Не знам откъде да започна разказа си за нашата сватба.
За пръв път се опитвам да подредя в главата си всичко, което се случи тогава, на онзи прекрасен и безкрайно вълнуващ 14. Август и в дните преди и след това. Беше една безкрайна въртележка, която ни подхвана още към 3.-4. Август, когато тръгвахме за България и едва сега успявам да я погледна отстрани, да пресея моментите, емоциите и картините в главата си.
Ден преди да си тръгнем, бях на крачка да се откажа от сватбата и ако не ме беше срам от хората, които бяхме поканили и от мъжа ми, който изтърпя всичките ми терзания и сменящи се вълни на ентусиазъм, притеснение и отчаяние по време на почти едногодишната подготовка, сигурно щях да зарежа всичко.
Бяхме на работа до последно, до 4-ти следобед, когато все пак успях да захвърля с въздишка част от служебните задачи – макар да ми се струваха важни, просто не успях да ги свърша, преди да потеглим. Изстрелях се в 16:00 от работa и вече ме беше обхванала някаква смесица от еуфория (ей, Богу, омъжвам се!...) и ужасно напрежение, че тръгваме на юруш, че не успяхме да си оставим нещата в ред и да си подредим на спокойствие багажа.
Досъбрахме каквото имаше, но докато се натъпчем в колата, минем да си купим някакви неща, които решихме, че ни трябват (дори не помня вече какви) и потеглим, стана около 19:30, закъснявахме. Пътят мина изненадващо леко, без задръствания и чакане по малкото останали граници, пристигнахме на 5-ти вечерта.

От следващия ден веднага се юрнахме по задачки. Имаше още доста неща да се свършат – да си вземем медицинските, да премерим халките, за да могат да ги довършат, да си занесем документите в залата, като преди това презапишем часа и мястото на изнесения ритуал...
Среща в Шератон по някое време, не помня кой от дните, сигурно още първият ден е било. Пробвахме менюто, притеснявахме се, че е най-обикновеното там, че менюто ни в Грийнвил е било по-хубаво и изискано... Е, храната си беше много вкусна и добре, че тогава я опитахме, защото на сватбата хич и не можахме... 
Не помня още какво вършихме, но знам, че буквално не се спряхме. Помня, че в последния момент юрках агентката да направи благодарствени картички и да ги прикачи към подаръчетата, в последния момент печатахме поканите за родителите, кумовете, брат ми и сестрата на Мишо, понеже при предишното си прибиране не бяхме успели. Щяха да си останат без покани милите...
Успяхме обаче в промеждутъците между хвърчането из София да се качим за малко до Симеоново за един прекрасен отпуснат (половин) ден... хм, не беше толкова отпуснат, кумът ни пристигаше, та търчахме обратно да го посрещнем на летището и да го закараме до автогарата (той е от Бургас)... На другия ден, в понеделник потеглихме към Златица, където живее майка ми и си позволихме два дни на мързел, плюскане на корем (майка ми реши, че много съм заслабнала и роклята ще ми пада...  ) и отново в промеждутъците – говорене по телефона, последна координация с агентката, подреждане на гостите по масите...
През цялото това време жега адска, влажност на въздуха убийствена, нещо толкова нетипично за климата в България, поне такъв, какъвто аз го познавам. Постоянно следяхме прогнозите, денят наближаваше, а предричаха все същата ужасна жега! До последно карах Мишо да се откаже от жилетката и пластрона и да си вземе нормална вратовръзка, за да не се гътне от жега – не пожела. На всичкото отгоре, през май бяхме забравили костюма в България и жилетката и пластрона ги купувахме на сляпо. Оказа се, че цветово си пасват, но нещо в кройката на сакото не се съчетаваше с жилетката отдолу. Беше малко, но Мишо ужасно се издразни и ядоса. Майка му обаче запаси присъствие на духа и измести малко горните копчета на жилетката, така че хем да не се забелязва промяната, хем да стои добре с костюма.

