Отдушник! част 2

[SummerMoon]

Не се притеснявай

[Lupercola]

За да не си загубя абонамента за тази тема, а и ако не пиша вьтре няма да сьм аз, особено с хормоналните настройки след раждането, когато всичко изглежда толкова трагично…

С пьлна сьвест сьм, че само майка на здраво дете може да се коси за такива работи, но:

Отдушване N'1:
След раждането на Марта с упойката и безкрайно дьлгото раждане бях тотално зашеметена. Сьответно имаше много неща, за които сьжалявах, че не сьм направила. Например да й запазя шапчицата от родилното, тази която слагат на току що излязлото от майката бебенце, което още носи отпечатьците на вьтреутробния си живот.

Сьс София последен шанс за поправка. Старателно й облякохме копринената ризка на щастието като пьрва дреха. Като приготвях нещата за изписването загьнах ризката, чорапките и шапчицата заедно, да си ги пазя за вечен мил спомен. Прибрахме се кьсно с Марта беше лудница, на другия ден рано и на бьрзане излязохме за спектакьла на Марта в училище. Прибирам се да видя как е минала сутринта на София без мен и как се е справила майка и тя доволна ми се хвали, че всичко е изпрала. Поглеждам простора и виждам нещицата, които се предполагаше да носят вечния отпечатьк от раждането старателно изтьркани с марсилски сапун и проснати на сльнце.

Сьвсем сериозно мога да кажа, че една част от сьрцето ми се разби. Свьршено сторено, няма врьщане и поправка. А аз повече бебенца няма да имам, това беше.

Хем знам, че майка не е виновна, хем не знам как да го опиша чувството ми, не разочаование, не ограбване на нещо скьпоценно, ами просто нямам думи и чак не мога да мисля за това отколкото ме боли, че ми се разби тая мечта по такьв безумно тьп начин. Как да сьм се сетила, че ще бьрка в толкова фини детайли на живота ми, за да изпере и последния конец, който намери, за да ми стори добро. Да я бях предупредила, ама за нещо толкова лично и интимно не сьм и сетила, че е вьзможно и че трябва да отворя дума.

Доста поплаках по случая и не сьм го прегльтнала. Просто не мисля за това.

Отдушване N'2:
От 4 дни моля Фабио да ми даде снимките, които постоянно правеше с телефона си. Аз смартфон нямам и нищо не разбирам от тези неща. Като бременна нямам нито една снимка от нямане на време и нямаме фотосесия, поради липса на средства.

Снимките от раждането на Марта, тези които направихме в болницата бяха с обьркани настройки на апарата и са пикселизирани. Сега ни беше шанса за поправка и твьрдо бях решила да имаме хубави снимки. Като трьгнахме за болницата му казах да вземем фотоапарата. Нали за такива точно случаи сме купили рефлекс за 500е. Ама кьде ще го мькнем сега и него при целия багаж, който имаме… Нали имам телефона. Сигурен ли си, че телефона прави хубави снимки? Да, сигурен сьм, като апарат е.

Снима той, снима. Целия доволен, че сме останали повече дни и София ще има много снимки от родилното. Тя в едни сладки пози, да се разтопиш. Аз ги гледам на телефона: прекрасни снимки. Чак днеска успях да ги измоля да ми се дадат на моя компютьр.

Отварям ги… Не мога да повярвам на очите си. Цветовете изгорени, фокус абсолютно случаен, лицето на бебенцето в повечето случаи размазано, когато не е размазано снимката не е центрирана - рьчичката му отрязана, затова пьк от чаршафа или целулита ми се виждат щедри дози, пикселизация навсякьде… Нещо ужасно, отвратително. От 200 снимки има 3 хубави. "Ама аз щраках непрекьснато, нали затова направих толкова много, за да има измежду тях няколко хубави?!".

Добре бе мамка му проклета, мисли като правиш нещо. Пьрво те питах дали прави хубаво качество скапания ти телефон нещастен. Второ като снимаш, опитай се да я кадрираш тая снимка, а не да хващаш каквото попадне случайно в кадьр. Ама той си мислел, че това били задоволителни снимки. Сьс сигурност са задоволителни, за да бьдат качени вьв Фейсбук, но не и за албум сьс снимки, който да оставиш за децата си и да гледаш с удоволствие след години. Ако бяхме 2002 и самата аз щях да сьм доволна. Но през 2015 е срамота това да са ти снимките.

Още един ограбен спомен. И пак минало-свьршено и каквото било това. Не са ни явно сьщите стандартите и изискванията. Явно не.

И като ми завикат хората твьрде много се натоварваш, карай другите да ти помагат. Да карам другите да ми помагат означава да се задоволя с това, което правят, а на мен ми е много, ама крайно трудна тая работа. Аз като правя нещо давам всичко от себе си, за да го направя максимално добре, доколкото е по силите ми. Влагам мисьл, сьрце и душа и ми е трудно да приема посредсветни и направени в бьрзината, между другото неща. Особено, когато нещата са важни за мен.

Много ми е огорчено и разочаровано.

