Отдавна не съм писала в темичката, Сияна стана вече почти на един месец, колко бързо лети времето. Ще започна с разказче за раждането, за да спазим хронологията.На 21 ви /в събота/ излизахме с моя мъж по центъра, имахме да свършим някои неща. Аз вече едва вървях, тежеше ми, задъхвах се, ставаше ми много лошо,спирахме на няколко пъти да почиваме, макар че не бях качила толкова много килограми през бремеността/общо 11/, а и корема ми не изглеждаше чак толкова голям. Денят беше по-хладен, за разлика от предните адски горещи дни.Докато пиехме кафе навън в едно заведение си мислех за раждането, естествено беше ме много страх, чудех се как и ще бъде при мен, дали ще е трудно, дали ще  е много болезнено, но при всички положения ми изглеждаше че има още време, не предполагах че ме делят часове от раждането.След като се прибрахме вкъщи ме об зе музата да чистя и подреждам, не че не бяхме чистили преди това де. Прах  стъпките, на които стоят обувките, чистих вратите, плочките в банята.Вечерта към 22 часа някъде аз вече с нощница , легнах в леглото. Бяхме решили да гледаме филм, ако не се лъжа щяхме да гледаме "Генезис".И аз както си стоях в леглото и нещо се протягах и въртях и изведнъж чувам- "пук".Веднага ми хрумна че това може да са водите, макар че се надявах да е фалшива тревога. На бегом отидох в банята, че бях чела някъде че ако изтекат водите на матрака, се повреждал. Та отивам аз в банята, за да предпазя матрака и да видя какво беше това пукване.Както  се досещате, това си бяха водите. Бельото ми беше мокро, добре че успях да предпазя матрака.Макар да нямах контракции /поне не усещах да имам/, знаех че при това положение трябва да ида в болницата. С неудоволствие от провалената вечер, аз се изкъпах. Взех багажа и отидохме с колата до Майчин дом. Аз обаче все си се надявах,ч е ще ми кажат че тази нощ нищо няма да има и да си се прибирам и да ида на следващия ден. Да, ама  не. Приеха ме в приемния кабинет, прегледа ме дежурния доктор. Акушерките почнаха да ми оформят документи и ми казаха че ме приемат в болницата. Дежурният доктор  се свърза с моята докторка, тя си даде инструкциите и ме настаниха в стая с идеята че чакаме да се увеличат контракциите и разкритието. забравих да спомена че като ме приеха бях с 2 см разкритие и  слаби болки, като менструални.Легнах си аз на леглото, ама контракциите бяха много леки, казаха ми да ги засичам. От време на време ме викаха за запис на тонове.Разбрах аз, че няма да е скоро раждането, в смисъл, че няма да е тази нощ. Като ни приемаха имаше и още едно момиче, при нея водите бяха изтекли пет часа преди моите, нея я настаниха/ако изобщо може така да се нарече/ в предродилна зала още същата нощ.От мойта стая чувах виковете и си мислех че сигурно много много боли, щом вика, защото преди това като  бяхме заедно тя имаше контракции на три минути и не издаваше нито звук, търпеше си, без да се глези.Към пет-шест часа през нощта/т.е. рано сутринта/ тя роди.Дойде акушерката пак да ме вика за запис на тонове и ми каза, че другото момиче е родило и днес вече трябва и мен да ме мятат да раждам. Аз имах някакви мижави контракции уж вече на три минути, ама не ме боляха силно, едва едва усещам болка. Прегледа ме пак дежурния доктор и каза- разкритието е едва 3 см.На всичкото отгоре като че спрях да усещам контракциите/дето уж бяха на три минути/. Към 8 часа някъде/може и да греша часа/ ме настаниха в предродилна зала и ме включиха на системи с окситоцин, тъй като не е добре да стои твърде дълго време с изтекли води и да не се ражда. АЗ още като ме приемаха вечерта бях казала, че ще искам епидурална упойка, така че анестезиоложката беше уведомена и сутринта беше дошла, въпреки неделния ден.Заедно с акушерката ми помогнаха да се сгъна на кълбо., за да ми сложат катетъра за упойката. Настина е доста кофти това свиване, то по-скоро е неудбно, защото още съм с корем и без това свиването ми е затруднено, камо ли в такава неудобна позиция, ама както и да е, де , изтърпява с, не е болка за умиране, а единствено е неудобно.

