Обикновенно в обедната ми "почивка" търча по темите на форума , попадайки та тази обичайното ми чувство за хумор се изпари някакси. Всички сме на едно мнение "да" на осиновяването. Ние с мъжа ми дори смятаме да подадем документи за да направим още някои щастлив ...Да имаме двама здрави калпазанина които се появиха с първия "изстрел" и след сравнително леки бременности. Но за мен бременноста не е всико .....сложното дойде после , а и предстой така като гледам - безсънието , коликите , нарисуваните с "аки"  стени Пиша това не за да ми каже някои БРАВО , а защото смятам , че отговорността да отгледаш "чужд" човек е огромна , и в този ред на мисли се сещам за въпроса на  еничаря Караибрахим от невероятният роман на Антон Дончев "Време разделно"  към неговият роден баща "Защо даде мен за еничар, защо не даде Манол?" и отговора на стареца " Как синко да дадеш нещо чуждо...само свое можеш да дадеш" ........
Та така малко да отхвръкне Марти и да излезе от дрисливо - коликовият момен и сме преи социалните .......нито разполагаме с кои знае какви средства нито сме някакви гении ..съвсем обикновени мучовци сме както казва мъжът ми.
Не ангажирам никого с мнението си , не искам да обидя никого и най вече в ничия рана не искам да човъркам ....просто споделих ....

Веси, евала за това, което мислиш и планираш по въпроса, но наистина ли си готова толкова скоро? 
Аз сякаш първо искам малко да се оттърся, да поработя, да се върна към нормален живот и когато ми писне от работното ежедневие тогава пак се радвам на малко детенце (мое или осиновено).
Та въпроса ми е нещо от рода на: Как намираш сили за деца с малка разлика едно след друго?
А си трябват доста сили, това е сигурно!

Мая това са моите страхове ...дане би когато малкият се "отърси" да ме завърти циклона и да отложа всичко във времето .....

Vessi, възхищавам се на това , което сте решили с вашия мъж. Хубаво е да знаеш,че има все още хора, които са готови да направят такава сериозна крачка, въпреки, че имате вече две свои дечица. Аз съм също много "ЗА" осиновяването. Винаги съм си мечтала за 3 дечица, 2 мои живот и здраве и още една мъничка душица, на която да се даде шанс за по-добър живот. Надявам се един ден това да стане реалност!

И наистина има го момента, че с връшането на работа човек се отплесва и залисва в ежедневните проблеми и започва да отлага във врмето. Щом се чувствате готови може би наистина сега е момент, въреки че няма да е никак лесно.

Веси, изцяло те разбирам и подкрепям!
Аз съм с абсолютно същото усещане за нещата и не просто не ме притеснява малката разлика, ами тъкмо такава съм искала за децата си. А защо - защото и на мен ми се вижда по-лесно, отколкото в обратния случай. Освен това за децата си предпочитам да растат "на един акъл", защото е много по-забавно. Винаги съм мечтала да имам поне 3-4 деца, независимо рожденни или осиновени. И понеже имам шанса за свои, някак си меракът да съм бременна и да раждам не ми се е изчерпал с двата броя, затова си мечтая да си направим отново с малка разлика и едно трето, а след това да прегърнем в семейството и изоставено детенце, или пък няколко. Да, несравнимо е усещането за бременност, но пък и всяка жена преминава през нея различно. За някои е физически изтощително и копнеят да се мине на следващия етап. Аз си я представях така бременността, но се оказа коренно различно при мен. И двечките станаха от по един опит, слава на Бога, а бременностите ми протичаха с единствения признак "растящ и мърдащ" корем, което ги направи най-прекрасният период в живота ми и обичам всеки ден, в който съм била бременна. Толкова ми харесваше, че изобщо не бързах да раждам до последно. Трудничкото е след това, но пък личната мотивация идва от един "генератор" на невероятно положителна енергия, а това компенсира нещата. Страшно ми е да си представя какво е да не изпиташ чувството да си бременна никога, но и не съм мислила дали искам съм бременна на всяка цена. Може би, защото преди да я изпитам двукратно, си мислех, че бременността непременно е период на ежедневен дискомфорт. Мечтала съм и за бременност и за собствени деца, но не съм си представяла да се подлагам за целта на инвитро и още по-малко да прибегна до сурогатна майка. Да, било ми е мило да си представя дете, плод на взаимната ни любов с мъжа ми, но не дотолкова, че да ми е трудно да открия същата и в изоставено дете. Някак си не гените са нещото, което някога съм търсила в децата си. А дори сега, с тях пред себе си, не забелязвам приликите им с нас, ами индивидуланите им черти, които са толкова различни от нашите с баща им, че това създава страхотно положителни емоции. Докато примерно с осиновените деца се случва обратното - там хората започват да откриват прилики. Странно е, но е прекрасно усещането и двата случая и се надявам да изпитам и другото.
N.B. Нека никой, който е на различно мнение от моето, не се чувства засегнат, защото уважавам различията си с другите. Тук просто споделих как лично аз усещам нещата за себе си.

Много се радвам, че има хора, които се решават на такава стъпка! Аз също мечтаех след като (дай боже) родя аз да си осиновим детенце. Сега обаче има пречка. Няма да ни дадат детенце, заради нещо, което не ми се обсъжда. По специално заради годеника ми. Той съжалява много, че заради него не мога да осъществя мечтата си. Той обаче е човекът, с когото искам да споделя живота си и приех факта. Дано с времето да се променят нещата и да имаме възможност да го направим!
Vessi, успех, мила!!! Вие българче или канадче искате?

