че ме обзема пристъп на паника още от сега...
Има ли някой с подобен проблем?
Това не се получава защото не съм сигурна дали искам да съмс  него... напротив убедена съм!
Но ние не живеем заедно и никога не сме живели.... и доста се притеснявам от това.... а и в други ден ще дойдат да ме вземат да живея в тях, а това ме плаши!    да напуснеш собствения си дом и да отидеш в чужд
Мисля си, че щеше да е хиляди пъти по-лесно ако си живеехме заедно и от преди това.... и да нямаме такива проблеми.

Направо ми се плаче вече.... с главоболие съм от 4 дни и ми е едно свито такова...
Моля ви, успокойте ме, че не съм само аз така.... и това след време минава 

Пламена, аз имам приятелка, която се чувстваше по абсолютно същия начин. Тя живееше с родителите си до 25-тата си годишнина. И буквално на сватбата отиде да живее в дома на съпруга си, заедно с неговите родители. Беше й много мъчно, дори беше леко тъжна на сватбата.
При мен положението е съвсем различно и не съм имала подобни притеснснения, но ние живеехме заедно отпреди товам, а и аз самата живеех отделно от родителите си от доста време.
Теб всъщност кое те притеснява - това да живееш заедно с бъдещия си съпруг или да живееш в дома на родителите му (ако правилно съм разбрала)? Ако сте само двамата, според мен няма да ти е толкова странно. Ще се напаснете един към друг, ще си изградите собствени домашни правила.... даже е много хубаво

Мила Пламена, не се притеснявай, това е нормално, аз въпреки че съм живяла преди това с моя мъж и вече сме 10 години заедно и се познаваме много добре, все още ми е мъчно за родителите ми, въпреки че живеем в един и същ град, но вече не е същото, порастваш, поемаш много отговорности, справяш се с най-различни проблеми, а вече не си малкото им момиченце.
Това на моменти много ми липсва Не се притеснявай, това чувство е нормално, радвай се на това, че имаш човек до теб когото обичаш и той теб и заедно поемете пътя си напред отсега нататък.
А родителите са си родители, винаги ще ни е мъчно за тях
Успех

ЕХ така ми вдъхнахте малко сили! 
Притеснява ме, че започвам нов живот, в нов град с нови хора...
Иначе и аз от 5-6 години не живеех с родителите си, но все пак друго си е
А иначе ме притеснява, че временно ще живеем с родителите му, защото не сме си намерили работа още и в апартамента ни не може да се живее в момента
Не знам и аз за какво ми е тъжно повече.... ама е факт 
Но дано да сте прави и да мине скоро че той май взе да се притеснява защо не се радвам много 

Аз пък си мисля, че има много връзки, в които жената и мъжа са заедно отдавна, обичат се, но поне един от тях не е сигурен, че това е точният партньор. И по някаква причина дълго не намират кураж да се разделят. При нас е точно обратното - още от първите ни дни заедно, знаехме, че сме един за друг, но това чувство не съм го имала с никой друг партньор. И съответно не съм искала брак. 

А сега, само година и половина след като се събрахме, ще се женим. Вярно, живеем през цялото това време заедно и вече броя на пломбите си знаем, но за някои това е много малко време. А за нас няма особено значение. 

tsvetentse1, все едно чета за себе си! 

Хм, мъжете се страхуват повече от брака, дали? Знам много момичета, които не искат и да чуят. Мисля, че е въпрос на дорастване - много мъже са ми казвали, че на 25 години не са си и помисляли за брак без да им настръхнат космите на гърба, но с времето и от само себе си, на 28-30 са им се променили възгледите. Мисля, че е въпрос на житейски период, който за различните хора идва по различно време. 

tsvetentse1, ние пък се събрахме на 6 май 2009, а на 6 май 2010 ми предложи брак! а дори не сме живели заедно... само на гости сме си ходили... но времето от което познаваш даден човек не е критерий за брак. И аз от самото начало бях убедена, че той е човека за мен!
Така че давай смело.... специални поздравления за мъжа ти... който е от малкото, които са склонни да предприемат такава стъпка! 

Аз имам наблюдения защо моят мъж се страхуваше от брака преди 3-4 години. То, не че тогава ставаше дума точно за брак, а за това след завършване на университета да ме извика да живея в неговия град.
1. Било му твърде рано да гледа жена. И като се оплакал на приятели някой го успокоил, че човек си взима жена за да го гледа тя, а не обратното - право в десятката - преосмисляме страха.
2. Не бил си поживял още. Е, не ме извика тогава, преживяхме едно лято разделени и му се отживя. Та, трябва да се разбере какво се губи. После се разбрахме, че ще се обичаме от разстояние (заради работата, най-ранното преместване можеше да е след 2 години и половина).

И при нас всъщност критичен беше моментът на преминаването от това да сме заедно когато ни е лесно и удобно към това да трябва вече да направиш избор да си с този човек, което си е обвързване. И разковничето на успеха при нас си мисля че беше това, че той имаше 3 години да свикне с мисълта за обвързването и да се чувства вече горд и пораснал, че е предложил на жена си, а не хванат да се жени. Та, като подхвърлиш идеята за женитба, което аз направих около 2 години след като се разбрахме, че ще сме заедно, според мен е хубаво да изчакаш половин - една година тя да узрее без да се натяква, защото инстинктивно се съпротивляваме на всичко, което ни карат да правим.

Мъжете не обичат брака, защото това е стереотип, който обикновено "готините" приемат. Според стереотипа един готин мъж си казва - мога да си прекарвам времето страхотно и без да имам ангажимент да се грижа за семейство.
Е, за радост на повечето умните и готините мъже са преодоляли този стереотип, защото са разбрали, че семейството може да ти даде повече отколкото ти можеш сам да си вземеш от живота.
Забелязала съм, че семейният живот е "заразен" в една компания ако има повечко женени  "неженените започват да се ослушват

Не мисля,че мъжете по принцип се страхуват от брака.Те всъщност тайно го искат ,но едва ли ще си го признаят.Вечният ергенлък едва ли е супер примамлива перспектива за тях ,тъй като да не забравяме ,че и те искат уют,любов и грижа.Може би най-вероятно страхът е по скоро от това да не се ожени прекалено млад или страх от това,че не не е готов да поеме отговорностите за жена и дете на този етап.Но в един момент всички искат семейният и домашен уют ,какъвто и да е той през тяхната призма

Не мисля, че мъжете се страхуват точно от брака като институция, а от последствията, които той води след себе си... Първо, страх ги е да се обвържат до живот, както се казва, второ, страх ги е, че ще им навлезем изцяло в личното пространство и трето, умират от ужас като си помислят, че с една и съща жена ще правят секс до края на живота си или поне близките няколко години , да не говорим за децата, тъщите, това, че някои жени като се оженят, се отпускат и почват да си ходят с бабешките пижами и килоти, и престават да се гласят и тем подобни битовизми

Точно обратното при нас, мъжът ми е такъв домошар, че имам чувството, че няма търпение да се "задоми"  Не съм усещала страх или колебание, той беше инициаторът. Но и никога не е бил ограничаван от нищо, той е преценявал дали е удачно да остане вкъщи или да излезе, например! Аз и домът ни сме били на първо място досега (пу-пу), дано и занапред! 

е има и домошари, но според мен са малцинство в съотношение 60:40 в полза на останалите, които се ослушват до последно

Да, важното е да се допълваме все пак. То нито едното, нито другото в краийности не е добре.,.