Докато ми поставяше катетъра анестезиоложката водеше разговор с мен, вече не си спомням какво точно, /май ми обясняваше какво точно прави/но тя толкова спокойно ми говореше, че и аз се поотпуснах, абе усетих я аз че е печена. Накрая катетъра беше сложен, то аз добре че не виждах на гърба си, че каквато съм плашлива. Усетих че имам лепенка там, а от горе ми висяха маркучи. Анестезиоложката ме остави като каза че като стане разкритието 4-5 см ще дойде да ми постави упойката. Аз останах с акушерката само. Те беше много младичка и много мила. С нея си говорихме, тя ми следеше контракциите. Не усещах някаква голяма болка, както си бях внушила че ще изпитам от окситоцина. След това дойде моята докторка, установи че вече имам разкритие 4 -5 см, вече си ме болеше доста, да не кажа че чак ми се плачеше. След това ми поставиха епидуралната упойка и малко след това- такава благодат, такъв рай няма просто.Така ми олекна, пак усещах контракциите, но изобщо не ме болеше, отпуснах се та чак ми се додряма. Лекарката идваше да следи разкритието и каза че добре върви.  Пак дойде анестезиоложката да ме пита как съм и каза че едно младо момче чакало  и питало за мен. Тя му дала информация и ми донесе телефона да му се обадя.Аз му се обадих и му обяснявах колко съм добре, как всичко върви добре и не ме боли и даже до обяд може да родя. Обещах да му се обадя като ме преместят в родилна зала, просто да знае че съм там, защото там мисля че не дават ве4е да се носи телефон, то не че и ще ми е до телефон тогава де. Малко преди това една от акушерките ме беше питала дали за обяд искам крем супа и аз съм си затвърдих убеждението че ще родя дотогава и то ей така без болка. Междувременно пак почнаха да усещам контракциите силно, ама си траех известно време, като взе да боли много се обадих и ми сложиха втора доза от епидуралната упойка.

По едно време лекарката каза че разкритието е 9 см, оставаше още един см. Само че, този 1 см отне цял час, макар да продължаваха да ми вливат окситоцин.Аз обаче спокойна, не бързам за никъде.Часът беше около 12 без 15 на обяд, когато вече имах пълно разкритие и започнах да напъвам. Вече се бяха събрали три акушерки и две лекарки- моята и дежурната лекарка и от време на време и анестезиоложката идва.На мен от втората доза на епидуралната упойка ми бяха изтръпнали краката.
Първо напъвах в легнало положение. После ме накараха да стана, като че права ми беше по-удобно. Едната акушерка, тя беше най-опитната от акушерките от тази смяна, ми обясняваше че от мен зависи, кога ще излезе бебето-дали на 5 тия напън дали на 25тия.АЗ на този етап все хранех надежди, че за 15-20 минути и ще родя. Само че не стана така. Винаги съм си мислела, че контракциите са най-болезнената част от раждането, а напъването си е фасулска работа, само че при мен се оказа обратното.След няколко безуспешни напъна отидохме в родилна зала.Екипът там вече ми даваше доста зор. По едно време дойде и още една лекарка, по-късно разбрах че тя е детска лекарка.Започна се една, ако мога да я нарека психоатака насочена към мен/поне аз така я усетих/, да напъвам, че да напъвам. Аз напъвам ли напъвам, но резултата никакъв. Взеха да ми се карат лекарите, че нищо не правя. Аз давам всичко от себе си, а те -нищо не съм правела. Постоянно следяха тоновете на бебето, слава богу си бяха наред.По едно време вече положението стана нетърпимо/за мен имам предвид/, те ме карат да напъвам, аз напъвам, но според тях не както трябва, аз се мъча да напъвам силно, те ми се карат, усещах че вече нямам сили. Не знам защо гърлото ме болеше и беше пресъхнало, исках вода, но не ми даваха, само ми мокреха лицето с вода. АЗ нямах сили вече и поисках да си почина малко, но те не та не. Моята лекарка ми се скара че тук никой не бил дошъл да си почива.ДА мисля малко и за бебето, не само за себе си, че главата му била като в менгеме в момента.  Аз естествено в този момент не осъзнавах, че това положение е опасно за бебето, исках вода и почивка , макар и съвсем кратка, но никой не позволи. По едно време чух че главата се вижда, но като спра напъна и пак се прибира. Пак взеха да ми говорят да напъвам, по едно време докторката ми казва че ей сега ще направи секцио. Отваряше някакви пакети и аз си мислех че инструменти за операция, а то беше пакет с ръкавици.Виках си на акъла, че съм голяма патка, че е трябвало да искам секцио още в началото и за 15 минути щеше да приключи цялата процедура, а сега хем да изтърпя болките дотук, а и после и да изтърпя болките от възстановяването след секцио.