Веси, много разумно решение сте взели, но и много отговорно. Все пак имате две родни деца, как ще възприемат чуждо дете като свое братче или сестриче. Ще бъде трудно, децата са много жестоки. Дори вие да не ги обичате еднакво, между тях винаги ще има деление, особено каката, която вече осъзнава всичко на такава възраст. А и самото дете как ще се чуства, в семейство с превес от две деца. Все пак се радвам, не всеки има сърце да гледа чуждо дете като свое  Дано всичко стане по най-лекия начин.

Много интересна тема има вече и тук Надявам се скоро да се споделят не само възгледи, ами реални истории, свъразни с осиновяване. Аз лично съм мислила по въпроса и също смятам, че бих си осниновила дете.
За съжаление, от малка чувам от тук от там, че съм осиновена - много е неприятно, особено, когато бях много малка и не разбирах, но близките и познатите ми отричат. Родителите ми са покойници, а когато бяха живи, ми е било неудобно да ги попитам..а имам не едно основание да смятам, че е така, но и някои основания, че не е вярно и съм страшно объркана. Много ме обичаха, а майка ми беше невероятен човек. Има начин да науча истината, като се обърна към институциите..В блока ми се говорело от някои съседи, че са ме взели от Варна, една баба и лично ми го каза, ама...други съседи, с които съм по-близка и съм ги попитала, отричат да съм осиновена..И не знам какво да правя..дали да предприема това проучване..ако се окаже невярно, дали няма да е прегрешение към паметта на родителите ми..ако се окаже истина, нищо не би се променило..а пък да живея ли с това объркване или да се помъча да не му отдавам значение..

Аз също съм за,за осиновяването на дете и смятаме да си осиновим едно,макар че имаме вече 2 деца ,едно наше и едно негово (на мъжът ми от първият брак)
Това е много трудна стъпка в живота ,но мисля че ще се справим
След сватбата ,започваме да действаме по-въпроса...

Ел ако ще се почустваш добре и ще си в мир с теб потърси.Не мисля че ще предадеш духа на родителите си, но ще намериш твоя вътрешен мир.

Ел, ти самата казваш, че нищо не би се променило, и все пак.....
Не че мога да давам съвети, но ми се струва, че ако потърсиш истината, всъщност няма да станеш по-спокойна, а напротив.

Това, така или иначе, са много трудни и лични решения, каквото е и решението дали да се съобщи или не на осиновеното дете истината за неговия произход.

Вчера си говорихме с наши близки приятели, които си имат осиновено детенце, по въпроса дали да му кажат истината или не. Не можете да си представите с какъв страх в очите мъжът каза, че го е страх в пубертета, под влияние на емоционална криза, детето им да не се откаже от тях и да ги напусне, за да търси истинските си родители. За него най-важното е да не ги остави и да не се отрече от тях. Другото е без значение. Ел, аз затова си мисля, че щом ти уважаваш паметта на твоите родители истински няма да е проблем, че си поискала отговор на въпрос, които е поставен пред теб от други хора и са ти вкарали такива съмнения. Сама реши, ако отговора е наистина важен за теб, което според мен е нормално, го потърси.

ЕЛ, поговори с някой твой близък или роднина и му обясни как се чувстваш и попитай за истината, обясни, че това няма да промени начинът, по който се чувстваш и чувствата ти към починалите ти вече родители.
Има обаче вероятност да не си осиновена и ще ти дам конкретен пример.
Едан моя позната не можеше да има дълго време дете, може би бяха женени 5-6 години поне.накрая си забременя, роди края на зимата. Не знам дали защото не и личеше, че е бременна( висока и едра е) или защото вече зимата си личеше, че има корем, а тогава човек се облича, но в махалата си тръгна слуха, че са осиновили дете, и по никакъв начин не можеш да убедиш хората, че са си го родили и не е осиновено. Просто ужасно и представи си че и твоя случай е подобен.
При вискчи случаи положението ти не е леко и ти желая успех, каквото и решение да вземеш

Ел, предполагам щом пишеш тук, искаш да съберерш различни мнения. Помисли, дори и да ги намериш кои са, за теб това ще са двама непознати. Те евентуално имат деца, може и внуци и това би разстроило всички тях, които по някакъв начин са нагодили живота помежду си. Според мен трябва да уважиш решението на покойните си родители, които са посветили живота си на теб, да не ти кажат и да запазиш спомена за тях като единствени такива.

Здравейте! Някои не са ме разбрали точно, аз НЕ желая да търся хора, които може би са се отказали от мен. Просто искам да зная истината..улавям се, че когато говоря както всички за това по какво съм се паднала аз или детето на този или онзи, ми звучи нелепо и има някаква вероятност аз и детето ми да носим гените на чужди хора, защото ако е така, то те са такива..
Опитала съм разговора с близки хора, не с един и двама, но ми казаха, че не съм осиновена, но има 2,3 неща, които ме карат да се съмнявам - актът ми за раждане е издаден година след самото ми раждане, другото - майка ми е избягвала темата за раждането, третото - сестрите ми от първия брак на баща ми не проявяват никакъв интерес към мен.
Желанието ми е да зная истината, не да търся или намирам някого, още по-малко да разстройвам себе си и прекрасното си семейство, като рискувам да се свързвам с хора, които след като са се отказали от детето си явно са били или още със серизони проблеми и само бих навлякла неприятности на най-важните за мен - мъжът ми и нашият син