Сватба, Булка, Пожелания - Всичко за сватбата - Сватбен Форум Svatbata.bg

Всички знаем вълнението около планирането на бебче, емоциите при бременност и огромното щастие, когато малкото човече се появи на бял свят.  Казват че с появата на детето се сбъдва най голямата ни мечта – да бъдем родители и тази мечта променя живота ни за винаги!


Всеки миг с малкото човече е едно прекрасно изживяване – първите усмивки, първите звуци и гукания,  думички,  стъпки и всеки нов научен номер и дяволия.
Малко по малко детето расте, започва да се “осъферва”, става все по трудно за залъгване, а в повечето случаи, малките ангелчета се превръщат в малки дяволчета. Започват да приемат всяко нещо за даденост, всячески да добиват надмощие над родителя, да се налагат, инатят, да ходят все по белите и да не обръщат внимание на това което родителите казват.  Повечето от младите родители не са запознати с това какво ги очаква и колко трудно е да бъдеш родител, понеже от страни нещата винаги изглеждат по лесни. Когато се сблъскат с реалността обаче, се оказва че са неподготвени, неопитни и не знаят как да постъпят.
В много случаи, всичко това ескалира и се получава една , може би силно казано “истерия” – детето прави каквото си е в главата му, родителите безсилни и изгубили и капката търпение в себе си крещят след гърба му.
Напоследък ставам все по-често свидетел на ситуации, в които родителите гледат на децата си не като на онези сладки създанийца, които бяха преди време, които непрекъснато целуваха, прегръщаха и гледаха с усмивка, а противно на това гледат като на някое намерено на пътя животно, което се опитват да озаптят.
На скоро се срещнахме с един познат, който беше излязъл на разходка с двете си деца, едното бебче в количката, а другото момиченце на 3 години и половина, което се чудеше каква дяволия да направи, пада, става, катери се, а бащата само вика след гърба му и не може да го вкара в пътя. В момента в който ги наближихме таткото се обърна към нас с думите “Гледай я бе, гледай я...не издържам вече. Седи и се чуди как да ми лази по нервите. Нерви не ми останаха от нея! Къде ходиш там ма, лигло, не можеш за малко да се спреш поне”. 
Подминахме с милото и започнахме да коментираме поредната такава ситуация. Казахме си “ Ми деца, всички минават през това. Иска се търпение.”  Винаги съм се възмущавала на родители, които викат на децата си и си изпускат нервите, а като вземат да ги обиждат подивявам. Нещо на което милото винаги ми е казвал “Ще се видим и ние какви китки ще сме като станем родители. От страни е много лесно да се възмущаваме.”  И сигурно е прав.

За това реших да пусна тази темичка и да коментираме този въпрос, който някак си все остава необсъден.
Какви се случва и как се стига до това положение, в което масово семейства заприличват на бойно поле. Изнервени родители, скандали, неконтролируеми деца, докато в един момент човек си казва “Не издържам повече!” 

(http://deteto.org/wp-content/uploads/2009/05/roditeli-maika1.jpg)(http://babaznae.files.wordpress.com/2008/07/greenbergpic_narrowweb__300x3600.jpg)(http://kenguru.bg/language/bg/uploads/img_original/child__1/kenguru_child_ead1b854e2aadb6254c6fcc2f404b786.jpg)

Нека обсъдим как се стига до това положение, има ли някакъв начин да се избегне. Нека споделим опит, дали личен или ситуации на които сме били свидетели. Проблеми и начина за разрешаването им.
Кой в това положение е “виновник” така да го кажа – детето с труден характер, или родителите, които не успяват да се справят и значи ли това че си лош родител.
И в този ред на мисли , има ли формула, рецепта или трик за постигането на хармонията у дома, да надвием тези негатвни моменти и да изградим едно стабилно и красиво семейство в което усмивките и разбирателството да са преобладаващи. 



Надявам се темичката да ви е интересна и в същото време много полезна!  :girlhide:

Това е тема, която винаги ме е вълнувала страшно много, и която много пъти ме е карала да се замислям, дали когато и аз съм родител един ден, ще успея да запазя спокойствие и търпение, а на моменти ме кара да се замисля, дали съм готова да бъда родител, какво ще стане, ако започна да губя контрол и от щастлива мама се превърна в кълбо нерви и правя само истерии.
Имам познати, които винаги са били супер спокойни хора, а в следващия момент ги виждам обезумели от нерви и ме оставят без думи и с мисли в главата ми " Леле толкова ли е трудно и невъзможно?!?!"

