Клуб "Изчакващи с БЕБЕправенето" - 2 част

[Слънце]

Такааам, аз отдавна членувах в този клуб. Сега май съм по-скоро в другия.  
Но искам да подчертая, че споделям чуденките и притесненията на повечето от вас. Не мисля, че трябва да се притеснявате на колко години сте (освен ако има чисто медицински или физиологични причини). Според мен времето за бебче идва в много различен момент от живота на различните хора. Едни изчакват кариери, други образование, трети жилище и т.н. В този смисъл не може да има формула за това.  Някои мои колежки почват да се вайкат как примерно до 25 години трябвало да бъдат женени и с деца, ане били и колко лошо било това. Аз не смятам, че е вярно. Разбира се, че ако не си срещнал истинската си половинка, няма да се жениш просто защото си на 25 (примерно). Същото, и дори с по-голяма сила, се отнася за децата. Вече сме 21-ви век и това са несеризони твърдения. Правилото е, че няма правила
Аз лично винаги съм имала много силно развито майчинско чувство и винаги, откакто се помня, съм искала да бъда майка! Но това не означава, че съм била готова и много добре съм осъзнавала, че още не е настъпил моментът това да стане. Това го казвам, за да покажа, че дори при наличието на желание, пак е възможно да се изчаква с бебебправенето.

Отделно при мен ги има притесненията какво ще се случи с живота ми, след като се появи третия член на семейството! Чудя се дали ще мога да пътувам, да се развивам, да си обръщам внимание, защотото, доколкото се познавам, предполагам, че ще бъда обсебена от детенцето.
Не случайно казвам "детето", а не "бебчето", защото постоянно се улавям, че аз си мечтая за бебе - малко, сладко, изцяло зависимо от мен, грижите за което се изразяват в хранене, приспиване, разходки, много гушкане и любов. Но това бебче ще порасне, ще се почнат и много по-сериозните грижи - и ме е страх! Дали ще се справя, как ще се справя с най-трудната задача: да направя от това детенце свестен човек  

От друга страна обаче, не мисля, че някой е напълно 100% готов, когато и да е. Мисля, че истинко желание, без много притеснения имат жените, при които дълго време не се получава и тогава след всеки следваш неуспешен опит, желанието се засилва (имам примери около мен).
Иначе готов ще бъдеш, когато "работата" стане и не само ще сме готови, а и ще умираме от щастие, убедена съм в това!

Извинявайте за дългия и може би объркан пост. Просто тази тема ме вълнува страшно много и мога да напиша сигурно още 10 поста. Накратко мисълта ми е, че е напълно нормално да изпитваме противоречиви чувства, да не сме убедени, да не сме толкова смели! Иначе със сигурност майчинството е най-страхотно нещо на света, но трябва да "узрееш" за него.

[Слънце]

И понеже искам да напиша още няколко неща, а бях твърде многословна в предния пост, започвам нов 
Много съм съгласна с думите на ani4ka1710.Може би и ние затова се решихме, защото смтенахме, че сме дотолкова готови, колкото ще бъдем и занапред. И да чакаме, все тая. А и все пак и двамата много го искаме  Просто ако стане ще сме много радостни, а ако не - ще се радваме на "свободата" и времето ни само двамата с мъжо  Друг е въпросът, че аз имам и здравословни причини, които може да поперчат, но когато стане -тогава 

Друго нещо, което исках да споделя е във връзка с приятелите около нас, които са с бебета. От една страна, наистина ти се приисква още повече като ги гледаш тях. Но от друга мен колко ме е психирало това. Когато излезем заедно и аз се чувствам едва ли не непълноценна, защото не съм майка, нито съм бременна. А разговорите, излизанията, всичко се върти около децата.