Преди да тръгнем за Златица, не ни приеха медицинските – липсвал изходящ номер и неврологично заключение. В Златица ги дооправихме, беше ги подготвил личният ми лекар. Хайде в сряда наобратно към София, тичаме да носим медицинските пак...
В сряда освен това си взехме халките, отново мерихме дали всичко е наред. Уж беше, но се оказа, че на Мишо му е голяма, а той нищо не казал, защото „кога щяха да ги оправят...“.  (Това разбира се го разбрах чак след сватбата.) Много им се радвах, толкова красиви, перфектни! Двете, сложени една до друга, бяха ужасно смешни, който ги видя така, се скъса да се хили. Моите пръсти са тънки и халката ми е доста малък номер. За сметка на това Мишо има едра ръка и неговата халка си е доста голяма (особено пък като се оказа, че са му я направили още по-голяма от необходимото  ).
Уговорки за цветята, среща с ди-джея... всичко това вече последните дни преди сватбата. Пак почти целодневно търчане на 35 градуса на сянка. 

В четвъртък пристигнаха кумовете и един наш приятел от Англия. Неговата приятелка се беше прибрала по-рано в България, но тъй като е от Пловдив, не бяхме успели да се видим дотогава. Сега дойде да го посрещне, ние отидохме да вземем кума от автогарата, после кумата от летището и накрая се събрахме всички на по едно кафе – много отпускащо ни подейства. 
Настанихме кумовете в хотела, вечерта решихме да излезем някъде с тях и с един друг наш отдавнашен приятел. Мъж ми и кумът решиха, че това е последният им шанс да тренират хоро преди сватбата (и двамата ги няма много по тая част  ) и в крайна сметка седнахме в „Чевермето“ зад НДК. Който е ходил, знае, че заведението е ужасно автентично направено, страшно уютно, имаше жива музика, професионални танцьори, много хорá… Смях, пийване и хапване до късно... после изпратихме кумовете донякъде, направихме си една прекрасна вечерна разходка из лятна София... Прибрахме се с усмивки на лицата и радост в душите... за пръв път от много време спокойни. Тази вечер беше особено важна за нас, два дни преди сватбата наистина имахме нужда от нещо подобно – просто уютно, майтапчийско излизане с приятели, с много смях и искреност! Никой от двама ни нямаше моминско или ергенско парти, но поне за мен това прекарване ги замести изцяло!

В петък въртележката ни подхвана отново с пълна сила. Предния ден бяхме купували останалите напитки – бира, още малко вино, вода и безалкохолни. В петък Мишо и баща му ги закараха в хотела, а аз по изключение реших, че там няма работа за мен и си останах у Мишови, където установих, че е крайно време да се приведа в малко по-приличен вид. Това епилации, нокти, маски за лице – никакво време до момента. Искахме и двамата да си подрежем крайчетата на косите поне седмица преди сватбата – е, успяхме едва в петък привечер.  Та половината петък отделих на външния си вид, понеже положението вече заплашваше да стане отчайващо.
Следобяда ходихме да си взема годежния пръстен, който трябваше да бъде стеснен още веднъж заради местенето на другата ръка... После на фризьор, сигурно е имало и други задачи междувременно, но просто ми се губят. И вечерта, по настояване на свекърва ми, бяхме всички заедно на вечеря у тях. Майка ми и брат ми бяха пристигнали, бабата и дядото на Мишо, кумовете... Беше много приятно и забавно, макар никак да не ни се искаше да е точно вечерта преди сватбата. Още там се започна и с подаръците – от родителите за нас, едни за други, от бабата и дядото на Мишо за нас, за сестри, братя, кумове и прочие... Ние с Мишо стояхме като гърмяни зайци, понеже си нямахме идея, че ще ни изсипят толкова подаръци. 
Освен това, дядото на Мишо, като разбра, че кумата е от Русе, заяви „Ама тя е наш човек!“ (те са от Добрич  ) и оттам наздраве, наздраве... Кумът се видя в чудо, понеже щяха да ги напият още преди изобщо да се е стигнало до сватба! 

