Стресът преди сватбата III-та част

[panteryx]

Момичета, да ви питам нещо.  Има ли го при вас момента, когато си дадете сметка, че ще сте госпожа и да имате чувството, че вече младостта си отива. Че вече и свободата си е отишла и от тук нататък безгрижността отпада като вариант. Не че самата сватба нещо променя, то и сега си е така, но някак... някак с брака идва и едно друго състояние на духа сякаш. Аз намирам грижата за семейството за призвание и принципно я върша с огромно удоволствие, наистина, но от друга страна едни мислички ме глождят...

Хахахах мен постоянно ме спохождат такива мисли и без да е дошла още сватбата
Особенно ,когато имаш и дете имаш чувството ,че вече си стара мома

[teoDorra]

Момичета, да ви питам нещо.  Има ли го при вас момента, когато си дадете сметка, че ще сте госпожа и да имате чувството, че вече младостта си отива. Че вече и свободата си е отишла и от тук нататък безгрижността отпада като вариант. Не че самата сватба нещо променя, то и сега си е така, но някак... някак с брака идва и едно друго състояние на духа сякаш. Аз намирам грижата за семейството за призвание и принципно я върша с огромно удоволствие, наистина, но от друга страна едни мислички ме глождят...

Ех ще повторя момичетата преди мен , но сигурно всяка булка си мисли тези неща... като по-малка съм се чудела какво ще е на 25 - вече ще съм остаряла може би....но ето в момента съм на толкова, а сякаш животът започва те първа..и най-хубавото е че има човек с които да споделим всичко предстоящо.... свободата под една форма я няма, но сякаш под една другa се появява-свободата че ти и човекът до теб  ще решавате заедно, ще градите нещо както вие си искате.... незнам дали се изразих много добре, но знам че това “друго състояние на духа” ще бъде нещо уникално и прекрасно ако си го направим такова 

[Monikamaria]

teoDorra, много добре разбирам за какво говориш. И наистина е голямо щастие взаимността (споделяне на радости и тревоги и т.н.), но аз говоря за безгрижните дни, в които можеш да си позволиш да си безотговорен и за сладкото чувство, че просто си млад и красив и т.н. То ми липсва понякога!

[michelle]

 Едно от най-хубавите неща в живота е, че ни дава възможност да се променяме. В различни моменти от него да станем понякога почти напълно различни личности. Приемете го като предизвикателство  Радвайте се на новите си лица и роли, защото така ще ставате по-богати и интересни като същност. Че ще надграждате предишните си "аз". Много е хубаво да не поемаш отговорност за нищо, да си прекрасно млад и безгрижен. Но колко хубаво е да се усещаш силен и способен да поемаш отговорности, да създаваш сам и своя живот и да участваш в този на хората около теб. Да порастнеш пълноценно означава наистина да станеш "по-голям" Човек 
 В този смисъл една жена с жизнен опит и разнообразни вкусове може да бъде красива по много повече различни начини от момиче, носещо само чара на младостта(не ме разбирайте погрешно, това е безценно).
 Бракът ви ще бъде какъвто си го направите вие с партньора ви  Ако запазите в себе си и ежедневието, въпреки грижите и проблемите, пламъчето на младостта и съумеете да го дообогатите с преживяванията си, няма за какво да съжалявате. Бракът може да е чудесно приключение. Не се страхувайте да го приемете! 

[once_upon_a_time]

Прекрасен пост, Michelle, заставам зад всяка една дума и аз!
И на мен понякога ми е мъчно за безгрижието на миналите дни, когато правех каквото си искам, когато си поискам, но всяко нещо с времето си, всяка фаза на живота си има своето очарование. Не трябва да идеализираме миналото и да бъдем прекалено сантиментални и знаете ли защо. След има-няма 5-10 години ще се сещаме именно за това време, което преживяваме сега, ще въздишаме по него и ще си казваме - "Ех, какви бяха дните, когато подготвяхме сватбата си, бяхме толкова млади и влюбени....." Затова - нека изживеем и усетим пълноценно всеки миг от настоящето, то е нашето утрешно сантиментално минало

[Lionelsa]

Момичета, недейте така. Свободата и безгрижността са състояние на духа и трябва да го съхраните в себе си, да го предадете на децата си. Не си слагайте сами несъществуващи окови. Всичко е в главите ви.
Ето, ние от почти година сме женени и всеки път се смеем на въпроса "Как е семейният живот?" или "Промени ли се нещо след брака?", защото нищо не се е променило и ние сме си същите - отношенията, задачите, интерсите, чувствата, заниманията....

