Пак се върнахме на старата тема  .
casky , децата са различни и майките са различни. Объркващото в случая  с непускането на градина е, че някой все едно задължава майката. Какво е това семейство, в което решенията се взимат по този начин, не мога да разбера. .
Нека не забравяме, че има по- често боледуващи деца и ходенето на ясла може да влоши нещата, има по- чувствителни, за които тръгването на ясла и градина е огромен стрес и ред още причини. Аз също не бих си дала детето преди 3 години, каквито и финансови затруднения да сме имали. Съображенията ми са били, че мога да му дам повече, отколкото две учителки на 20 деца. Пък и такива сметки си правехме преди да забременея, затова и родих на тази възраст. Майките пък, както казва emmmmmy , са различно кариерно ориентирани. Едни намират смисъла в обгрижване на семейството, други - в работата. За мен откъсването от работа би било равно на самоунищожение, така съм устроена. Може да се влача от умора, може работата ми да е никаква и недоходоносна, ама на - овнешка глава  . Само ако си помисля да завися финансово изцяло от друг и ме побиват тръпки.  . Ако вижданията на децата съвпаднат с разбиранията на майката - добре. Ако не, тогава става лошо. Големият син с удоволствие ходеше на градина, малкият до последно ревеше и искаше да му родя братче, че да си стоя вкъщи. Пък много силно ревеше пустият, а и беше винаги с две глави по- висок от децата на неговата възраст. Че и приказваше ясно и разбрано  . Смоням си как го мъкнех / тогава работех в износна фирма за билки и обмитявах натоварени камиони/ а той ревеше със сълзи и сополи и нареждаше с цяло гърло: "Каква майка си  да ме оставяш, а ти да се шляеш с тираджии из митницата....Не вземеш едно дете да родиш, да стана и аз батко, играчки да имам......"  . Ей, хубаво, че като тръгна в първи клас и миряса.
За да сме всички с равен опит, ще ми е интересно да споделите как вие намирате грижите на майките си към вас. Аз също ще кажа за моите спомени  от онези години.

Аз мога да споделя, че мен ме е гледала баба ми. Не съм сигурна дали съм била на 1 година или на година и половина, но нашите са ме дали на баба и са ми идвали на гости събота и неделя. Завиждам им че са имали тази възможност. Не че съм против детските градини, но баба ми е била възпитателка и съм била на строг режимл В детските градини има ред, но едно е две жени да се мъчат с 20 деца и друго да сме едно на едно. Но въпреки всичко може би ще пусна моето дете на ясла като навърши една година. Не защото имам огромното желание, но с 240 лв. на месец го обричам на огромни лишения.
Относно лишенията искам да споделя, ча на мен никога нищо не ми е отказвано от финансова гледна точка, но за да го имам родителите ми ги е нямало. Отчитам като грешка, че ми се огаждало толкова много, но се надявам да ограничавам детето си с възпитетелна цел, а не защото не мога да си позволя да го поглезя!

благодаря за пожеланията  мн мн сте мили! контрол. мина, надявам се да е добре като оценка, няма да е за шест но нищо  Сега получих един неочакван подарък (тъкмо малко да разведря темата, че мн сериозни неща обсъждате тия дни) - две мишки панди  от сестра ми, казват се Коко и Боко
мн мн са смешни
приличат на тези

Сигурно ще има момичета, които ги е страх или не обичат такива дом. животни, но аз имам слабост към хамстери, а тези са мини мишлета с петна като на панда, спят вечер, мн са социални, не са шугави и да бягат много като хамстерите 

Желая ви хубав ден 

Ха, ами ти нали искаше коте, сега с тези хамстери, няма как  .Много са хубави

Аз съм дете на работещи родители, майка ми на пълен работен ден, а баща ми често даваше и дежурства или пък беше в командировки, тъй че не съм го виждала с дни. Майка ми е балансирала успешно ситуацията с малко дете и работа, често сама и далеч от роднините. Отказала се е от кариерата си, понякога усещам, че това и тежи и знам, че и на мен би ми тежало. Но като дойде, ще му мисля. Аз разполагам с лукса, да имам роднини, които да живеят в същия град, който майка ми не е имала, сигурно ще се намери решение. 