Bera,ще ти кажа от личен опит.Аз съм супер изнервен човек и често избухвам.Има моменти,когато много се опъват нервите,но мислено си казвам,че това е едно същество,което не разбира и не осъзнава и запазвам спокойствие.Налагам си го във всеки един момент,в който усетя,че се изнервям.Не мисля,че е нормално чак да се вика по детето лигла и тем подобни.Има моменти,в които повишаваш тон,но то е неизбежно.Всичко това е,за да го предпазиш от нараняване или някоя вещ от счупване. :D Слава богу,детето ми е едно от най-кротките-не плаче,не мрънка,занимава се само,като кажа "не",разбира от дума и т.н.
Според мен наистина е прав мъжът ти-на теория е едно,но на практика..
Мъжът ми пък е коренно различен от мен-супер спокоен,търпелив и никога не повишава тон.Същият си е и в момента.Колкото и пакости да върши малката ги приема спокойно,не се изнервя.Понякога дори му се дразня,понеже тя пипа на забранено място,а той й се хили насреща,вместо да й каже "не". :P
Гледала съм и други деца,преди моето и да ти кажа е същото.Не съм си позволявала да ги удрям нито веднъж,макар да не бяха от най-кротките.Сигурна съм,че ще си добра майка,не се притеснявай за такива неща.Всичко си идва на мястото. :)

Винаги съм си мислила и възмущавала от онези деца които се търкалят на земята и реват и пищят и родители със съвсем невъзмутими физиономии ги влачат. Мислех си че вината е изцяло на родителите и че моето дете няма да позволя да бъде таковал И какво се получи - Раличка беше много кротка не инатлива и винаги се усмихваше. Не ми правеше никакви бели а когато излизахме и дай една клечица и мирно и тихо да си чопли нещо. И в един прекрасен ден - няма да го забравя- беше валяло и тя искаше да влиза в пясъка. До тогава аз не я бях пускала в пясъка и естествено и казах не и я дръпнах при което тя се разрева неистово и ей-така като си седеше и ми се тръшна на земята и рееев. Събра цялата площадка и аз като се опитах да я вдигна и да я сложа в количката и тя като започна да се гърчи и накрая я бях хванала като парцал за дрехите че щях да я изтърва. От тогава много съм си мислела къде сгреших. Сега е същото - когато не и харесва нещо просто се тръшка на земята и ляга и започва да реве без значение дали ще е в най-голямата локва. И за себе си си отговорих с това че вкъщи когато не стане на нейната  и ревне и ляга на земята аз я оставям че нали е чисто но на вън не е така. Иначе и съм чела че трябва съвсем невъзмутимо да я оставиш да си реве и да се обърнеш и да тръгнеш но този метод не работи. Тя наистина спира да реве но това не означава че се отказва от този си навик да се тръшка по земята. Вадила ме е от равновесие и днес не издържах и я плеснах по дупето и много и се карах. Обяснявам опитвам се да и кажа че само лошите деца правят така и бебетата че тя е голямо и добро момиченце но  }:-> И аз търся формулата за този проблем.

Наскоро четох великолепна книга по въпроса -"Вашето компетентно дете" от Яспер Юлс. Препоръчвам с две ръце! Абсолютно нова и съвсем логична теория. Не само че виждам детето си в нова светлина, но и ми стана ясно как сега се сблъсквам с последиците от начина, по който родителите ми са възпитавали мен.

ето това ли е книгата, само това успявам да намеря при търсене  :huh:
(http://i2.helikon.bg/products/0192/16/160192/160192_b.jpg)

 *THUMBS* тази е! Извинявайте за обърканото заглавие, като кърмя мисълта ми тече бавно  =]

Съжалявам за off-топика, но това е най-готиния лаф, който някога съм чувала за кърменето.  :bravo:
И на мен много бавно ми тече мисълта тогава вече година и девет месеца. :)

Иначе по темата - много актуална за мен. Аз съм спокоен човек, с детето съм изключително мила и внимателна, не позволявам да реве, обяснявам като върши пакости, а при него са доста, но ходя на работа, спя малко, изморявам се, изнервям се и в последно време взех да си изпускам нервите. Случва ми се малко да кресна на детето или да се скарам с таткото пред него, не бих го ударила за нищо на света, но ето прясна случка от снощи - половин часов панаир пред парка с много сълзи и тръшкане и нежелание да седне в столчето за колата. А бяхме само двамата и нямаше вариант да шофирам и да държа дете, да не говорим колко е опасно. Накрая и аз ревнах, примирих се и го сложих на предната седалка, увит с колани, добре, че сме само на 5 минути от вкъши и аз съм добър шофьор, но умрях от страх нещо да не се случи.Детето се успокои и цяла вечер ми се умилкваше, явно разбра, че не съм доволна от случилото се. Признавам си, не можах да се справя в тази ситуация. Поръчвам си веднага книгата.

