Клуб "Изчакващи с БЕБЕправенето" - 2 част

[obyrkana]

Здравейте момичета,ето ме и мен тук.На 26 години съм,омъжена от 7 месеца. С мъжа ми започваме да си говорим за това как е време да си имаме бебче /той много го иска/ пък и родителите,знаете,как и те казват,хайде вече е време и т.н.......
При мен проблемът е следния: по принцип искам да имам дете ,но много ме е страх, страх ме е от цялата промяна,която ще настъпи,от това че може би отношенията с мъжа ми ще се променят, от това че нямам да имам свободно време, непрекъснатото гледане на бебчето, недоспиването, ей такива неща.Не се чуваствам готова да гледам дете по цял ден,аз както се казва себе си не мога да гледам,просто не съм готова за такава промяна и ме е страх да направя тази стъпка и да започнем с бебеправене. Изпитвам някакъв ужасен страх от всичко,което ще настъпи след раждането. Разбирам,че има и други такива бъдещи мами,но как да се справя с този страх и да мина към следващата стъпка просто не знам

[Lupercola]

И аз изпитвам точно същите чувства и ако можех щях да отлагам още. Но понеже възрастта ме притиска пред перспективата да нямам деца изобщо, предпочитам да действам противно на страховете си.

Мисля, че когато мотивацията е достатъчно силна, тя взема връх над страха. Но също ми се вижда, че при теб все още не е случая. Ако не се чувстваш готова, дай си още време, толкова си млада...

[Gergancheto]

Ами аз не мисля че с възрастта ще се променят страховете й 
Объркана за мен просто трябва да преодолееш тези страхове, а не да чакаш с времето да отминат. Имаш ли около себе си приятелки с бебета? Мисля че това много би ти помогнало да разбереш наистина ли е толкова страшно колкото си го предсатвяш в момента. Плюс това ми прави впечатление че казаваш че искаш да имаш дете, тъй че просто прецени кое е по силно и само страха от недеоспиване, липса на свободно време и т.н. ли те спират да направиш тази стъпка. 

[ellie_bellie]

И аз изпитвам точно същите чувства и ако можех щях да отлагам още. Но понеже възрастта ме притиска пред перспективата да нямам деца изобщо, предпочитам да действам противно на страховете си.

Мисля, че когато мотивацията е достатъчно силна, тя взема връх над страха. Но също ми се вижда, че при теб все още не е случая. Ако не се чувстваш готова, дай си още време, толкова си млада...

Съгласна съм 100% с Ина. И аз бях така, чаках и за мен с времето избледняха някакси тези страхове.  Дай си поне още една година. Пък това другите какво ти казват и че ти дават зор, мен ме вбесяваше. Опитвай се да не им обръщаш внимание, аз казвах, че едно по едно всичко ще си дойде на мястото. На 26 години няма какво да се пришпорваш, ако не ти стиска все още. Всяка жена е готова по различно време и никой няма право да те съди.
Аз на 26 бях във вихъра на лудостта си, затварях клубовете и не исках и да си помисля за деца. С ръка на сърцето си мога да кажа, че съм се наживяла, насладила съм се и на уединението си с мъжа ми и сега сме готови да се качим на въртележката, която ще ни завърти. Не съжалявам за нищо.
Слушай сърцето си! Но не чакай твърде дълго. 

[Lupercola]

Ами аз не мисля че с възрастта ще се променят страховете й 

О, въобще не ставая въпрос за избледняване с възрастта... И аз съм най-яркият пример за това 

Но ако не е готова, няма за какво да се пришпорва    Ели е обяснила моето мнение и с други думи 

[dodo23]

Момичета аз съм на отсрещния полюс и мнението ми е противиположно на вашето.
Не мога да си представя,че на 26-28 години у една жена не се е събудил майчинския инстинкт.
На 24 години съм и искам дете от няколко години.
Плашат ме всички промени,които това ще ми донесе,но не достатъчно.
Не си доспивам от години-или съм на работа или съм по заведения.
Отдавна се грижа сама за себе си и съпруга си.Още едно гърло няма да ми натежи.
На този етап от живота си имам други приоритети,но в рамките на следващата календарна година ще започнем с бебеправенето.
Объркана всяка майка ще ти каже,че радостта и любовта,които едно дете носи се отплащат стократно за положените грижи и безсънните нощи.Останалите са прави,че си млада и времето е пред теб.Премисли какво искаш и на какви жертви си готова.

