Мерси мили булкии

Не мога да изтърпя до по-късно и си поствам историята ни сега :
Нашата история е малко странна, даже луда. Запознахме се 2007 г....ами в Интернет, играейки белот в един сайт

Говорехме по телефона и по скайпа денонощно в продължение на дълго време (седмици, месец, не помня)..Решихме да се срещнем, като аз нямах идея, че той ме харесва, мислех си го за приятел просто. Пихме кафе на Плиска, после ходихме на кафе в Студентски град, после в Макдоналдс Влади да яде (естествено)..като през цялото време говорихме, говорихме, говорихме..Тръгна той да ме изпраща до нас, и в колата ми каза "Е, не мога повече" и аз "Какво?", "Ето това" и ме целуна
Станахме си гаджета. След три-четири месеца заедно Влади дойде да живее при мен в Благоевград, където учех. Поживяхме си заедно, преминахме през хубави и лоши неща там, в продължение на година. После аз се изнесох да живея при него през 2009 г. Всички казваха "Ама вие сте луди, не се познавате и тръгнахте заедно веднага, не се познавахте, и заживяхте заедно веднага". Е да, ама кой е казал, че любовта е нормална? Попринцип сме като залепени, трудно ни е, когато някой от нас отсъства дори за денонощие. Но много сме се борили за връзката си - и с роднини, и с приятели. Много хора досега са ни казвали как не сме един за друг, твърде различни и други подобни. Но въпреки всичко пак сме се борили.
През 2012 г. преживяхме голямо сътресение на връзката си, щяхме да се разделяме. Бях започнала да си опаковам нещата. Обаче успяхме някак да си стъпим на краката, борихме се да сме заедно.
Макар Влади постоянно да обясняваше как иска деца, как иска да се оженим, аз не вярвах, казвах "Да бе, говори си". На 24.12.2012 г., на Бъдни вечер, пред родителите ми, той падна на колене! Поиска ръката ми от баща ми, както си му е реда. Така се бях притеснила и паникьосала, че не го чух какво говори (имаше си цяла реч, която естествено забрави и се разплака), взех си пръстена от ръцете му (по-точно изтръгнах го) и казах "Ами..добре"