BeRa, поздравления за темата  *THUMBS*

Пускам линк към статия, която на мен ми хареса:

http://babysling-bg.com/2012/04/25/%D0%BA%D0%B0%D0%BA-%D0%B4%D0%B0-%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8%D0%BC-%D1%82%D0%B0%D0%BA%D0%B0-%D1%87%D0%B5-%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D0%BB%D1%83%D1%88%D0%B0%D1%82/ (http://babysling-bg.com/2012/04/25/%D0%BA%D0%B0%D0%BA-%D0%B4%D0%B0-%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8%D0%BC-%D1%82%D0%B0%D0%BA%D0%B0-%D1%87%D0%B5-%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D0%BB%D1%83%D1%88%D0%B0%D1%82/)

Това е тема, над която съм си мислела и аз много. И съм стигала до един извод - че нашето възпитание играе огромна роля върху възпитанието, което ние ще дадем на децата си. Несъмнено това, което сме, е това, на което са ни научили и показали дори несъзнателно нашите родители. И след това опита и пътя, по който сами сме тръгнали.
Имам едно близко младо семейство, което си анализирам. Детето (момче е) там слуша майка си безусловно, нейната дума е закон за него. Но абсолютно винаги му говори супер спокойно и много сериозно като на възрастен човек, който е сигурна, че ще я разбере (или поне такова впечатление прави) и той наистина го прави. Забелязала съм и че рядко забранява нещо (и то начина, по който го прави изобщо не изглежда като забележка) и вероятно това също играе голяма роля, защото когато го направи, той осъзнава, че не е напълно прав и я слуша. Бащата от друга страна е избухлив. Когато момчето направи нещо нередно, му повишава тон, и в повечето случаи се налага да му се скара, защото детето не изпълнява веднага! И ето тук пак тезата ми за възпитанието на родителите на детето се доказва или поне така си го обяснявам. Защото те са едно семейство сега - тримата, а връзката на двамата родители с детето не е една и съща.

Надявам се, че не ви е доскучал поста ми, защото аз опит с деца почти нямам, в смисъл не съм имала възможността да възпитавам, но ще ми е интересно да прочета и още мнения по този така интересен казус. :)

Много ме заитригува с тази книга.Аз също съм супер изнервена и избухлива по принцип,обаче сега с малкия се улавям ,че все по често се сдържам и не избухвам,даже ме е яд малко когато му се развикам за глупост, а за някъква много голяма беля не му се карам.Наистина като ме погледнеееее,вчера докопал буркана с домати и като го размазал в кухнята ,полудях като видях поразията ,но на него нищо не казах и направих ,просто като видях този невинен поглед,сякаш ми казва ,че за него това е най -нормалното действие на света се разсмях и почистих всичко.Много искам тази книга в нета не може ли да се чете от някъде?

Радостче,страхотна тема!Радвам се да те виждам по-често из форума  @}->--

От едногодишният ми опит,ще кажа,че няма формула,нито магическа пръчка.Всичко е индивидуално и всяка ситуация изискава различен подход.Това,което дава ефект върху едно дете,е непроложимо при друго.

Смятам,че много родители не познават децата си(и се питам дали аз познавам достатъчно моето!)-знаят любимите играчка,цвят,дреха,храна.Но не и какво става в главата на детето.

И аз като m_eleva се чудих на невъзмутимите погледи на родителите,докато децата им пищят,докато не ми дойде до главата.Дара плачеше много от 2м до 6м-всеки ден пищеше в количката,а аз ставах за присмех на другите майки.
Една наша съфорумка беше писала в друга тема,че е лесно да се гледа бебе-храниш,къпеш,приспиваш,сменяш пелени.По-трудно е,когато дойде ред да възпитаваш.

Считам,че родителите трябва да са добре информирани относно психиката на детето,за да имат правилен подход.Разбира се,никой не е застрахован срещу грешки.

От възрастта им е, Scarlett. Когато са на около две години са особено трудни, защото знаят какво искат и какво не, но нямат необходимия речников запас за да обяснят. И се тръшкат и реват.

Та, в книгата Юл твърди, че ако на едно дете му обяснявш всичко, като на възрастен, то много рядко ще се противопоставя (както nedelina88 е забелязала). Защото ще осъзнава, че достойнството му не е накърнено от физически по-силния родител.
Звучи малко ала-бала, обаче върши работа в 90% от случаите (не и когато е болен, уморен или му се спи).

Това, което най-много ме заинтригува е, че ако детето се чувства уважавано и зачитано то няма да има тежък пубертет. Въобще, твърди Юл, бунтарството срещу родителите в тийнейджърските години е реакция на човек, който дълго е бил подтискан и командван - какво и колко да яде, кога да спи и т.н.
Много от ограниченията които родителите ми са ми поставяли са били просто безмислени. Не че ги обвинявам, тогава такъв е бил подхода.

Juji  Книгата може да се купи онлайн, не съм я виждала публикувана в интернет, обаче. Малка е и се чете бързо. Не дава конкретна рецепта, по-скоро много ясна насока. Иска се търпение, което хич не е от силните ми страни, обаче няма как. 