[Деница Звездица]

Дано не забравя утре да ти пиша, че сега вече очите ми се затварят, но толкова мъчно ми стана, като прочетох! Супер мили и интимни моменти са това, а наистина, разчиташ ли на друг, трябва да се задовилиш с каквото ти се даде, а няма как ни да го приемеш, ни да го откажеш. Как те разбирам само! Аз така нямам никакви снимки като бременна, защото пък не се харесвах, сега ми е криво. Имах хиляди идеи за бебето, то пък бях все сама тогава, в началото. И аз имам хубав апарат, обичах и да снимам преди, ама откакто се е родил Ясен, все с телефона го издебвам, просто не остава време за друго, но пък си имам мили, наши моменти, хванати навреме. Вземи си купи хубав телефон, да не те е яд, не за друго, ами тепърва ще имаш доста кадри за "хващане". И за учене ще ти помага, за органайзер, ще се справиш. Лесно е отстрани да се дава акъл, а на твоята гърбина да са тоягите, но бъди егоист поне за това, иначе какъв е бил смисълът на ситуацията. И още работи се сещам, ама какво да пиша, дано ти е олекнало поне, като си изляла драмата тук. Прегръщам те, хормонално маме, изстискай малко случая и се радвай на себе си и беборана, че иначе ще те изстискат другите, дори и само, защото не се усещат.

[Marri]

Ина, знам, че пишеш в тази тема, за да се разтовариш и коментарите няма да те утешат, може би не ги и искаш, но все пак.....
Напълно те разбирам и за двете болки, аз лично съм човек, който изключително много държи на подобен род спомени, запечатани по определен начин, стойностни във времето.
Обаче ... след определени случки от този род си дадох сметка в един момент, че изразходвам енергия, за да съжалявам, да се ядосвам на обстоятелства и хора, като междувременно пропускам есенцията, да се насладя на момента...., желанието ми да запечатам стойностни спомени, по начин, който съм си представяла и разочарованието ми от факта, че не се е случило по една или друга причина ми отклоняваха вниманието от главното.
Ще кажа само, че животът е кратък, хубавите мигове отлитат бързо.
Вече се тревожа много повече дали изживях пълноценно мига, отколкото създадох ли хубав спомен.
Бъди силна и положителна!

[fanimira]

Инче, момичетата са ти дали добри съвети, та няма да повтарям, ще кажа само наслаждавай се на мига и също така радвай се, че има кой да ти помага. А това, че нещата няма да са свършени както ти ги правиш, м...та му- нали за това сме различни хората - един може едно друг друго и така. Знаеш ли колко жени се молят да имат такива всеотдайни съпрузи и майки като нас. Поплачи си да ти олекне, кажи си така е трябвало да стане, да сте живи и здрави, още колко снимки ще си направите 
Не знам дали ще те успокоя, но да си кажа и аз:
Като се върнахме от родилното се убих да търся гривничката на малкия от болницата - на Кари и моята я пазя и исках и тези. Майка казва видях нещо синьо ама помислих, че е за хвърляне, айде рови в боклука - няма и няма.  доядя ме, но какво да се прави примирих се. Вчера Кари идва с гривничката и ме пита: Това трябва ли ти, мамо? Сетих се, че и бях дала торбичка с рекламни брошури от болницата, сигурно е била на дъното й. Та така поне иам щастлив край   
Свекито пък беше тръгнала да мие бебешки съдове с бебешки прах за пране  добре че имам бързи реакции, използвали едно легенче предвидено за Кико, за да мият Кари докато бях в болницата, супата 1вия ден беше с 2 пръста олио отгоре, тефлоновия ми тиган вече има драскотина и т.н. Но не се връзвам много - взех си поука когато се роди Кари, сега с Кико съм много по-мъдра и спокойна, абе 7 години са това. Както се казва най-важни са 1вите 7, е мойте в майчинството минаха

[svekarva]

Ина, сега, когато физиологично и анатомично съм без първични отличителни полови белези, та няма как да съм хормонално зависима и уж разсъждавам с мъдростта на моите 61 години, зная, че тези моменти ще останат така в сърцето ти, че няма да трябват снимки. Моята майка изпра, че даже и накисна в белина девствеността ми /нещо, на което много държах/, а съседче освети лентата от първия рожден ден, прохождането и именуването на големия син. Липсва ми доказателството но помня всеки един миг от тогава. Най- лошото е, че понякога гневът ми надделява и трови и хубавите тръпки.  Опитвам се да се успокоя, че спомен не се създава, той просто се предава по някакъв начин - с образ, с мирис, с думи, с музика, с молив и четка, с движение и сигурно още по хиляди начини. Вероятно живее и умира с човека, за когото е важен и няма как да се затрие от случайността. Е, нали ще разказваш на София и на Марта за всичко това така, че да оставиш и част от самата теб и любовта ти? Хехе, научно погледнато, енергията не се губи, само преминава от един вид в друг, защо и със спомените да не е така?

[Lupercola]

Хехе, научно погледнато, енергията не се губи, само преминава от един вид в друг, защо и със спомените да не е така?