Доста боледувах като малка, тъй че бабите са участвали доста в моето отглеждане в периодите на възстановяване от болести. Гледали са ме с голямо желание и двете ми баби - всяка с различни методи, но мисля, че и от двете съм взела най-доброто и за това съм такава умна, талантлива и най-вече скромна. Обичам си семейството и знам, че благодарение на тях съм това, което съм в момента

Ходенето на ясла беше голяма драма за мен, мисля че тръгнах на 3 или на 2,5 от тогава някъде са ми първите съзнателни спомени. Всяка сутрин изигравах по едно представление със сълзи и сополи и с репликата и мама кога ще дойде да ме вземе. Не ми беше истински тъжно за това, че ме оставят на ясла, ама на... рев до дупка....заради самия рев.  После мирясвах докато дойде време за сън, всички деца спяха, а аз надувах главата на леличката в яслата с познатото и мама кога ще дойде да ме вземе и други въпроси, бях много любознателно дете. Колко отдавна е било, тогава не им викахме госпожи

Иначе престоя в яслата не ми е оставил лоши спомени - игрех си, тормозех персонала с въпроси и минаваше някак времето. Гадното нещо  беше яденето - все си дояждах права в кухнята.

Цитат на: svekarva в 22.11.2012 12:15

Нека не забравяме, че има по- често боледуващи деца и ходенето на ясла може да влоши нещата, има по- чувствителни, за които тръгването на ясла и градина е огромен стрес и ред още причини.

Моя син боледува ужасно много, аз даже го бях споменала. Като тръгна на ясла беше 2 седмици в къщи, отива една на ясла и пак 2 в нас. До толкова ми беше писнало, че бях на косъм да го спра. А майка ми вече е пенсионер, въпросната от яслата, и имаше кой да го гледа. Само като споменах това на педиатъра, след поредния преглед и той каза, че това е най-голямата простотия, която мога да направя. Каза, че колкото и да боледува така си изгражда имунитет и ако сега го спра като тръгне не училище все някога ще минем по тоя път. Така де, разубеди ме лесно, понеже за мен е супер добър специалист и му имам пълно доверие.  Сега момчето ми продължава да боледува, но по-рядко и се надявам скоро да спре
Иначе за кариерата и аз не бих се отказала...все пак не съм учила цял живот, за да си стоя в нас

Мен също летата са ме гледали бабата и дядото- за разнообразие,а и защото хич не обичах да ходя с наште на море. 
А за образованието - то според мен не се прави само за кариера, ами за лично самоусъвършенстване и духовен растеж. Една майка с култура и образование, както е примерно Ина тук от форума, може да даде доста повече на детето си, дори и да си стои вкъщи ( където в никакъв случай няма по -малко работа, отколкото някоя друга дама, в службата си ). Харесва ми че говоря с почти всички чужденци без проблем, от по - разпространените езици в Европа, харесва ми че съм възпитана и обичам да чета книги и да ходя на театър и изложби. Мисля че това е излишен спор, тъй като всяка майка дава на детето си , това което тя е придобила или има - нито повече, нито по-малко.
Аз не съм ходила на градина, нито брат ми - той боледуваше рядко, а аз никога- нито в училище нито преди училище. Имала съм един бронхит за цялото си детство. Така че не мога да твърдя че децата които не ходят на детска не изграждат имунитет. Аз лично също като свекърва, дори и да имам раб която да не искам да напускам, бих си дала детето не по -рано от 3 годишна възраст . Не щото да не ми липсва, а защото смятам че мога да му дам повече отколкото 1 учителка за 30 деца. Минимумът за група в градината в която бях на стаж по време на магистратурата си бе 29 деца, за да не се затвори групата.

Ами както винаги съм казвала - всяка майка знае най-добре кое е най-доброто за детето й А иначе явно аз съм от по-кариерно ориентираните. Определено не съм учила само, за да израстна като личност. За мен това винаги е било начина да съм полезна на семейството си. Ако не се лъжа бях втори курс като ме попитаха защо толкова ги вземам присърце и тогава това отговорих и сега съм на това мнение Хора всякакви... Важното е да не си пречим, а да си помагаме...иначе мнения хиляда и характери толкова

зайче, до колкото знам щитовидна жлеза не боли и мен не ме е боляла....може да е друго, отиди да те видят

Цитат на: casky в 22.11.2012 14:30

Определено не съм учила само, за да израстна като личност. За мен това винаги е било начина да съм полезна на семейството си.