Хванахме си после две таксита и обратно към Шератон – бяхме запазили един апартамент за кумовете и един за мен, майка ми и брат ми. По пътя натам установих, че съм си забравила телефона у Мишови – ами сега?! След няколко еквилибристики, които ми дойдоха на ума, чувайки се с Мишо от телефона на брат ми (или кума, не помня вече), едвам успях да го разубедя да дойде да ми го донесе! Казвам, не, стой си вкъщи, моля ти се, оправяй се и лягай да спиш! Не, ще дойда!... В крайна сметка се разбрахме баща му да ми го донесе на другата сутрин...  И добре, че така стана, понеже сутринта преди сватбата се наложи още няколко пъти да се чувам и да си пиша с разни хора, чиито телефони имах записани единствено в моето хенди  – агентката, гримьора... кой ли не.
Преди да си легнем, трябваше да напълним с бадеми малките кутийки, които ни бяха подаръчетата за децата на сватбата. С тия бадеми беше голяма одисея, понеже държахме да са със захарна, а не с шоколадова глазура, поради голямата жега. Спукахме се да обикаляме с Мишо предишните дни, но навсякъде имаше само с шоколад, накрая кумовете се включиха в търсенето и в петък бяха успели да изкупят късметчетата от някакъв сватбен магазин... те, моля ви се, били с точно такива бадеми, каквито на нас ни трябваха!
Маман и братлето ми помогнаха в „изкормването“ на късметчетата и пълненето на кутийките, нооо... след това реших, че е крайно време да си оправя и ноктите, понеже до тях не бях стигнала по-рано. И така, майка ми се предаде и си легна, брат ми остана да ми прави компания, не за друго, ами защото той щеше да спи в хола на апартамента и не можеше да си легне, преди аз да приключа. 
Някъде към 1:00 и аз се паркирах в леглото и за мое учудване, заспах страшно бързо. Не, че бях спокойна, просто бях вече убита от умора покрай ежедневното търчане и претоварена с емоции. Всъщност тогава дори не предполагах колко съм притеснена, едва по-късно си дадох сметка за топката, която се беше свила в стомаха ми.

Откъртила съм като пън, дълбок, безпаметен сън до 8 сутринта, когато майка ми ме събуди. Преди това не бях чула, нито че е станала, нито че си е правила кафе и т.н. Когато ме събуди, си спомням много ясно първата ми, все още полусъзнателна мисъл – просто се стрелна из замъгления ми мозък: „Не ща да се женя, искам само да спя!“... 
Е, станах, къде да ходя, но в този момент, честно, нямах никакво желание за сватба или каквото и да било друго, освен за сън, ммм, в удобното легло на Шератон! Ако можеше някой да ми даде още един, последен ден, само за почивка...

Закуска, кафе... после бащата на Мишо ми донесе телефона, хихи, стоях отвън да го чакам, облечена като прошляк, още сънена и нервно пушеща. В този момент осъзнах, че ето, днес се омъжвам, денят дойде! Слънцето вече напичаше жестоко, макар да бе само 9 сутринта. Давах си сметка, че ще се изпечем в собствен сос по-късно през деня, но нищо, нищичко не ме интересуваше. Небето бе синьо, слънцето грееше, е птички не се чуваха, по-скоро ревът на колите, минаващи покрай мен... но What a wonderful world!!! 

После естествено стана малка схватка за банята, т.е. брат ми се замота вътре, аз вече почнах да се изнервям и ръцете ми трепереха все по-осезаемо. Докато се оправя и нахлузя някакъв потник и къси гащи, ето че и фотографът дойде – леле, 11:00 ч! Ами сега, хванах се да се лакирам и добре, че лакът се оказа, че има цвят само като го гледаш в шишенцето – иначе сигурно щях да съм се омазала до ушите!  Вероятно съм била булката с най-непретенциозния и незабележим маникюр на света, но вече нямах време да се ядосвам. Любо почна да щрака, а аз още на човек не приличах... Брат ми през това време най-невъзмутимо се плеснал в едно кресло и си чете книга! 