[roumyana]

момичета, не знам накарахте ме да се почуваствам обичана, не знам как звучи това, но ми стана много мило, самият факт, че някой е отделил време за твоите терзания и притеснения и ти пише и ти дава съвети и ти показва, че не си сам е страхотно, благодаря ви

[Боги]

Момичета, отдавна чета темите извън подготовката за сватбата, но тази точно съм я пропуснала. Аз направо се панирам, като си помисля за момента в който ще започнем с правенето на бебче. Преди две години пометнах в 5 месец и беше много мъчително, не го пожелавам на никого и от тогава все отлагам, хайде да завърша магистратура (е вече съм на финала), да мине сватбата (мина и тя), преди 6 месеца се оказа, че имам нарушение в един от хормоните, но вчера свърши и терапията с хапчетата и вече няма за кога. Аз искам да мина в другата темичка на "бебе правещите", давам си сметка, че годините си минават, (утре ставам на 26), а милото ще стане на 30 и ми вика, че ще го мислят за дядо в градината, като води децата си с бастунчето, а не за татко им и се смее, и виждам че му е мъчно, че все отлагам, но като си помисля през какви мъки минах и колко сълзи пролях и косата ми се изправя- изпадам в ужас Съжалявам, че ви досадих с дългия пост, но когато има с кого да споделиш и ти става по-леко на душата.

[gostenka_82]

ей, Слънце, много точно си ги описала нещата, съгласна съм с теб, като цяло.
Притесненията относно репродуктивното здраве, обаче, не са нанълно безпочвени (говоря за възраст над 30 години, но и това е строго индивидуално).
Аз като се замисля имах същите страхове, не съм напълно готова, ами няма да съм толкова свободна, както сега; ами работата ми, ами ще трябва да го възпитам, дали ще успея и т.н.
А дори и сега аз продължавам да тая някои от тези страхове.
Има жени, които не искат да имат деца и никой не може да ги съди за това.

Относно дали си подготвена или не - не знам жена, която в един момент да е казала, да няма нещо, което да ме притеснява, готова съм на 100%.

Аз за себе си прецених, че искам да имам дете, за което да се грижа, което да отгледам и възпитам, искам да расте и да се радвам с всеки негов успех. Искам да знам, че каквото и да правя, освен лично за мен, има смисъл и за моето дете.

Просто не искам един ден, когато погледна след себе си да видя, че единственото, което съм постигнала ще си остане само за мен, реших, че искам да има някого, заради когото да правя всичко, което занапред ще правя. Искам след мен да остане един порастнал, добре възпитан и образован човек, който да може да се справя с живота, дори, когато мен вече няма да ме има.

Горе-долу такива са моите мисли. А страховете-тях винаг ще ги има, докато отговорите на тези въпроси, които ги пораждат, не дойдат от самосебе си, с израстването на детето.

[StAsSi]

Каква хубава и полезна дискусия се е заформила тук.
Нека обаче и аз да се включа с моето виждане за нещата. Напълно подкрепям мненията, че 100% увереност в началото на бременността едва ли съществува. Смятам (лично мнение!), че дори и в жените, дълго планували бременност (поне в известна част от тях), при появата на двете чертички в първите секунди избухват смесени тъжно-радостни чувства. От една страна - страхотно, това наистина се случва, най-сетне мечтата и огромното желание стават реалност . Но от друга страна - ами сега?! .
При мен първите месеци беше точно така. На първия месец истински опити (със спазване на дните за секс) се случи така, че цикълът ми беше много кратък и малко като количество. При срещата ми с гинеколог, той каза че наистина има вероятност да съм бременна, защото имало някаква сянка (точка) вътре в матката. И след като излязох от кабинета му и се прибра вкъщи, осъзнах, че наистина може и да съм бременна. В този момент ме обляха студени вълни, гърлото ми пресъхна, очите ми се насълзиха, коремът ми стана на топка. И мислите, които ми минаваха, бяха толкова противоречиви, че ако някой друг можеше да ги прочете в онзи момент, нямаше да ме познае. Аз, тази, която си мечтае за бебе от малка; която като види бременна или майка с количка на улицата и и идва да тръгне към тях; която тайно се надява постоянно да види двете чертички; която преди това (въпреки ясното съзнание, че няма как да съм бременна) си поплакваше всеки път като и дойде. А сега - да плача при такава новина; да се притеснявам. Защо? Мислите ми бяха заети от факта (освен радостта в гърдите), че да, ето, може и да се Случва, но какво ще правим сега? Как ще се оправяме? Дали всичко ще бъде наред? Дали ще имаме финансовата възможност да го гледаме? Дали ще успеем да обзаведем жилището ни? Дали ще успея да си намеря работа, за да мога да получавам високо майчинство? Дали сме готови за това? - в този момент въпросите са безкрайни...
Разказах ви това, за да ви убедя, че дори и на прага няма 100% решителност. Важното е да се приеме, че каквото и да става вече, нищо няма да е както преди. Трябва да бъдем силни и да вярваме, че всичко ще се нареди както го искаме. Трябва да бъдем и смели и да си кажем: Хайде, защо не...Приемем ли мисловно факта, че започваме с опитите, мозъкът ни минава на вълна бременност и бебета и нещата стават по-лесни. По-лесни, но не и безпроблемни. Важното е, да приемем че живот без проблеми и терзания няма и да бъдем спокойни. Спокойни и уверени, че Това е Правилното решение; другото е късмет и силна воля.
Стискам палци на всички момичета от този клуб. Стискам ви палци и на вас скоро да ви дойде Огромното Необяснимо Желание за бебенце, което да руши пред себе си всички стени и прегради и да ви дава криле да летите над проблемите и страховете. Стискам ви палци, скоро да преминете в другия, по-хубав клуб (който от своя страна да е опустял ) - клубът на Бебеправещите