Съгласна съм, ама тука определено ще те изядат майките в форума,ако те чуят- които гледат децата си вкъщи, ще питат примерно- ами ние не сме ли полезни на семейството си - възпитаваме добре децата си от позицията на интелигентни образовани жени- водим ги и ги взимаме от курсове, уроци, играем с тях.. Много уважавам тези майки тук, за мен ролята на жената е огромна относно възпитанието на детето й и изисква много себеотдаване и жертви, които не бива да се подценяват, дори и тези жени да не носят парички вкъщи.
Аз не съм майка, доколкото зависи от мен  не смятам и да бъда скоро, но имам лоши наблюдения както от майки, които си гледат само кариерата и не познават децата си,а само им бутат пари и те си купуват боклуци с тях;  така и от мутрески които си тръшкат децата на ясли, а имат възможност да ги гледат вкъщи. Но вместо това ходят на кафе.. Така че може да си полезен и вреден и в двата случая.
Нагледах се на много грозотии в градините- изоставени деца в преносния смисъл на думата, родители които нямат подход към тях и съответно децата развили апатия към живота или агресия в крайна степен. А иначе облечени хубаво, с гланцове и детски гримчета в чантичките от 4 годишни, но това уви не компенсира липсата на родителски контрол и обич. Вярвам и се надявам че това ще се промени .

Ами както казах хора всякакви и приоритети също. Мисля, че всяко нещо има баланс. За мен достатъчното е, че детето ми се чувства добре сред другарчета. Играят си, оправят си проблемите...научава се да се оправя сам. Разбира се това не означава, че аз не се вълнувам от тях,  но предпочитам да му дам насока как да се справи и той сам да го направи. Мама няма да е вечно там, нали? Моя гледна точка. Иначе децата от преди 20 години са много по-различни от тези сега. Може би го има и другия момент, че нашата учителка е доста добра, с дългогодишен стаж. За мен детето ми не е просто там сред 20 деца. Той беше на 4 месеца като смятах коя точно ще се падне, защото исках точно нея. Може би ако не стояха така нещата и не бях доволна щях да мисля по друг начин, не знам.
Но понеже съм израснала във въпросната детска градина (и като казвам израснала имам предвид, че до 5 клас висях там) мога да кажа, че дете на 2 плаче най-много 2 седмици, а дете на 3 може да плаче до предучилищна. Нагледала съм се на доста примери. Който както иска да го разбира и който иска да вярва

Аз тръгнах направо в предучилищна. До тогава мен и брат ми ни гледаха и майка и баба /по бащина линия/. Майка ми беше прекъснала работа заради нас и после не можа да си намери нищо по специалността. Беше завършила с отличие агрономство, но до пенсия беше обикновен работник. Родителите ми имаха голяма компания, вечно се събираха и забавляваха, а ние стояхме с баба. По Нова Година и другите празници се яхаха на мотори и отпрашваха някъде из България. На мен ми беше криво, исках си майка. Баща ми не го споменавам, защото и той вечно беше по командировки. После баба ми измести майка ми – тя ме посрещаше от училище, тя ми помагаше за домашните, тя ме надъхваше да се развивам, тя ми показа как да си слагам дамските превръзки, тя ми казваше кое е добро, кое – лошо.  После баба почина, а аз се засилих да уча чак в Бургас, съвсем сама на 14 години. Преоткрих майка си на 19 години, когато отново се върнах в Пловдив. Тя си понасяше геройски кофтито работа и малкото трудов стаж /съответно и никаквата пенсия/, но на мен казваше, че ще трябва да направя  всичко по силите си, за да не съм като нея. Може и това, че я гледах колко е нещастна, че не може да подарява хубави неща на внуците си и да помага и финансово на мен и на брат ми, да е допринесло за твърдото ми решение да работя. Сега живее при мен, виждам я, че се притеснява как пенсията и не стига за лекарства и не би могла да си плаща дори тока, ако трябва да се справя сама. Не искам да висна на раменете на децата си....Още повече, те са момчета и е редно да се грижат финансово за своите си семейства. То нищо не се знае, но..... по- добре да не “заслужавам, защото не съм си посветила живота на децата”, отколкото снахите да се цупят, че парите на съпрузите им отиват при майка им. Едно е майка, друго – свекърва. .

По мое мнение, не е лошо да си гледаш детето до3 или 4 или 5 годишна възраст. Но какво става след това? Според мен такива деца са аутсайдери. Те трудно се адаптират в среда където я няма мама. А каквото и да си говорим и в детската градина и в училище си има социални групички между децата. Е тези добре възпитани и гледани от мама, премълчават като някой ги обиди, защото е възпитано! След време почват да ги бият и тормозят. За момичета е по лесно, понеже при тях жестокостта не е физическа. Но мочетата си ядът бой!
АЗ лично не мога да избера детето ми да е недояло и зле облечено, защото получавам 240 лв. майчинсто или пък след втората година нищо. А и е егоистично да искам от мъжа ми да работи на две места, че да смогваме. Така че работещите мами не е задължително да са кариеристи.
А в чужбина не може да се сравнява с тук. Там системата е направена така че жените да си стоят в къщи и да гледат деца, а мъжете да се трудят!

