Кръстих сина си Георги на моя дядо, той и баба ме отгледаха докато майка ми работеше. Обичам го ужасно много, но още повече страдам че вече не е между нас

Скоро станаха 3 години, а той все повече ми липсва, може би кръстих сина си него, като последен отчаян опит да го върна.
Винаги съм знаела, че ще имам син и някак естествено ми се стори да го кръстя така.Не казах на никой, всички питаха как ще се казва бебето, а аз все си мълчах.
Почти накрая казах на мъжа си, обясних му и той се съгласи, но и да не беше...
Когато бебето се роди почти в полунощ и всички се прибрали вкъщи, по телефона звъннал вуйчото на мъжа ми, който не живее в БГ, да му честити и т.н.и естествено попитал как се казва бебето и той най-спокойно отговорил "Георги", пред баба ми и майка ми, които идея си нямали, мисля че няма нужда да ви обяснявам за какви емоции е ставало дума.
Баба ми сега е много горда и смея да твърдя, че малкото човече и върна живота, в буквалния смисъл!
Реакцията на свекър и свекърва ми няма да коментирам, само ще кажа че ме дразнят като му викат "Гошко", ама и с това ще се справя!