Фризьорката закъсняваше, аз бях помолила да дойде в 11:00, но се оказа, че надали ще успее преди 11:30. В крайна сметка стана 12 без нещо, докато се донесе, а аз се изнервих невъобразимо, понеже трябваше освен мен, да направи майка ми и кумата. При майка ми трябваше само един сешоар, но кумата си е с дълга коса, а и тях щяха да ги взимат по план още към 14:00. А фризьорката само с моята коса се занимава към 2 ч! По някое време се усетих, че не съм писала на Слав (гримьора) в кой апартамент да ни търси. Пуснах му смс, той отговори, че закъснява... вече ми беше почти все тая.  Накрая дойде и май беше махмурлия, защото веднага помоли за една бира... оцъклих се! Все пак тепърва имаше да гримира три жени! Пратих го да гримира кумата, че да има изобщо някакъв шанс горкичката да се оправи навреме. После гримира и майка ми, справи се чудесно и с двете.
По това време най-после и моята прическа беше готова, фризьорката се изстреля към апартамента на кумовете, а Слав подхвана моя грим. Втрещи се, като видя, че съм си изпечатала снимките от пробния грим, каза, че съм първата булка, която го е направила... Control freak, какво повече да каже човек.  Всъщност той се вдъхнови от прическата (която се оказа доста по-различна от това, което исках, но вече нямах сили и да се ядосам) и ми направи съвсем различен грим. Погледнах се в огледалото и в първия момент изпаднах в шок – гримът беше много по-силен от пробния и от това, което мислех, че искам! Не можех да се позная – изглеждаше невероятно, но в началото не бях в състояние изобщо да се възприема! Бях си забранила изрично да рева, но в този момент си помислих, по дяволите, нито прическата, нито гримът ми харесват, няма да съм си аз, няма да съм красива булка...
Това продължи само няколко мига, на третия поглед в огледалото вече се бях влюбила в грима и начина, по който изглеждах. 

Стресът вече беше толкова голям, че прехвърчаха искри. Майка ми се беше шашнала тотално, а в този момент на вратата се появиха двамата ми братовчеди, с които сме израсли заедно и двете братовчедки – всички дошли да ме пазят! Милите ми те, целувки, прегръдки, смях (булката беше още по потник и къси гащи, но с прическа и грим...), а, ето я и баба! Да, обаче някой ми звънна по телефона, и докато аз ръкомахам и се обяснявам, се оказа, че баба ми изобщо не ме е познала. Попитала тихичко брат‘чедката „Абе Тине, кое е това момиче, тук от персонала ли е?“  А Христина решила, че баба ми се бъзика и продължила „майтапа“ – „Ами не знам кое е...“. Баба ми, миличката, много се притесни и засрами после, а аз умрях от смях, като разбрах...

После се оказа, че брат ми точно в този момент е решил да се облича и е окупирал спалнята, а булката стои и чака и продължава да е по потник и къси панталонки...  Алелуя, стигнахме и до роклята! Настана голямото връзване на връзки, майка ми и двете брат‘чедки се потят и си пречат една на друга, а баба ми, да не изпусне нещо, се навряла и тя в спалнята и им затъмнява светлината, щото се е надвесила да гледа...  В този момент започна да ми става ужасно горещо и реших, че или ще почна да ги майтапя, или ще изригна! Избрах първото и успях да си остана при него, хихи!

Фризьорката се върна от при кумата, оправи косата на майка ми, забучи ми цвете в кока (аз уж не исках), нагласихме и булото...
Е, няма такова усещане, момичета! Аз в този момент вече не бях Ася, момичето, което все се влачи с дънки и неглиже, почти без грим и с коса на опашка (ако не е на опашка, е като разплетена дамаджана в главата)... Аз бях булка, Булката! Още настръхвам, като се сетя за този момент... Ей тогава вече запалих една цигара, защото не можех повече, добре че някой се сети да ми подаде и чаша вода, че щях да се гътна вече...

