Здравейте, момичета. Не, нямах предвид, че ИР или тези състояния директно причиняват абортите. А просто, че нещата са свързани. Много често жените с кисти имат проблеми с кръвообръщението, това е факт. И аз съм така, и вече 3 от приятелките ми. Просто човек трябва да внимава и да си следи цялостно здравето.
А за случая с извънматочна бременност нямах предвид, че кистата директно го е причинила. Просто се зачудих, дали не са свързани нещата, защото това момиче преди бременността имаше проблеми и страшни болки даже, а не си обърна никакво внимание.
Пожелавам на всички ви вече никога да нямате такива проблеми и да се радвате на здрави и хубави дечица и сега, и за в бъдеще.

Момичета, съжалявам искрено за това, което ви се е случило.
На мен ми се случи два пъти.
Първия път - Митко беше почти на 2 години, предстоеше ни пътуване в чужбина, всичко чудесно - един ден просто разбрахме, че съм бременна. Бяхме на върха на щастието, супер желано второ бебе. Лекарката ми не беше особено щастлива, че ще пътувам със самолет, но заминах, с уговорката, че всичко върви добре и две седмици след пристигането си, ще посетя гинеколог, за да сме сигурни, че всичко върви добре.
Е..не вървеше. Беше отвратително усещане, първо - огромното чувство за вина, че сигурно съм увредила плода с полета, че нещо съм направила, което не е било правилно, добро и тн.
Второ - не говорех езика, разчитах на майка ми да ми превежда, така че ситуацията беше изключително болезнена...тя разбра преди мен, а трябваше да го приеме и да ми го съобщи. Плода беше спрял да се развива и ми казаха да чакам тялото да се изчисти. Изписаха ми дуфастон, в случай, че не започне изчистване до 10 дни (ако си спомням правилно). Изчистване обаче не започна. Аз се чувствах смазана, Жоро трябваше да се прибере в БГ, аа ние с Митко оставахме при нашите за още два месеца. Изпих дуфастона, в крайна сметка въпросното изчистване започна, но с такъв кръвоизлив - събудих се в локва кръв, че приемането в болница ми се размина по чудо.
Половин година по-късно отново забременях. И..наа връх рождения ми ден потвърдиха отново същата диагноза.
От направените в последствие изследвания се оказах с ИР, лекувах се с Глюкофаж, хранителен режим и спорт. Свалих доста кг, доста см, започнах да живея много по-спокойно и да приемам случилото се като нещо, през което е трябвало да мина/ да минем. Единственото, с което не можех да се преборя, беше страхът, че може да ми се случи пак, въпреки уверенията на лекарите, че няма причина да не забременея успешно отново. Отне ми две години да се настроя психически за идеята все пак да имаме второ дете и да подновим опитите. Моля се този път да е успешен, да няма проблеми и накрая да гушна пак едно здраво бебче.
Ако трябва да споделя за чисто емоционалната страна на нещата - най-трудно ми беше даа се отърся от чувството за вина, от усещането, че сигурно някъде съм сбъркала. Минах през период, в който дори реклама на мокри кърпи за бебета ме караше да плача с часове, Жоро се видя в приключение с мен. Минах и през период на вътрешни обвинения, че сигурно съм обидила някого и ми се е върнало, че съм наранила и съм си го заслужила. Факт е, че много неща не съм разбирала,за много неща не съм си давала сметка, винаги съм си мислела, че на мен няма как да ми се случи, ама ми се случи..два пъти.
Преди време си дадох сметка, че просто трябва да намеря мир в себе си и да спра да се обвинявам. Извиних се на хора, на които смятах, че по един или друг начин съм създала отрицателни емоции, макар и абсолютно не-нарочно. Опитах се да приема, че явно е имало нещо, което не е било здраво и правилно в тези две бременности и е било за мое добро да бъдат прекратени по естествен път. И накрая, наложих си биволско, дразнещо спокойствие за всичко и към всички. Опитах се да бъда по-толерантна, по-разбираща, по-спокойна, заради самата мен, дори с риска да звучи егоистично. Надявам се да съм успяла, поне за себе си се поуспокоих и някак започнах да мисля по-позитивно в посока към второто дете.
Ииии, така. Благодаря на Ина, че отвори темата и сподели, както и на останалите момичета, които са писали. За първи път, от две години насам, се чувствам...че не съм само аз.  

За разлика от вас, аз преживях загубата на дете в много по-късен етап. Още чувам разнопосочни мнения дали това е "голям аборт", или преждевременно раждане и починало бебе. При мен беше при една разкошна бременност - като изключим гаденето в началото, не усещаш никакви проблеми. И понеже се случва на "другите", ми дойде като гръм от ясно небе.
Получих отлепване на плацентата в късни месеци. Наложи се секцио по спешност, огромна кръвозагуба, много, ама много болка - и физическа, и психическа. Аз съм и с рядка кръвна група. Не намериха достатъчно количество, наложи се да оставят организма ми сам да се бори с липсата. Нямах здрави вени по ръцете, упойките ми бяха слагани и във врата. Не можех да ходя, не можех да ставам, не можех нищо да мърдам с изключение на китките и стъпалата. Психическата болка не я преживях и до днес. Имам на моменти и още физическа болка (аз съм общо с 4 коремни операции).
Може да звучи налудничаво, но това ме кара да се обличам добре на разходките с малката. Старая се да се поддържам - нокти, грим, прически и тн. Това ми е вид терапия. За раждането на второто ми дете влязох в болницата лакирана и готова за раждането. На изписването се постарах отново - грим, нова рокля, прическа... Въпреки всичко чувството, че съм празна е до ден днешен.
Най- ме е яд, че хората се правят на късопаметни. Говорят ми за второ дете, а не "помнят", че Мария ми е второто дете. Тази отвеяност дразни изключително. Все едно нищо не се е случило.
Много мислих дали да мълча, или да говоря за това (в общото пространство имам предвид). Реших да говоря! Така се надявам дъщеря ми един ден да не научи от други хора, че съм преживяла загуба на сестричката й. Надявам се поне малко да я подготвя, че лошите неща се случват, независимо дали ги  очакваш. Според мен трябва да се говори за евентуална загуба на дете и по време на курсовете за родители.
Много търсих подобни теми преди време и се радвам, че някой се осмели да започне да говори

