Здравейте момичета,
Благодаря ви за хубавите пожелания и на Фийби за темичката
Сега имам повече от две минути пред компютъра за да седна да пиша. Последните месеци от бременността ми бяха много трудни, а празниците много тъжни, но новата година започна щастливо и начисто.
В общи линии до средата на седмия месец имах лека бременност. Нищо не ми тежеше, нямах повръщания, даже накрая си мислех, че мога още поне 6 месеца да си изкарам бременна. Когато при рутинния преглед лекарката установи, че имам високо кръвно. Беше 5 ноември. Отначало хич не се стреснах. Аз съм с ниско кръвно. Реших, че е временно състояние, тъй като непосредствено преди прегледа бях шофирала и си мислех, че това ме е напрегнало. Да, ама не. Почнах да следя кръвното и се оказа, че си стои високо. А аз не го усещах. Направих си изследвания - идеални. Но кръвното не пада. Лекарката реши, че е на нервна почва - била съм много чувствителна. Започна едно непрекъснато следене на мен и бебка. Не искам вече да видя апарат за мерене на кръвно. Цял месец се мъчихме да намерим причината - тя е неясна и до ден днешен. Накрая на 10 декември влязох в болница. Нови изследвания - нищо. Три денонощия на системи - кръвното все същото. Почна и да се отразява на кръвотока. И след 10 дена решиха да направят секцио. Беше последната седмица на осмия месец. 13 декември - рождения ден на съпруга ми. Докторката като разбра предложи да смени датата, но решихме, че така е решил Господ и я оставихме. Самото раждане не беше хич тежко. Страх ме беше естествено - първо дете, а и никога досега не съм оперирана. Но мина сравнително леко. И така в 9.55 сутринта родих дъщеричката си с мерки 2200 кг. и 43 см. Видях я за няколко секунди и ме свалиха в реанимацията. Веднага включиха магнезий, защото се опасяваха да не им направя гърч от високото кръвно. И тъкмо си мислех, че най-лошото е минало, когато дойде една педиатърка с куп документи за подпис и с мъглявото обяснение, че карат детето ми в неонатологията и че съпругът ми трябва да отиде веднага там. Естествено шок и ужас. Добре, че имаше три готини мацки в стаята, които ми казаха много успокоителни думи. И до ден днешен не знам как съм издържала този миг. След два часа съпругът ми се обади, че детето има проблем - не са разтворени добре белите дробове и че е на командно дишане, но е стабилизирана. Нов шок и ужас. Вечерта кръвното ми беше 178 на 90. Останалите момичета ги преместиха, а мен оставиха ме още един ден в реанимацията. Исках самостоятелна стая, защото не мислех, че мога да преживея да съм в обща стая, а на другите мами да им носят бебчетата. Единствената самостоятелна стая се оказа в гинекологията - взех я - така нямаше да гледам бебета и майки. В следващия момент единствената ми мисъл беше, че трябва да се възстановя и да се махна от болницата, за да си видя детето. Кръвното малко поспадна, обикалях коридорите като луда с цел - повече движение. И така ме изписаха в същия ден, в който и останалите, които родиха на 13. На никого не пожелавам да излезе от родилния дом без дете. Кърмата ми тръгна. Но всички лекари казваха, че още месеци ще пия лекарства за високо кръвно и няма да мога да кърмя. Дадоха ми лекарства за спиране на кърмата. За това най- много съжалявам. Прибрах се вкъщи донякъде облекчена, но попаднах в другия кошмар. За детето ми получавах информация веднъж на ден между 12.30- и 13.30. Дни наред живеех за този час - 12.30. По мен можеха да си сверяват часовника. Добрата новина дойде с прибирането вкъщи - свалили са командното дишане и са захранили Михаела. И така дните течаха като месеци. Позволиха ми да я видя за първи път на 21 декември - именния ми ден. Едно малко сладко жабче в кувьоза. Празниците бяха изключително тежки. Това беше любимото ми време от годината. Но не ми беше много до празнуване. Не можех да говоря с никого - скрих се от приятели и роднини - просто не знаех какво да им кажа. Но моята принцеса се оказа борбена. Всеки ден по малко новините бяха все по-добри. Понякога самите лекари бяха по лаконични и това ме хвърляше отново в мъката. колко сълзи пролях - не мога да опиша. А аз иначе бях добре - бързо се възстановявах от секциото, кръвното падна и без лекарства /Защо спрях кърмата/, само дето психически бях пред рухване. Благодарение на семейството и малко приятели /част от които познавам от този форум/ полека лека се посъвзех.
И така на 08 януари ми казаха, че мога да си взема момичето. Вече една седмица се гушкаме вкъщи. Тя едно кротко дете, но с характер. Знам, че големите ми притеснения още дълго ще продължат. Но сме заедно.
Може би моят разказ е доста тежък и тъжен - просто защото още не е минало достатъчно време. Но всяка сълза и всяка мъка си струва. Надявам се това да е бил моят, а и нашият Рубикон и лошото да е зад гърба ни.
за теб, за малката Михаела и за татко.Преживяхте нещо ужасно, но вярвам, че бъдещето ще е прекрасно за цялото семейство.