[obyrkana]

Благодаря ви момичета за съветите. Около мен имам приятелки,който по същото време се омъжиха,а сега едната даже е бременна,може би просто ми трабва време да свикна с новите неща Искам по принцип бебе,но и не искам да чакам особено дълго,тъй като мъжът ми е на 33 /както една съфорумка каза,че не искала да викат на бащата -дядо  / Просто страхът ми е от промяната в ежедневието и може би най-вече от промяната в отношенията със съпруга ми,по малкото време прекарвано с него,от това че вниманието ни няма да е само един към друг и няма да прекарваме толкова време заедно.... но си мисля че веднъж направя ли тази крачка към бебеправенето и забременяването,така нареченото майчинско чувство само ще се появи в мен,да се надяваме поне че ще е така 

[Gergancheto]

Ами аз не мисля че ще прекарваш по-малко време съм съпружеското тяло  Даже напротив, бременността и по натам бебето предполагам даже сближават партньорите, поне за бременността със сигурност. Не че преди не съм го чувствала близък, но сега между нас има една особенна нежност породена от оголемящия ми се корем и растящото човече вътре в мен. Сега имаме нови тръпки, нови вълнения, нови очаквания.... Тъй че не би трябвало да те притесняват отношенията ти със съпруга 

[DaBulka]

И аз като Объркана изпитвам от години тези чувства, но две неща допринесоха за промяна. Първото е времето. Между 20 и 30 години човек натрупва жизнен опит много интензивно. През 2-3 години се замислям колко много съм се променила и колко по-уверена се чувствам в сравнение с преди. Второто нещо е, че си дадох сметка, че страхът идва от това, че има прекалено много изисквания, с които мисля, че няма да се справя или просто не искам да се справям. Пример за това беше, че не можех да си представя да ставам много пъти нощем, аз съм с много тежък сън. Почнах да търся информация как се справят жените с това и покрай традиционното ставане нощем открих, че много жени не стават просто защото спят с бебетата си. Слагат го до тях или допират креватчето без прегради и си спеставят ставането от леглото. Това ме успокои. Успокои ме фактът, че има алтернативи. И почнах да търся всякакви алтернативи при отглеждането на едно бебе и намирам много интересни неща, които ако не друго, поне не трябва да се отхвърлят с лека ръка. И алтернативата на пелените, и естественият вариант с дългото кърмене (само кърмене), което спестява шишета, преваряване на разни такива неща и прочее. Потискаше ме и мисълта за "затворничеството" с бебето. Някои жени имат нужда от дългото усамотение вкъщи, но всъщност то не е нужно. Просто светът, в който живеем не е много дружелюбен към малките деца, освен ако не изкарва пари от тях. Дето се казва, не са много местата, където спокойно може да отидеш с бебето си, че и хората да са търпеливи с него. Но има и варианти да не се изолираш, ако имаш нужда от това. Та след многото писане, обобщено, установих, че ме е било страх от многото "трябва", свързани с отглеждането, а някои са просто налагани от цивилизования ни начин на живот, но не са необходими или поне не толкова, колкото ни казват. Аз поне не мога да се побера в някакви тесни рамки, а и не искам. Затова ще си ги разширя. И сега като си намирам алтернативи и си говоря с жени, които ги прилагат, се чувствам вече спокойна и уверена и страхът не гази повече желанието ми за дете. Така че, Объркана, не се насилвай, но и търси корените на страховете си и варианти да се справиш, може би ще ти помогне. За всеки случай, не си давай много зор. Имаш време.

[Lupercola]

 
Много хубав пост, браво!!

Накара ме и мен да се замисля за някои неща, които не ми бяха дошли на ум до този момент и ми даде няколко идеи.
Много ми допада твоя начин на мислене 

[obyrkana]

Nebulka ,много добре казано
Може би съм останала с грешно впечатление от поведението и живота на някой мами, но сега си мисля,че всичко се опира до това как семейството си направи и организира ежедневието.Т.е. зависи си само от мен и от мъжа ми дали ще продължим живота си максимално до сегашния или ще изпаднем в тотална изолация 

[roumyana]

аз пък никога не съм мислила за чисто житейската страна на нещата, така или иначе това е неизбежно и независи от нас, нещата са такива, каквоти са, да се страхуваш е донякъде нормално, но да страхът да е водешия критерий не е. Водещо трябва да е желанието, то страхове винаги ще има.