Детската лекарка и моята лекарка взеха да ме натискат по корема, но не излиза и не излиза това бебе. Виках си, толкова ли съм кьопава, има хора с един напън раждат, а аз с  часове  не мога и не мога.И се чувам как взех да им казвам, че  не мога да го родя бебето и това си е. Моята лекарка започна да говори за вакуум, после я чух че казва че вижда устничката на бебето, ама можело да се разкъса. Другата лекарка, която беше дежурна доколкото разбрах/макар че аз вече бях почти неадекватна в този момент/ не беше съгласна за вакуум, спомена че можело пъпната връв да е къса.Абе с една дума голям ужас. Аз вече се примирих с мисълта, че няма да мога да го родя това дете и че ще се налага или вакуум или секцио.Чух че поръчаха спешно да викат анестезиоложката. В този момент пак контракция. Понеже  ме пипаха за корема и те усещаха че идва контракция, не можех да я скрия, та да си почина, както ми се искаше. Извикаха ми да напъвам. Напъвам, напъвам аз, пак нищо. Накараха ме четвърти път да напъвам, още не беше свършила контракцията. В това време двама души ме натискат по корема, чух че докторката  ми каза че  ще среже отдолу, даже и усетих, но болката беше минимална.Та напъвам аз със затворени очи и изведнъж усещам нещо на корема си, което мърда. Поглеждам и виждам бебка, омазана с нещо бяло/верникс/. Но нито я чух кога е изплакала, нито усетих кога са срязали пъпната връв, чух само че плацентата е излязла цяла и това секунди след като извадиха бебчето. Чух че бебка се е родила в 13,29 часа чух и мерките- 3500 г и 51 см, даже се изненадах, защото очаквах че ще е по малка, мислех че най много ще е 3 кг. Докато чух мерките на бебка, моята докторка почна да ме шие отдолу, но тогава чух че нещо се поразтревожи.Усетих че бързаше много, взе да спешава акушерките, чух я да казва да  бързат че жената губи много кръв.А мен така ме болеше отдолу, не от станата от която беше епизиотомията, а от другата страна-, там е станало разкъсване и съответно кръвоизлив. Много ме болеше, но не самото шиене, него го усещах, но не беше болезнено, а от другата страна, явно където е разкъсването, много ме болеше, нещо ме натискаха там, тампон ли поставяха какво, незнам, в това време матката се свиваше и разпускаше но много много силно. А започнах да викам, тогава отново ми сложиха през катетъра епидурална упойка, само че какво стана не ме хвана ли какво, незнам и аз, продължаваше да ме боли отдолу и то много. Стори ми се че много дълго продължават да ме шият. Дойде пак анестезиоложката и ме попита искам ли да заспя, демек да ми сложи пълна упойка. Аз пожелах и тя ми сложи инжеция във вената.

Събудих се след около два часа- в 15,30 часа. Младичката акушерка беше дошла да ми измери кръвното, аз я питах добре ли е бебето, тя отговори утвърдително. После пак съм заспала и така няколко пъти.  По едно време гледам едно бебенце сложено под някакъв капак прозрачен/но не беше кувиоз/, естествено усетих се че е моето бебе.А през това време моя мъж чакал навън, чакал, чакал, писал ми смс, ама никой не отговорил. Влязъл в болницата и питал на регистратурата за мен, казали му че съм родила преди два часа.По едно време гледам, че е пред вратата на предродилна зала, тя е точно до родилната, като помежду двете зали има врата която беше отворена. Акушерката му занесе бебка да я види, той я снима с телефона си.  В този момент аз се разревах, както си лежах на леглото в родилната зала. Чува го че той ми казва че ме обича и че ще дойде след час когато е свиждането. Акушерката ми даде телефона и излезе. Аз му се обадих тогава, той не беше казал на никой , че се е родила бебка. След това аз звъннах на майка ми. ТЯ не очакваше изобщо, че ще и съобщя такава новина/ние не бяхме казали, че са ме приели в болницата с изтекли води/, даже като ми вдигна телефона, като че ми звучеше малко сърдито. Като разбра за бебенцето се развълнува много и ми поръча да се обадя на сестра ми. Седмица по-късно разбрах, че предния ден- на 21 август е починала баба ми и точно когато съм се обадила , нашите са били на погребение. Когато разбрах ми стана много болно и много мъчно. Случи се така, че и двете ми баби не доживяха да видят правнучка/другата ми баба почина три месеца по-рано/.Явно такъв е животът, един умира, друг се ражда.
Много дълъг разказ стана, дано не ви отегча. Ами това беше, изписаха ни на третия ден, мога да кажа че се възстанових бързо и пак ще се повторя, че колкото и да е било тежко раждането, всичко се забравя, като мине малко време, а и наистина, че е важен резултата, в крайна сметка това са няколко часа, които минават и заминават.