[Monikamaria]

Много ми хареса това, което всички сте казали, особено michelle! И сте наистина прави! Принципно и аз така мисля. Но това, че нещо е необратимо изгубено малко ме натъжава понякога. Понякога просто ми се иска да съм сама и макар и за час да мога да избягам. И то когато реша! Животът ми да си е само мой и всичко да е както преди! Просто искам да си имам такава опция и да знам , че когато реша ще я ползвам. Дори и никога да не стане нужда. Но както вие казвате трябва да се насладим на всеки миг максимално! Всеки етап от живота носи нови предизвикателства със себе си и нови фронтове, на които трябва да се борим, за да победим!

[nonnita]

Оу, момичета, последните постове поставиха много сериозни въпроси в темата. Прави сте, когато казвате, че младостта и свободата трябва да бъдат състояние на духа, което да носим цял живот, че жената трябва да съумява да запази пламъка в себе си и да бъде красива по много начини и т.н. Всичко е вярно, но разбирам и Monikamaria. И аз понякога се чувствам така. Не че ще изгубя нещо след сватбата, а може би, че след нея няма връщане назад. А сме така млади и така ни се иска да живеем. Осъзнавам, че бракът не е окови и че можем да продължаваме с моето момче да живеем лудо и да поемаме предизвикателства, но... Сякаш самата мисъл за това, че един ден ще се събудиш и ще си омъжена... Малко ми е трудно и на мен да го приема още... На 22 съм и ми е странно да се възприема като омъжена Жена със свое собствено семейство. Но може би е от средата, когато не виждаш много омъжени сред своите приятелки и познати...Може би това ни кара да се чувстваме по този начин...?

[michelle]

 Въпреки положителните отзиви към предния ми пост, ще си позволя не така положително изказване.
 Момичета мили, всъщност защо се омъжвате? Какво значи "няма връщане назад"? Много страшно и отчаяно звучи 
 Бракът наистина е сериозно нещо, но не в отрицателен смисъл. Идеята на предния ми пост беше, че ако не се научим да се променяме и да израстваме, ще зациклим на едно място като личности и само ще загубим. Обаче трябва да имаме някаква готовност за подобна промяна. Написаното от вас ме кара да се притеснявам, че не забелязвате такава у вас. Какво ви кара тогава да предприемете стъпка като брака?
  Питам ви, понеже за мен това беше решение, взето не само от чувства, а преди всичко изключително много обмисляно. Освен това беше точния етап от живота ми за такава стъпка. Виждам, че при вас е различно и затова влизате във вътрешни противоречия. Бихте ли ми обяснили защо сте избрали да се омъжите?

[Monikamaria]

michelle, няма проблем, че така отговаряш! Все пак сме тук да обсъждаме, а не само да се хвалим. Освен това, поставяйки този въпрос, знаех че ще има дискусия. Все пак сме в сватбен форум, но ми е интересно какво ще споделим.
Мисля, че не си разбрала правилно идеята ми. Може би съм прозвучала като "непораснала", така да се каже. Да те убеждавам, че не съм е смешно. Проблемът ми не идва от брака, според мен, а от етапа, в който съм. Сега трябва да се справя с мисълта, че безгрижната младост свърши, независимо ще се женя или не (след месец ставам на 27). А самият подпис, така да се каже, ти го плясва в лицето по някакъв начин. Принципно се омъжвам, защото чувствам че съм намерила човека, с когото искам да споделя живота си (не просто, защото съм влюбена, аз съм доста по-практична, дълго време избирах! ). Чувствам, че искам да споделя с него всичко, искам да имам семейство, деца. Ужасно много искам да се грижа за това семейство, да ги направя щастливи! Искам да изпитам чувство на принадлежност! Още много мога да ти пиша. Но в общи линии бракът за мен не е една утопия. Не е просто една рокля и малко цветя. Когато човек е максималист като мен, обаче, той винаги иска да направи най-добрия избор. И тогава обмисляш, обмисляш много! И съмнения винаги могат да се появят! Моите съмнения не са въобще относно това, което искам! Моите съмнения са под формата на малки сантиментални споменчета с безгрижните години и надпис отдолу "Това няма да го имаш вече!". Просто някаква носталгия. Това е! А който и да ми твърди, че след като израстнеш и било то след известна възраст, било то след брак (или семейно съжителство), можеш да си толкова безгрижен като преди и да правиш същите неща, както преди, просто няма да се съглася!