Аз не съм преживяла аборт но преживях извънматочна бременност.за мен беше доста голям шок защото даже незнаех че съм бременна.Правихме опити от близо четири години и шока ,че първата ми бременност завърши с три часова операция и една отстранена тръба определено не беше малък.След това естествено се страхувах,че нещата могат и да се повторят.Не се чувствах виновна да си призная честно.
Трудно ми беше през втората бременност мисълта ,че има вероятност да се родят по рано и с ниско тегло и стоенето в кувьоз доста ме натоварваше психически.
Гушкам ви момичета.

Аличка, пожелавам ти от все сърце да си имаш трето детенце! И малката Мими да не остава сама!

Весе, много ти благодаря за хубавите думи!
Както си говорехме в темата за децата с увреждания и за тази тема мога да кажа, че хората са неадекватни в отношението си. В повечето случаи именно защото не се говори за това, хората не знаят как да реагират на споделената от някого мъка.
Иначе като помощ мога да кажа, че получих такава от хора, от които най-малко съм очаквала. Точно в такива моменти виждаш кои са истинските приятели.

Прегръщам ви 

Инче, Аличка и всички други мамита, много съжалявам че сте минали през това и наистина е хубаво че го споделяте с нас
силно ви гушкам всички

Ина, благодаря, че сподели на всички! Много си мислех за теб, за това как се чувстваш, как се справяш??
Наистина трябва да се знае повече за спонтанния аборт и най-вече това, че на всеки може да се случи!!!
Когато пък се случи на доста по-късен етап, за майката е наистина огромна травма..... даже не мога да си представя??! И много, много съчувствам на тези майки! Аз лично познавам само една, поне само тя е споделила с мен, която е възрастна жена вече, с две големи деца... Първото и детенце, обаче, е умряло при раждането и тя и до ден днешен не може да го преживее това...

При мен нещата не бяха толкова травмиращи. Най-тъжното беше, че това всъщност ми беше първата бременност, преди момичетата и естествено, си задавах много въпроси... Летях със самолет тогава и все си мислех, че може би това е причината за спонтанния аборт. Когато прокървих ми беше много трудно да проумея, че това се случва, питах се защо се случва...до последно дори си мислех, че всичко ще си бъде наред....Уви, не беше! Наложи се Данчо да си дойде при мен по-рано от предвиденото, за да не съм сама в този момент...
Но пък от друга страна баща ми, който е гинеколог, плюс лекарят, който ми направи кюретаж, бяха категорични, че организма ми просто изхвърля плод, който не се развива правилно!!! Не съм стояла в болницата, само за самата операция, плюс докато изляза от упойка и това е - прибрахме се вкъщи и физически всъщност се чувствах много добре. Бих казала, че може би защото баща ми ми обясни за спонтанните аборти, че се случва често, че това е плод, който така или иначе не е хубаво да се задържа, защото не се развива правилно... не знам, но аз просто наистина повярвах в това и не съм чувствала никаква вина, никакви съмнения, плюс нямаше у мен никакъв страх, че като забременея пак ще ми се случи...Бях невероятно спокойна, просто се пазехме през следващите 6 месеца (така ни бяха казали). Тогава още не бяхме женени с Данчо и като се получи това със спонтанния аборт решихме първо да се оженим и тогава да имаме пак бебе, така че първоначалните 6 месеца се удължиха, просто  така ни се стекоха обстоятелствата. И уж, както чакахме да мине сватбата, че тогава пак да правим бебе, хоп, пак се оказах бременна, уж както се пазехме (точно както първия път). И разбрахме точно 2 седмици преди сватбата и съответно преди полета до Бг. Беше ме страх малко да летя отново, точно по същото време на бременността като първия път, не можех да повярвам, че пак така се подредиха нещата като предния път! По време на полета Данчо си държеше ръката върху корема ми и си повтаряхме, че това беше ще си остане там... не ни се смейте  И така и стана - никакви проблеми нямах и всичко си протече нормално. На сватбата не седнах нито за минута, играх хоро след хоро! Е, за наздравиците само чуквах чашата, без да пия, но това, естествено, нямаше никакво значение за мен.

Прегръщам всички момичета, които са преминали през всичко това!!! Пожелавам на всички, които искат да имат детенце, да го имат и да не се плашат, а да бъдат винаги смели и спокойни! Това помага! 

П.С. Да не си помислите, че и Елена ни е "непредвидена" - за нея всичко си беше обмислено 

Ина,случайно попаднах в темата ти.Много съжалявам ,че се е случило това.....и аз го преживях.
Първото ми забременяване,след години чакане и надежди  и .............спонтанен аборт.Емоцията която изпитах тогава няма как да я опиша.За това те прегръщам и целувам.....с огромно закъснение.
Ще ти пиша на лични