Ей, че ме изненада! Гучи, благодаря ти, миличка, страхотно
Да си призная, като видях, че имаме нова темичка, и си прочетох първите страници на старата....Чак не ми се вярва, че предстои да става на годинка онази мъничка точица, която видях на ехографа преди уж толкова много време....Спомням си трепетите, които изпитвах, докато чаках да се появи втората чертичка на теста ми за бременност. Най-дългите 5 минути! А тя беше толкова бледичка, че трябваше да напрегна цялото си въображение, за да я видя
Сега Митачето спинка, а аз бърша сълзите, трия смело носа с ръкава и пиша ..пак тук. Уж щях да спирам, уж бях сърдита...как? Не мога да се откъсна от нещо, което толкова време е било част от ежедневието ми, от мислите ми. Тук имам толкова приятелки, толкова много мили хора....
Давам си сметка, че от тук съм научила толкова неща, колкото от никъде другаде. И макар да е имало напрежение, знам, че не е било за лошо...Може би самата аз съм пораснала, променила съм...за дни, за месеци, знам ли.
С Мишето до мен е не само нужно, но и лесно да се променям към по-добро. Не може да държиш в ръцете си такава чиста доброта, знаейки, че от теб зависи тя да не изчезне, и самият ти да не я носиш. Невъзможно е!
Мисля си, как са ни вълнували съвсем различни неща буквално преди дни, всичко се променя много бързо, поглеждам кошарата, а там вече не кротува едно мъничко вързопче, а едно непослушно босо краче се е провряло между решетките и зад него грейват две палави очички. Чорапчето виси от устата на това щуро хлапе, което расте с часове, след малко бива съвсем безцеремонно захвърлено, нищо, че съм го гладила само преди час, преди да го обуя на крачето. Моето дете! Имам същото възклицание в първия си пост в моята темичка...само че тогава това краче ме риташе от вътре, а днес МОЕТО дете стиска устни и отказва лъжичката, докато се смее на безуспешните ми опити да го нахраня. Инато, малко, палаво момче! Не е вече бебе, а за мен сигурно винаги ще е такова. Ще го виждам пораснал с очите на лицето си, а сърцето ми ще носи този образ - малка, сгушена душичка.
Не мога да забравя как го сложиха за първи път на гърдите ми, когато се роди. Как мъркаше като малко коте, как протягаше ръчички да го гушна. Няма да забравя и как стоеше там, в онази ужасна пластмасова кутия, която спасява животи, но и не ми позволяваше да го докосна. Имах чувството, че хиляди слънца са огряли живота ми, когато най-сетне го поех в ръце да го нахраня!
Няма по-силно, по истинско нещо от това да бъдеш майка. Всеки друг роднина ще обича детето - баща му, бабите, дядовците, ще го обичат силно, по свой собствен начин...Никой няма да може да изпита това, което майката носи в сърцето си...Никой друг не е носил това бебе в себе си, не се е вслушвал за най-малкото движение...Помня как се будех през нощта и галех бебчо в корема си, говорех му колко го обичам!
А сега това малко бебе ми се смее хитро и пак ме вика да си играем! Палаво, слънчево дете! Търка очички, налапва пак крачето си, а сваленото чорапче лежи намокрено на пода....
Моля се на Бог да пази детето ми...живо и здраво....и някой ден..може би...и той ще стои и ще се радва на това намокрено..намачкано...надъвкано чорапче...и то ще струва за него повече от всички богатства на земята....защото ще го носи най-скъпото - собствената рожба!
- тя ще ни задържа тук! Аз не съм от хората, които редовно пишат, но понякога си мисля, че макар да не познавам лично момичетата от форума те могат да ми бъдат също толкова близки колкото и роднините заради онази силна лиубов - към точицата 
) . 