И аз да се включа с една незабравима Нова Година - първата ми като омъжена жена.

. Подписахме на 24-ти декември и както е редно, Нова Година решихме да караме в селото на мъжа ми. Да спомена, че е село до границата и тогава там се ходеше с открит лист /значи, че рядко отиват външни хора и е както казват " на г...а на географията"/. Предполагаше се, че на тържеството в читалището щяха да ме представят на обществеността. Аз, като млада булка, реших да се издокарам и облекох едно кожено палто /овча лицева кожа/, което тогава беше на върха на модата. Пристигаме ние след 6 часа път с влак и 2 часа с автобус на 31-ви и точно слизаме на площада и започва да вали пороен дъжд. Няма спасение с чадър, няма отворени магазини, че да се скрие човек, няма навес на спирката....трябва да се върви. Естествено, улиците не са павирани и се гази кал до колене. Вървя аз и проклинам на ум лошото време и почти сме стигнали вкъщи, когато чувам един писклив глас да вика:"Мори Лазо, ел да видиш ква овца /ударението е на о/ водят у дода Васа!" Става въпрос за мен, а това го казва една от чините ми /свекър ми са 7 братя и една сестра, та имам 7 чини/.

. Рекох да се обърна, хуууубавичко да я видя аз тази “кукумявка”, ама понеже бях ядосана, загубих равновесие и пльоснах в една локва, та станах съвсем като овца по време на дъжд.”Леле, щу стана, утепа се булчето!” – и от къщите за секунда наизкачаха стотина души, явно са ни дебнали зад прозорците. Че като гракнаха, а аз нищо не им разбирам от диалекта.....голямо посрещане беше. Да се смееш ли, да плачеш ли!
Вечерта, заради дъжда, спряха тока и нямаше тържество, та си останахме вкъщи. На свещи, със свекърите, които виждах за втори път...Те, като истински селски хора, към 20ч. почнаха да се прозяват и стана ясно, че няма да дочакаме Новата Година. На мене ми постлаха в една стая, мъжът ми отиде в друга, защото не бяхме правили сватба в село и свекърва ми се притесняваше какво ще кажат хората – неженени, а спят заедно /не ми беше ясно как ще разберат хората, като беше тъмно като в рог, ама карай....пазя поведение/. И моите мъки почнаха. Аз съм 100% гражданка /даже бабите ми са гражданки/ и познавах селския живот само от бригади. Ама по пловдивския край селата са богати и къщите и живътът им по нищо не се различават от градските. Тъкмо се бях унесла...и лампата светна в лицето ми, като на разпит в съда – токът дошъл. Катърът им /не знаех, че имат такова животно/ се развързал и явно примамен от светлината в стаята, почна да чука с глава по прозореца, та ми изкара ангелите. На сутринта чак разбрах, че така често си искал храна. Рядко съм се плашила толкова много. После ме нападнаха едни бълхи, цели пълчища. Нахапаха ме жестоко и цяла нощ не можах да заспя. А те хапят най- много под ластици, на свивки и където е топло...абе баш на деликатните места. Станах на пльоски, все едно имам някаква венерическа болест. Понеже нямаше с какво, на сутринта намазах местата с ракия и стана тя една....цял месец после ходих като драна – недодрана. Няма да разказвам как ходих до тоалетната на двора /построена на високия край, че да не се пълни с вода/, и как още един път паднах и хубавичко се намацах, докато щурмувах хълмчето. Днешните “спа” ряпа да ядат. На първи януари пък колиха прасето, че свекървата има имен ден. Докато го хванат, заради калта и кишата, и мъжът ми и баща му се нахлепаха яката. Остатъка от деня прекарах в рязане на кромид за кървавицата. Голям рев му дръпнах, ама то от лютото....После със свекърва ми си прахме мъжете и им поливахме да се къпят в едно корито. Луда работа, ама де ги онези години.....