Докато учех във Варна, с колеги ходехме по домовете за изоставени деца с доброто желание да им бъдем полезни с нещо. В единия дом управителката ни казаха, че сме буквално поредните "дарители". Имаха си много спонсори и хора, които се грижеха за децата там. Наистина, дома беше приличен и имаше добри условия за живот за децата. Нямаше агресия и се усещаше. Тогава преценихме, че не сме за там. Потърсихме следващия дом и така попаднахме в дом "Надежда". Децата са си деца, като всички по улицата, които разминаваме всеки ден, кой по-послушен, кой по-палав ... деца  Посрещнаха ни, запознахме се, заведоха ни при учителките си, ние им обяснихме, че искаме да сме полезни с нещо и намерихме с какво. Ходихме поне по два пъти в седмицата при тях да се занимаваме с децата. Било то по английски да им помогнеш, по математика, все с нещо. Понякога просто играехме с топка или рисувахме, говорехме си за различни неща. Те си имат и техните занимания и когато си ги заловят, нас не ни търсеха. Идваха и други хора да се занимават с тях. Например, идваха варненски рапърчета и много добре ги научиха да играят брейк. Идваха и циркови акробати и ги учиха да жонглират и разни други циркови номера. Истина е и че се привързват. Но както се привързват, като ни и забравят. Защото идва някой друг като нас и прехвърлят обичта си към него.

Ето и пример. Наближи завършването ни и направихме практическия ни държавен изпит с децата. Направихме им стахотно детско парти. Наехме заведение, програма, самите ние бяхме в костюми и за тях имаше кодтюми. Танцувахме, играхме, беше много весело, но за едни ден .....  Нормално, с колегите се разпръснахме по различни градове след следвнаето. Един ден с една колежка се организирахме и пак отидохме да ги видим и ако до тогава винаги ни посрещаха с имената ни и радостни подскоци, то тогава не ни познаха .... Тогава на мен ми беше тъжно ... Тогава се радваха на други хора, които им отделяха от времето и вниманието си.

Бях безкрайно щастлива, когато в едно от предаванията на Слави, той беше поканил точно тези деца. Бяха станали добри жонгльори. Едно от децата - Анани, се открояваше повече и когато Слави го попита какъв иска да стане когато порасне, той каза: "Цирков артист". Слави му "подари" следване в Московския Цирков Институт. Ето как понякога други хора сбъдват мечтите ни. Същото това момченце беше дало социалната си помощ от 3 лева и нещо тогава за да ми подари стъклено глобусче за спомен от него. Стои на секцията ми и ми напомня за него. Знам, че бяха единствените му парички, но също така знам, че го направи искрено и от сърце, както той казваше.

Но това са само малко част от нещата, които им се случват. Хубаво е все пак да чуеш, че има хора, които са готови да го направят - за тях! Браво goldi      

Мога да ви разкажа още за децата .... в училището, където работи майка ми, учат такива деца и мама е много привързана към тях. Измежду тях има невероятни таланти, само трябва да ги уловиш и да им помагаш да развиват таланта си. Признавам, имаше едно момченце, което беше страхотно .... във всичко .... нашите искаха да го осиновят, ние със сестра ми още бяхме ученички ... детето беше ромче, но беличко, много умно и културно. Разбира се, проблемите с осиновяването идват от тежката ни административна политика. Така то си остана бездомно дете ....  Момченцето вече завърши университет. Мама поддържа връзка с него. Казва, че е изключителен интелект.

Съдба ли е, не знам, но и бъдещата ми свеки работи в дом за деца. Тя също им е много отдадена. Сега се шегуват с майка ми, че нейните малчугани /на свеки/ отиват в училището, където работи майка ми