Елис разказа ти е много трогателен 
Макар и с трудно раждане си се справила блестящо. 

eliss, изключителен разказ, все едно бях там.Поздравявам те за силата и куража ти.Целувки на малката бебка

Страхотен разказ мила, много емоционален и затрогващ, на няколко пъти направо а в началото се смеех, как си мислила за матрака.
Браво на теб / на вас с бебка, да ви е жива и здрава и пиши по-често. Скоро живот и здраве да я направите горда кака. Права си един умира....друг се ражда, важно е че сте добре и сте си в къщи

Наистина много хубав разказ  и аз съпреживях раждането .....
Въпреки болките , важен е резултата, а болката ... за каква болка говорим ? това е нов живот

Разбира се, че болката не е нищо пред щастието, което идва с появата на новия живот. Това е най-голямото щастие, което може да съществува.Искам да кажа на бъдещите мами, да не се страхуват от раждането, да има болка, но тя е за някакъв период от време само и после се забравя за нея. На училището за бременни , на една от лекциите- "Страхът от раждането", лекторката беше препоръчала да не отиваме в болницата със страх, да не мислим, че днес ще раждаме ние, а че днес се ражда моето дете и болката е само някакво средство, начин, период, през който трябва да преминем, за да се роди детето ни. Макар аз да не успях да го изпълня, горещо препоръчам този съвет на тези, на които това голямо събитие предстои.
Боги, и моята лекарка така каза, живот и здраве да се наканим за второ дете, макар това за сега да ми изглежда далече, далече в бъдещето.

Елис много емоционален,истински и хубав разказ.Въпреки болката,която си изтърпяла резулатата е повече от прекрасен и няма как да не се забрави лошото.Пожелавам ви от тук нататък само хубави и щастливи мигове.
А някои от нас чакат с голямо нетърпение нови снимки на бебка.

Гледам, че утре на 22 (на празника) ще имаме мини-рожденничка как само тече това време, а ти само преди ден ни разказа как се е появила бебка. ще го отбележите ли

Подробно и много истинско, все едно съм била някъде до теб, така си го разказала раждането на Сияна Ето, че от месец се радвате на прекрасна наследничка и със сигурност болката от раждането вече е избледняла Разкажи как се справяте, какво прави Сияна

Елисче, разказът ти е много вълнуващ, подробен и интересен - разказала си го като някакъв филм. И на мен ми стана малко смешно за матрака  - но и на мен ми се е случвало във важни и дори критични моменти да се тревожа дали съм си взела спиралата за мигли примерно. Може би е някаква защитна реакция на организма във важни моменти да продължава да напомня за ежедневните неща, за да не блокираш.

В началото много се зарадвах за теб, че са ти сложили епидуралната. Аз, така да се каже, през цялата ми бременост си мечтая за тази упойка и почти отказвах да родя без нея  , ама не ми се получи и натурално си родих - затова се радвам, като чуя, че някой се е възползвал от нея. Колкото повече напредвах с разказа ти, ми стана мъчно, че все пак си се поизмъчила, ама май това си е рискът с тази упойка - не те боли, обаче напъването се обърква. Между другото, и мен напъните, макар и съвсем малко при мен, ме поизмъчиха - мен не ме боляха, но усещането ми беше много, амии странно и супер непознато и затова объркващо някак. Аз по абсолютно същия начин си мислех някъде към края на раждането, че секциото е благодат голяма и трябваше това да предпочета, но не се обвинявам за тези си мисли - в този напрегнат и болезнен момент е естествено да си помислиш за някакво облекчение.

Радвам се, че гледаш вече позитивно на нещата. Съгласна съм, че болката и напрежението са път, по който да минеш, за да се срещнеш с бебето си. Пиши ни повечко за бебката Сияна!