[KlaraFina]

Просто страхът ми е от промяната в ежедневието и може би най-вече от промяната в отношенията със съпруга ми,по малкото време прекарвано с него,от това че вниманието ни няма да е само един към друг и няма да прекарваме толкова време заедно....

Това е АБСОЛЮТНО вярно! В първите месеци след раждането отношенията между мъжа и жената са съвсем различни. Хората сумати книга са изписали по въпроса. За различните двойки отнема различно дълго време да "намерят отново пътя един към друг". Това обаче, хич не трябва да те плаши, защото мила, в момента, в който си гушнеш бебенцето, започваш да гледаш на света с други очи. Приоритетите ти се променят и както сега те е страх да не се отдалечиш от съпруга ти, тогава няма да можеш да си представяш живота без това малко създание. Добрата новина е, че всичко си идва на мястото когато хормоните се поуспокоят и си изградите рутини като семейство.

Днес моето бебенце става на 5 месеца и мога да кажа, че ние с татко й все още "се търсим". Мен обаче това хич не ме притеснява, нито пък него, щото който търси - намира. И двамата сме толкова погълнати от малкото ни съкровище, че се наслаждаваме на всяка минута, която имаме с нея.

Определено едно бебе е голямо предизвикателсто за мъжа и жената от всяка гледна точка. Знам за не един провален брак след появата на бебето, защото някой от родителите (най-често таткото) не е схванал новата си отговорност и е неподготвен за промените, които едно бебе донася. Всеки си познава партньора и би трябвало да прецени дали е готов за това предизвикателство. Ако и съпругът ти е толкова осъзнат колкото си ти, няма да имате проблем с отношенията си и много скоро ще се завърнете към почти към стария си начин на живот.

[Слънце]

Мен този въпрос също много ме вълнува.
KlaraFina , би ли споделила как виждаш "търсенето" и "намирането" отново на двамата партньори след това. Питам, не за да изместя темата, а защото това са част от страховете, причина за изчакването на някои от момичетата.

[KlaraFina]

Слънце, ти ме хвърли в дълбоки размисли... Мислих, мислих и стигнах до извода, че това, от което много момичета се страхуват и това, за което аз говоря са две различни неща. Аз имах предвид, че след раждането, поради хормоните, а и поради изключителната концентрация върху малкото същество, някак си не забелязваш съвсем човека до себе си или го приемаш като даденост. Определено се чувства отдалечаване и в емоционален аспект, защото цялата любов, на която си способен се насочва към бебето. Това не означава, че спираш да обичаш мъжа си, по-скоро в този момент "не ти е до него". С времето започваш да се отваряш повече и повече към света, ставаш по-поддталив на сигнали от обкръжението (защото в началато целия свят е само бебето) и започваш да забелязваш отново съпруга си. И когато това стане, започва "обратно пътуване един към друг". Чисто физическите фактори като стреса около грижите за бебето също намаляват поради установените рутини и постепенно се завръщаш към стария си начин на живот, или поне старите си навици, защото присъствието на 3-ти човек във фамилята не може съвсем да се пренебрегне. Това "търсене" и "намиране" имах предвид. Поне аз така изживях този първи период. Използвам думата "пътуване", защото отношенията между двамата (поне емоционалната страна на отношенията) не се връщат за един ден, отнема малко време, което аз не мога да обясня, а и не искам да спекулирам.

Аз съм изкючително гушаво същество, до такава степен, че не можех да стоя до мъжа ми без да съм се гушнала в него. Когато родих, забелязах, че хич не ми е до гушкане. Тогава прочетох, че така става със всички новородили майки, тъй като заради кърменето и постоянния физически контакт с бебето, в тялото на жената се освобождава голямо количество окситоцин, хормонът с много функции сред които и тази да дава чувството на задоволство, което изпитваме при физически контакт. Т.е. майката няма нужда от допълнителна стимулация, за да се чувства вкючително и емоционално задоволена. На мен ми звучи правдоподобно като обяснение.

А че живота и за двамата се променя с появата на бебето, не е тайна за никого. И това, че майката и таткото имат по-малко време един за друг също е вярно, но това, че нещата са различни, не означава, че са по-лоши.

Ха-ха, докато си пишех размислите нашия татко се прибра с бутика вино и подаръци за мен и Филипа.
...Така че положението не е толкова лошо