 Много хубава и важна тема  *THUMBS*
 Днес си спомних за нея, попадайки на нещо, споделено от моя приятелка. Статията се отнася преди всичко за общуването с децата по време на тяхното обучение, но мисля че може да бъде интерпретирана и за взаимоотношенията деца - родители.

http://communication-academy.eu/?p=699 (http://communication-academy.eu/?p=699)

 

Голямо търсене падна докато намеря тази тема, беше заровена надълбоко.
Аз съм доста избухлив човек, но откакто се появи първото ми дете често приемам по-спокойно нещата. След появата на второто дете, нещата леко се промениха. Приемам  за нормални много неща, избягвам да правя забележки за неща, които не ми пречат ( цапане на дрехи, сядане на земята навън, мазане на косата с кисело мляко, дупчене на лист с химикал...). Но! Когато голямото направи нещо на малкото, нямам време да броя дори до 3, изкрещявам зверски, в резултат голямото започва да реве и да ми се умилква да я гушна. Първите минути се снижавам и се опитвам да и кажа какво е направила, после я прегръщам, а след 10мин когато всичко се е успокоило и се извинявам.
Една приятелка ми каза по-добре да не се карам , щом ще се извинявам, имала такъв пример в къщи- детето си правело каквото иска, а майката плачела, че се е развикала.
Вашето мнение?
И svekarva все повтаря че след като децата навършат 2 стават по-спокойни. А в книгите пише точно обратното. Кой прав сега?

Аз не мога да дам "рецепта", но мога да споделя какво ми каза една психоложка на едни доста интересни и полезни беседи. Според нея родителят трябва да бъде строг, но справедлив, т.е трябва ситуациите да се преценяват правилно на момента. Не трябва да нападаме децата неоснователно, но винаги трябва да реагираме, когато има повод за това. Във вашата ситуация, angel4e, ми се струва, че щом нещата клонят към извинение, след като вълнението премине, означава, че всъщност според твоето вътрешно усещане и преценка без влияние на гнева, не се случило нещо кой знае колко лошо. Относно извиненията, тя каза, че трябва да се отнасяме към децата като към възрастни, след като преценим, че е нужно извинение, да се извиняваме, така както бихме постъпили, ако не бяха деца. Но в същото време подчерта, долу-горе това което си написала по-горе, ако има наказание-извинение за едно и също нещо и това се повтаря, трябва сериозно да се замислим над преценката на ситуацията, дали наистина детето е заслужавало наказание, защото в крайна сметка родителят губи авторитет пред детето на по-късен етап. С това се връщаме към горната максима, строг, но справедлив родител, в този случай, ако сме справедливи, по-рядко ще ни се налага да се извиняваме за несправедливото си отношение.

Ужасно си права! Имало е 2 случая в които извинение нямаше-казах и че и се сърдя и се сърдих толкова дълго,че тя да разбере че съм сърдита за това което е направила. Но когато плесне бебето по главата или му стисне силно ръката, как да реагирам? Пробвала съм със спокоен тон, но има усмивка и нищо.
Доста ми помогна, Marri!

На 2г. Дари я хвана бебешкия пубертет и си беше предизвикателство.
На 3г. смея да твърдя, че е чувствително по-сговорчива.Като направи нещо заслужаващо порицание, искам от нея да спре заниманието си, да ме погледне в очите и й обяснявам защо не трябва така, със спокоен тон.На 2г. нито ме слушаше, нито разбираше какво й обяснявам.

Разбирам, че това, което те тревожи е, че ти е трудно да се овладееш, когато "стоварва ласки" върху бебето.Без да имам опита на майка с две деца и да познавам в детайли ситуацията, бих ти предложила следното: вземи сурово яйце и позволи на Симона да го счупи.Обясни й, че бебето е крехко като яйце и е важно да се отнася с много внимание и грижа за да не я нарани.

По въпроса с извинението.Карам се и се извинявам, когато сметна за нужно.И Дари почна да се извинява.Сега й обяснявам, че извинението не винаги работи(като при счупеното яйце) и затова трябва да обмисля постъпките си.

Ангелче, Мони е малка и просто не разбира колко е крехко бебето.Аз имам пример с три годишния си племенник.Наложи се да го гледам него и Мони, сега тази седмица 3 дни.Ами ако беше на 2 нямаше да се навия абсурд/Той тогава хептен не разбираше, правеше каквото си иска, не осъзнаваше много неща.Трудно е адски е трудно и очи и на гърба ти трябват.
Не и викай ако можеш, обяснявай, защото тя се ошашква, не разбира къде е сгрешила а и може да намрази бебето защото заради него и викаш.
Но Додо е права на 3 с много по-разбрани и дори помагат.