[nonnita]

Аз също съм обмисляла решението си години наред и винаги съм стигала до едно и също заключение - че това е човекът, с който искам да прекарам живота си. Не ме притеснява брака по същество - аз живея с приятеля си от 4 години и на практика един подпис не би променил нищо между нас. Не съм използвала правилните думи, явно е бил пресилен постът ми, за да бъде разбран по този начин. Просто исках да кажа, че ми е трудно да приема самата дума "омъжена", подписът, както казва Monikamria и че както всяко различно нещо, което никога досега не се е случвало в живота ни, и бракът буди страхове и въпроси. Аз лично го приемам като една огромна отговорност към човека до теб, но в никакъв случай като бреме или нещо, което още не съм готова да ми се случи. Просто понякога си поставям въпроси. А "няма връщане назад" означаваше "Това няма да го имаш вече" на Monikamaria. Дали е носталгия или са някакви страхове относно това, което ще се случи след сватбата - дом, деца и т.н. и това дали ще се справиш с всичко това достатъчно добре, не знам. Знам само и единствено, че когато след този ден сме двама, подобен род съмнения или притеснения ще преодолеем (или надживеем) заедно и когато семейството ни вече е реалност, заедно ще намерим пътят си напред и той ще бъде най-правилният за нас...

[kiara04]

Айде и аз да се включа ... Като казах че ще се женя всичко скочиха млада си има време защо бързаш... От една страна знам ,че това е човека незнам дали ви се е случвало да срещнете човек и да си дадете сметката че това е той един за цял живот според близките ми тои е: Прекрасен, кротък, скромен, носи ме на ръце...  и всички ми завиждат какъв мъж съм си намерила ... Никой не ми казва виж го че само мълчи, той не може да общува, мързи го една кофа боклук да изхвърли... Колко много безсънни нощи съм изкарала с мисли по този въпрос..Ще ми липсва животът на свободно момиче примерно да излезеш с приятелки до 2-3часа някаде да се прибереш без да даваш обяснения и тем подобни но ме гложди че сега всичко става сякаш строго официялно смисал сега каквото и да стане се приема    абе незнам вече какво да мисля ........

[michelle]

 Сега ми се поизясни    Благодаря!
 Напълно в реда на нещата е да си задавате въпроси, да мислите и премисляте. Да се поеме отговорност за семейство и деца не е шега работа и ако човек си даде реална сметка за това, наистина може да се постресне. Даже е хубаво, защото значи, че не се хвърляте еуфорично презглава към някоя красива рокля и един ден в облаците от емоции.
 Само не разбирам защо има неща, за които ще поглеждате сантиментално назад и ще им слагате етикетчета "Това няма да го имаш вече"? Какъв е проблемът, ако те са наистина важни за вас(в смисъл ще ви е изтормозващо да ги няма), да си останат част от живота ви? Познавам двойки, в които всеки от двамата си има своя съответно мъжка/женска компания и си излизат да си купонясват до ранни зори без половинките. Да, уведомили са ги къде са. Ала това не е като да даваш "отчет" и "да се обясняваш". Това е, за да бъде спокоен човекът до теб къде и с кого си. Всичко се случва в живота, може с вас да стане нещо недобро и трябва да се реагира навреме.
 Според мен в такива ситуации има два варианта:
1. Да се поизчака със сватбата и да се изживее докрай това, което би ви липсвало. Макар че има хора, за които то си е нещо, което си е неизменна част от живота и желанията им. За тях си е вариант втори.
2. Да не се отказват от нещата, които биха им липсвали след брака.

[Деница Звездица]

Аз си мисля, че вече малко излизаме от темата... Само дето за тая, дето се създава в момента, не успявам да намеря съответстващо име. Сега малко контра на вас да се изкажа, щото някак се провокирах, видите ли.

Аз разбирам добре Моникамария, защото е нормално да имаш сантимент към моментите, които не се повтарят. Макар че това ги прави хубави. Но и провокира малко тъга, ако човек си е с такъв характер. И аз се разтъжавам чат-пат за минали моменти (уточнение, че любимият ще прочете - не за бивши гаджета), ама ми е кеф от тая тъга. Психологията я обяснява, не мисля, че е недоизживяване на нещо. Тия недоизживените истории ги оставям извън изследването си.

За брака си мисля, че както е много, много готина стъпка, защото ти дава сериозност във всякакви измерения, така и е доста натоварващо това да си мислим колко грандиозно, невероятно, най-най-най-нещо е. Към такива мисли ме провокира поста на Мишел. Аз не вярвах, че ще се оженя и сега, когато тоя етап ми чука на вратата, ми е приятно, защото дойде навреме и знам, че е правилно. Съзнавам, че е сериозна работа и дори това го прави още по-чаровен за мен, лично. Но, мисля, че ако седнем да задълбаваме  в това колко огромна отговорност е, как ни променя и прави най-сериозните типове на света, как трябва да сме най-най-узрели за него и след това животът ни ще е уникално изживяване... еми това ме стресира бе, хора!  Честно си казвам, стресира ме... 