В шеги и закачки малкото ни останало време минаваше. Бяхме излезли извън графика заради закъснението на фризьорката и оттам на кумовете, но младоженецът беше предупреден.

По някое време разбрахме, че са при кумовете... кумата дойде при нас да ми донесе букета и да ме забули, а както се оказа по-късно и да играе ролята на Троянски кон! ;-) Тя обаче никак не оправда очакванията на кума и младоженеца в това отношение! Всъщност единствена се сети да заключи вратата на банята, за да не влязат през нея в спалнята, където ме криеха (банята имаше две врати, откъм спалнята и откъм хола).
Изглеждаше прекрасно, миличката ми кума, и ми носеше най-красивия букет на земята! Не, не беше това, което уж исках, но всъщност беше точно Моят букет! Сякаш Галя беше усетила по-добре от мен какво ще ми пасва...

Дойдоха и компанията на младоженеца. Обаче пусти тежки Шератонски врати – нищо не се чува през тях! Ние се бяхме наврели в спалнята с братовчедките, двамата братовчеди, фотографа и кумата! Отвън в хола брат ми преговаря и си пълни джобовете... Ама при нас нищо не се чува! Викат момчетата от при нас „Абе вие булка ще искате ли в крайна сметка?“, обаче от другата страна отговор няма!  Оказа се, че изобщо не са ни чули... На видеото после се вижда как чукат по вратата и викат с пълно гърло „Абе булката дава ли се?“, хахаха! При нас се чуваше само чукането, но нито звук от репликите им...

По някое време натиснаха, вратата поддаде или по-точно брат‘чедите зад нея... Нахлуха те – Мишо, кумът, разни приятели, операторът... и край! В този момент лентата е бяла, спомен нямам, сякаш и очите, и ушите ми отказаха. Гледах Мишо, гледах останалите, но се бях вцепенила. Както се оказа после, и Мишо също!  Пълниха обувка, но там спомените ми са откъслечни. На видеото после се вижда как кумата държи обувката пред Мишо и продължава да настоява, че е голяма. И репликата на Мишо: „Абе ти нали беше от нашия отбор бе!...“  Накрая булката от притеснение, че изоставаме с разписанието, си каза, че обувката ѝ е удобна и се предаде без бой, при което всички умряха да се хилят... Дори не се сетихме, че трябва Мишо да ми я обуе, ами аз с роклята се кривя да я нахлузя и всички ни гледат, а никой не се сеща. 

Но пък младоженецът, прекрасният ми младоженец, толкова красив и елегантен! Не можех да му се нагледам! Най-красивият, моят си мъж, очите ми се пълнеха със сълзи от щастие, като го погледнех (добре, че бях забулена!)...
Дааа, обаче никой не се сети да ми вдигне булото! Излязохме в хола, там още повече хора! А аз умирам от вълнение и от жега под пустото було! Тръгнах да закичвам, а ръцете ми треперят ли, треперят... С булото пред очите съвсем изгубих ориентация, за момент си мислех, че ще припадна. Накрая майка ми се сети да ми подаде чаша вино, че да си кажа наздраве с гостите, а свекърва ми през това време нарежда „Ама то булото не се вдига преди ритуалната зала“. Да де, ама ела ти пий, докато си с було! Изнамерих аз една техника как да пъхам леко и елегантно (или поне така си мислех ) чашата под воала, та успях да пийна няколко глътки...
И така, поведоха ни. Кумът и аз напред, отзад Мишо с кумата. Натоварихме се... как къде, в асансьора! Обаче по пътя надолу той спира, даже май два пъти, щото разни хора искали да слязат с него. Отварят се вратите и що да видят хората – булка, младоженец и чифт кумове! Е, хванаха следващия асансьор... 
Излизаме навън, снимки на стълбите, майка ми плиска менчето пред нас... всичко ми е като сън. Само си спомням, че духаше силен горещ вятър, булото ми се залепи на лицето, хвръкна, оплете се... Е, отметнах го назад, противно на заръките и си ходих с открито лице, представи си! 
Беше много смешно, защото изведнъж се оказа, че каишките на обувките ми се плъзгат по чорапите и постоянно се смъкват. Т.е. обувките ми от обувки внезапно стават на чехлички! Спирахме сигурно сто пъти да ги оправим, това продължи и по време на фотосесията...
Малко преди ритуалната спряхме, защото се оказа, че точно излиза друга сватба оттам. Кумът вдигна сакото, закри ме... Някаква жена се приближи до мен и ме попита дали може да ме пипне за късмет... беше толкова мило и хубаво! Пипна букета, просълзи се, благодари... И аз се просълзих, а дори не знаех защо...