Цитат на: svekarva в 22.11.2012 15:03

Аз тръгнах направо в предучилищна. До тогава мен и брат ми ни гледаха и майка и баба /по бащина линия/. Майка ми беше прекъснала работа заради нас и после не можа да си намери нищо по специалността. Беше завършила с отличие агрономство, но до пенсия беше обикновен работник. Родителите ми имаха голяма компания, вечно се събираха и забавляваха, а ние стояхме с баба. По Нова Година и другите празници се яхаха на мотори и отпрашваха някъде из България. На мен ми беше криво, исках си майка. Баща ми не го споменавам, защото и той вечно беше по командировки. После баба ми измести майка ми – тя ме посрещаше от училище, тя ми помагаше за домашните, тя ме надъхваше да се развивам, тя ми показа как да си слагам дамските превръзки, тя ми казваше кое е добро, кое – лошо.  После баба почина, а аз се засилих да уча чак в Бургас, съвсем сама на 14 години. Преоткрих майка си на 19 години, когато отново се върнах в Пловдив. Тя си понасяше геройски кофтито работа и малкото трудов стаж /съответно и никаквата пенсия/, но на мен казваше, че ще трябва да направя  всичко по силите си, за да не съм като нея. Може и това, че я гледах колко е нещастна, че не може да подарява хубави неща на внуците си и да помага и финансово на мен и на брат ми, да е допринесло за твърдото ми решение да работя. Сега живее при мен, виждам я, че се притеснява как пенсията и не стига за лекарства и не би могла да си плаща дори тока, ако трябва да се справя сама. Не искам да висна на раменете на децата си....Още повече, те са момчета и е редно да се грижат финансово за своите си семейства. То нищо не се знае, но..... по- добре да не “заслужавам, защото не съм си посветила живота на децата”, отколкото снахите да се цупят, че парите на съпрузите им отиват при майка им. Едно е майка, друго – свекърва. .

Свекърва, то пенсиите в Бг и да ги имаш и да ги нямаш, ако не си бил шеф или директор, са минимални и не се оцелява без помощ. Нали гледам сега бабата и дядото- отделяме с желание и аз и майка ми от скромния си бюджет, за да им помагаме. То само парното им  е колкото пенсиите... Другите като ги видя по учрежденията и ми се къса сърцето- дрипави, болни старци, работили цял живот....
Майка ми е също инженер агроном, после точно като твоята и досега работи обща работа, но не се оплаква, каза че не заменя времето прекарано с нас за кариерата си в БАН или друго място където е била...  
В училище въпреки че не сме ходили на градина, бяхме лидери и двамата- брат ми по -луд и непослушен, а а аз по- приспособима и акуратна. Така че няма пряка зависимост, има аутсайдери и в детската и извън нея. Пък и градината е социално изобретение, децата са си се раждали и са били отглеждани и социализирани  успешно и без нея. Не съм против градината, полезна е за заети работещи майки, които нямат друг избор. Но ако имам избор, е друго.

Точно punk_girl123 Аз съм доста амбициозна личност, научена съм да се оправям сама, въпреки че винаги съм знаела, че имам на кой да се опра ако стане супер напечено. Искам един ден сина ми да е също толкова упорит, никога да не се отказва и да знае, че всяко нещо рано или късно се постига, ако е достатъчно настоятелен. Може да звуча ужасно, но предпочитам да го гледам как един час се опитва да направи нещо, което аз мога да направя за 5 мин. Но след това ще видя усмивката му от постигнатото, ще видя че се чувства способен да се справи сам и за мен това е най-важното. Той ми е дете, винаги ще го обичам и никога няма да го оставя, но освен всичко това е отделна личност и за да има един ден самочувствие за нещо трябва да се научи да се справя с проблемите си сам. Не ми е плюшената играчка, която мога винаги да гушкам, нито куклата която винаги ще ми повтаря колко ме обича. Той е моето дете и аз го уважавам като личност откакто се е родил и се съобразявам с решенията му откакто е проговорил...даже за мен да са били глупави понякога. Това са неговите решения...