... Стресира ме идеята, че много хора след брака тръгват по някаква утъпкана от други преди тях пътека, без да я разширяват, без да се стараят да са различни. Стресира ме това, че някога може да се появи по-яка жена и Той да ми изневери. Стресира ме мисълта, че той може да каже, че е по-велико да работи и в събота и да си купи втора кола, вместо да си дадем парите за пътешествие например и това може да се случи не защото той е такъв характер, а защото бракът го е накарал да се превърне в такъв човек. Стресира ме това, че в работа ще почнат да ме питат кога ще правим деца, ще се чудят да ме уволнят ли, като забременея и т.н. Страхувам се, че може аз да се променя и да стана кисела лелка с чувство за притежание, дето ще й е по-приятно да си готви манджите вкъщи, отколкото да иде с него на клуб. И ако ми припомните, че човек може да стане такъв само ако ги носи тия нагласи у себе си принципно, тогава ще ви припомня пък аз, че сте казали, че можем да станем чисто нови личности под въздействие на брака. А тия личности могат и да не са приятни, както е възможно и обратното. Затова не казвайте, че трябва да се променя и да стана най-сериозният човек на света, за да съм достойна за светостта на брака. Не казвайте, че ако бракът не промени нещо у мен, Него, връзката ни, тогава защо сме се женели... Кажете, че ще ни промени постепенно, ще ни направи по-силни. Кажете, че ще си бъдем готини и млади и след като се оженим. Кажете, че бракът е супер и трябва да го обмислим сериозно, но ни кажете и че не бива да задълбаваме до дъното на душите си за това дали сме достатъчно готови или достатъчно достойни.

И не се обиждайте на това, дето съм написала, нито ме светвайте, че съм се поразпалила. Имам право малко да хиперболизирам, за видите, че желание за брак се появява и у бурните хора, но това не значи, че няма да им се получи или че трябва да се притеснявате, задето носталгията по незабравимите моменти значи едва ли не, че не са готови да предприемат Голямата стъпка. Аз ще се омъжвам, защото искам да му взема името на тоя мъж и ловко да се превърна в яка съпруга, каквито примери имам не един и два. Друг е въпросът ще се справя ли.  И заради други неща ще се омъжвам за него, ама не ми е удобно да ги споделям, пък и не е тук мястото.

За финал - бракът е голяма работа, но не е най-голямата чак, мисля. Голямата работа е да срещнеш тоя мъж, дето си заслужава да го тормозиш в брак цял живот после. Казах си.

[nonnita]

Момичета, вие сте страхотни! Все се извинявате, че се палите, но според мен всеки е прав сам по себе си, за нещата, които казва и никой няма право да се обижда заради това, че друг мисли по различен начин. На мен така заформилата се дискусия много ми харесва, а и не мисля, че се отклоняваме дотолкова от темата. Все пак всички тези мисли около и за брака подхранват треската, в която всички, до една или друга степен, сме изпаднали. Според мен, всеки е открил причината за своето "ДА!" и щом сме тук, значи знаем защо предприемаме тази крачка. Въпросът е за стреса. Ами, да, някак си, много от нас не могат да го избегнат, защото просто така са устроени - да се задълбават в проблемните ситуации, да си задават купища въпроси и да се лутат сред хиляди мисли.
А дали ще се получи, дали ще успеем да сбъднем мечтите си и тези на човека до нас, дали ще ни промени коренно и дали ще остави част от нас непокътната, това е въпрос на време и нагласа, и най-вече на обстоятелства. А и не зависи само от нас, Той също е много важен фактор. Защото тук вече не става дума за моите разбирания, за моите тревоги, за моя път, а за Нашите такива. И вместо да си поставяме хилядите въпроси за това какъв ще е животът ни след брака и да се чудим как да се оттървем от ескалиращото напрежение, просто трябва да потърсим отговорите и успокоението в него, в нас, в специалната връзка помежду ни.
А след това, накъдето и да ни тласне животът, винаги с дружни усилия можем да сменим посоката.
П.С.: Аз лично за себе си след тази дискусия се чувствам далеч по-уверена (сигурно си личи и от така различните ми постове ). Може би не съм хиляди пъти по-спокойна, но съм сигурна, че заедно можем да се превърнем в едно от онези "яките"   семейства, на които не им липсва нищо, нито в общия им път, нито в личния им свят... Мога още много да пиша, но спирам дотук, защото май май наистина заобикаляме темичката...