[uliaulia]

От всичко написано разбирам, че всичко зависи от вас (момичета), дали сте готови за бебе или не. Никой не говори за позицията на мъжа и разбирам, че те се водят по вашите желания. Е, късметлийки сте значи. Трудното идва, когато единия иска, а другия не (по различни причини), както е в нашия случай-аз искам бебе, а той не. Преди не бях се замисляла, но сега може би бих се спряла да съм с много млад мъж, тепърва навлизащ в живота. Сякаш щастието ми зависи само от две думи 

И естествено,че всички имаме тези притеснения, за които говорите, не ги умаловажавам, но на фона на моя проблем, не бих ги усетила.

[ivaiva]

 :offtopic:извинявам се, че нахлухме в клубчето ви, всички мами, но темите, които изникват тук са ми, на мен поне, много близки и ми се ще да ви споделя някои неща за да ви накарам повече да вярвате в себеси

искам да подкрепя другите постове и да кажа, че терзанията и несигурността не престават дори и по време на бременността. аз напоследък всеки ден изпадам в шок като не мога да закопчая някой по-тесничък панталон сутрин или като ни изглежда късичка някоя блузка.

Но съм сигурна, че с появата на малкото човече всичко друго губи смисъл и единственото, което е важно е детенцето да е добре. няма верен момент, но когато и да се случи тайнството зачеване винаги е за добро, въпреки, че на пръв поглед изглежда, че обърква всичко. Леко по леко нещата се подреждат и ние се научаваме да съчетаваме мисълта за бебо с досегашния си живот, и нищо не е по-трудно и по невъзможно, а само по-смислено, защото както казвате вие, остава нещо след нас.

Извинявам се малко философски се отплеснах , но вашите постове много ме развълнуваха

Докато пишех поста, излезе съобщението на uliaulia и искам само да добавя.
Миличка бебчо е нещо, което ще промени живота и на двама ви, не знам каква е възраста на твоя любим, но те съветвам да не се отчайваш и да поговориш спокойно с него, за да разбереш какви са неговите съображения. Сигурна съм, че той мечтае за детски плач, но причината за изчакването му е обективна и въпреки това ако при теб "майчето" е проговорило, обясни му, че вашата любов ще създаде един прекрасен живот, който ще ви радва и ще ви стимулира да се развивате все повече и повече

[Слънце]

uliaulia,  мъжете по принцип разсъждават по-рационално, докато ние сме по-емоционални. В този смисъл мъжът по-трудно може да се реши на тази стъпка, докато не уреди доколкото е възможно животът на семейството си. Те разсъждават най-вече каква отговорност и ангажимент е това. Докато ние сме склонни, когато ни се свие стомаха и разтупа сърчицето при мисълта да гушнем едно мъничко създание, да се решим 
А е възможно и съпругът ти да се чувства още млад да бъде баща. Ако е така, може би е добре да поизчакате още малко, докато и двамата го искате еднакво.