 

[alexandrova_90]

Ина, съчувствам.. Аз съм същата, до такава степен държа на някакви неща, които могат да се струват адските глупости за останалите... Разбирам важността на тези факти за теб... Особено за снимките, много държа на снимки   Няма какво да ти казвам и да ти дам съвети.. Просто използвай хубавия апарат за следващите прекрасни моменти, които ви предстоят   Липсваш ни в месечната

[always_and_forever]

Милата.... хубави съвети са ти дали останалите, пък и какво мога да кажа/напиша аз?!
Личи си, че си много емоционална в този момент. Радвай се на всеки миг с малките си принцеси.
Времето минава толкова неусетно, че когато се обърнем се чудим дали изпуснахме нещо.
Знам, че няма да те успокоя, но аз има точно 2 снимки от бебе.  Едната дори е скъсана на две. 
Просто от хилядите пренасяния от едно място на друго, явно само това е останало. Истина е, че снимката остава спомен за цял живот, но за пореден път се убеждавам, че това, което видя с очите си и почувствам със сърцето си, не може да бъде запечатано на снимка. 
Прегръщам те 

[Lupercola]

Просто използвай хубавия апарат за следващите прекрасни моменти, които ви предстоят 

Да, това смятам да направя и ще говоря с една приятелка, която добре владее фотошоп, дали може нещо да се пооправи от другите, за да станат малко по-приемливи.

А за нещицата, облякох й ги пак, да постоят на нея, да хванат малко миризма на бебе и колкото - толкова, по-добре е от нищо.

[Cerise]

Момичета, за мен това също са много важни неща, но като ги гледам от едната камбанария - от гругата ми се виждат, чиста загуба на нерви.
За завършването ми на училище бях организатор и водещ на тържеството. Имах обръщение към учителите ни, която писах 1 месец, имаме награждаване на учители и вичко както си му е реда. Баба ми тогава ми даде доста пари за бала и аз реших да купим видео камера. Първо защото нямахме и второ, защото престоеше тържеството и щеше да има къде да я използваме.
Речено - сторено. Отиваме в училище, майка ми и брат ми в публиката - ще снимат.
Всичко мина страхотно, моя тогавашен приятел се грижеше за озвучаването, аз водеща - най добрата ми приятелка асистираше, момчетата от нашия клас играха пародия на Лебедово езеро... пълен цирк, много готино. Майка ми с камерата, брат ми с фото апарата - в публиката.
Ходихме вечерта по заведения, изпращахме се както подобава и се прибирам късно, майка ми реве.
Защо ревеш бе...ами не натиснала *rec* и няма една секунда запис от цялата работа. Баща ми бесен, понеже беше на работа и разчиташе на записа да види как е минало, аз направо... не исках да говоря с нея, разсърдих се и на брат ми, що не я е проверил какво прави. И така... майка реве в хола, аз в кухнята, баща ми псува на двора.
Ама да ви кажа, 6 години минаха от тогава и си викам "е голяма работа".
Мина и замина, събрах любителски видеа с телефон, запазих си листа с речта и така...
Аз помня много добре усещането, как ми се разтрепери гласа, помня как срещу мене две девойки от Б клас ревяха като магарета и ще ги помня тези неща, докато имат значение за мен. Ако ги забравя... то значи те вече са загубили давност.
Всичко е важно до толкова, до колкото ти го натовариш с важност.

[Alichka]

То едва ли има човек, който да не е затрил снимки или клипове... Последно затрих тези дни клипове, правени от мъжа ми. 40 минути е висял по терасата едната вечер, за да снима светкавиците. Снимките са уникални! Обаче клиповете ги няма.
Била съм на сватба, на която уж приятели ще снимат, а от записите нищо не е излязло. Така и абитуриентската на братовчед ми беше снимана на нощен режим посред бял ден. Нищо се не види!
На мен ми е криво за загубени книги. То не точно загубени, ами дадени на някого (уж сериозен), а после потънали вдън земя. Въпросните книги си ги продават, не са уникати, мога да си ги купя, но пак ми е криво.
Имам дрехи, които ми бяха приготвени за първото дете. Сгънала съм си ги старателно и заедно с други дребни нещица са прибрани далеч от хорските очи. Натоварени са ми с емоции, спомени и мечти. От време на време се връщам към тези неща, но сама, скрита от всички.

[gucci]

 

[alexandrova_90]

С книгите ми е голяма болка.. Ако щете вярвайте - записвам си на кого, какво давам пред самия него и предупреждавам, че ще си ги търся по списъка, като ми връщат.. 

[Alichka]

Тони, аз вече не давам! Ако щат да ми се сърдят... Да дойдат в нас, ако им трябва нещо специализирано от енциклопедии например. Ако не - купи си книгата, запиши се в библиотеката и така.
Оказа се, че намерих клиповете на ММ. Вече не е сърдит. Странно, ама не ми показа, че няма място на флашката. Просто са си останали на компютъра, а аз мислех, че всичко е копирано и на флашка.