Аз уж напуснах клуба, а най-много тук се разписах 

[gostenka_82]

Стаси, не искам да излезне, че ти опонирам, но искам лекичко да те поправя:
в повечето случаи, поне това, което знам от други момичета, които дълго време се борят с проблемно забременяване, когато видят двете чертички наистина избухват: "смесени тъжно-радостни чувства"; но в тези случаи страховете са дали ще се развие, дали ще чуят пулс, дали ще успеят да износят бебето.
Някои от тях в този процес, който им е отнел години, дълги години, вече са без работа, от много ходене по доктори и финансите се стопяват; и въпреки това, при тях мислите са в една посока, няма ами сега, а има страх, страх дали с бебето всичко ще е наред; само това исках да добавя, мила 
тези жени на 100% са сигурни, че искат бебе; зщото пред тях стои фактът, че вече години наред бебо не се появява; имали са време да преценят за себе си дали да продължават да се борят или да се откажат. Взели са своето решение. Може би, когато в началото са започвали с бебеправенето и те са имали подобни страхове, но с времето...те са отдааавна забравени.

Като цяло, смятам, че на 100% една жена никога не е готова, винаги ръдостта е съпроводена със страхове (както Стаси е описала);

 
но по-точно ще ви кажа след време, когато ще мога да говоря от личен опит, че аз по принцип съм в другия клуб...

Юле, по принцип бебеправенето при нас започна поради силното желание на моя съпруг, аз изобщо не бях готова, просто някак не се бях настроила (имах страхове, както повечето жени, хпо-горе др. момичета са споделяли, като цяло и аз съм в кюпа), но си се познавам и знаех, че готова или не, винаги ще се настроя в движение, така да се каже. И тук съм абсолятно съгласна със Слънчицето, мъжете разсъждават много по-рационално, а жените - силно емоционално!

[maya_bunny]

Руми, давай, гмуркай се на дълбокото  и ще видиш колко е хубаво. Най-хубавото и най-трудното нещо. А ти като повлечеш крак и приятелките ти ще се наканят и заедно ще си гледате бебетата!

[atsuki]

здравейте и от мен момичета. аз съм в клуба на нерешилите, даже може би на страхливите. като се замисля за това и... много искам бебче, ама незнам как ще станат нещата - то работа, то жилище и т.н. а и като включиш, че моя е по-стресиран и от мен на тази тема... рано му било, нямало да се оправим със ситуацията... вече незнам и аз какво да правя 

[Слънце]

atsuki, не виждам защо са сълзите.  От поста ти оставам с впечатлението, че и двамата със съпруга ти все още не можете да се решите и смятате, че не му е сега момента. Тогава няма защо да се терзаеш, вярвам че след време ще дойде денят, когато желанието ви ще е по-силно от притесненията  Важното е за дадения момент и двамата да сте на едно и също мнение по върпоса. И ако засега то е в полза на изчакването, аз не виждам нищо лошо в това.

А иначе, както обсъждахме по-назад, всички се притесняваме и страхуваме, това е неизбежно

Желая ти, каквото и когато решите, да сте в хармония със себе си 

[uliaulia]

Аз да побутна малко тази темичка...
Нали по едно време се поразмечтах за бебе, но като размислям и премислям, смятам,че не съм готова за това. А имам много показателен пример пред себе си, моята приятелка има бебе и тя само се оплаква колко е трудно и ме съветва да не бързам, а и аз го виждам, че един разговор не можем да проведем по телефона, я от мрънкане, я от паузи за вода и т.н. Ето и сега тръгва на лекции и няма кой да й я гледа, мъжа й ще си зима отпуска, той изнервен. А аз каквато съм сводолюбива и сега не давам на никого да ми се меси, на майка ми дори, когато ми зададе някакъв личен въпрос или нещо ми се намеси, скачам като настъпана. Не мога да си представя, какви съвети и какви намеси ще има с бебе 
С тая моя своенравност как ще се справям не знам...

[roumyana]

 uliaulia всяко нещо с времето си, спопкойно.
 аз лично почнах да пия фолиева киселина, трябва да я пия 3 месеца , заедно с противозачатъчните и тогава да почвам да бебеправя, все още не съм взела решението окончателно, имам 3 месеца да помисля, тогава се пада коледа, кой знае, може и да ми дойде коледно семейно настроение и да се навия, а може и да почна без да съм навита. чакам да получа прозрението, а то не идва