Качихме се в ритуалната, настана суматоха, забулиха ме пак, подредиха родителите... Не помня какво стана, знам само, че изведнъж чух сватбения марш и о, Боже, ето, влизаме! Не помня как съм стигнала до пред обредничката, не помня какво ни каза. Знам само, че бяха изключително красиви, мили и добри думи, искрени пожелания за щастие и любов, кротко и добронамерено напомняне за отговорностите, които поемаме... Нямаше нищо сухо и по книга, нямаше и префърцуненост или претруфени слова! Може би ако ги бях чула на друга сватба, нямаше да ги възприема така, не знам. Но това беше нашата сватба, нашият ден, нашият много специален момент. Усещах всяка дума със сърцето си по-скоро, отколкото да разбирах с ума си. Може би и затова не помнех нищо от казаното после. Само емоцията, задавяща ме в гърлото, сълзите, които напираха, усещането за нещо средно между летене и свободно падане... И въпросът дойде, не го помня, но помня много ясно своето „да“... и неговото! Ето, мислех си, ето го момента, за който толкова дълго бленувах, отказвах дори да си го представям от страх, че може да се окаже по-различен от представите ми... а той беше не прекрасен, не вълнуващ, той беше просто единствен! Нищо, нищо от досегашния ми живот не можеше да се сравни с това!

После подписите, отмятането на булото, първата семейна целувка... Ръкопляскания, сълзи, поздравления... Бяхме донесли кутия хубави бонбони за обредничките, оказа се, че свекър ми в суетнята ги е отворил и раздава на всички да се почерпим... дори и аз си взех и чак после като ми казаха, се усетих коя кутия е било това...  Дано да е останало нещо и за жените там, бяха страхотни просто!

Снимки, снимки, снимки... извеждане навън... оказа се, че един приятел всъщност е платил на циганите отвън, за да не ни притесняват, за това разбрах чак по-късно. Също някой беше откупил уж всичките снимки на папараците там... е после някак си се бяха промъкнали в Шератон и продавали снимки по масите, преди ние да влезем. Докато някой се усети и ги изхвърли, дори баба ми си била купила...

След подписването тръгнахме на фотосесия... и ни изби смехът! И младоженец, и булка облекчено запалиха по цигара, понеже вече не знаеха къде се намират. Такъв хилеж беше, че фотографът се видя в чудо! То хубаво весели снимки, но Любо по някое време вече от сърце ни се молеше да сме по-сериозни, че да направи и някоя снимка като за пред баби и дядовци... Минахме през градинката на Народния Театър, играхме шах, снимахме се пред самия театър, около една въртележка, пред двореца, пред Президетството, с гвардейците, накрая и в карето между Президентството и Шератон, при разкопките и църквата... Беше страхотно весело, невероятно забавно, поне за нас. Жегата беше ужасна, кум, младоженец, че и фотографът дори, се стопиха от жега, ние с кумата бяхме по-добре...

Е, на прибиране се оказа, че сме ужасно мръсни – моята рокля черна отдолу, обувките и те, чорапите, краката ми... ужас! Все знаех, че е мръсно и прашно в София, но чак толкова не очаквах.

Качихме се горе в младоженския апартамент; докато брат ми и сестрата на Мишо сушаха ризата му със сешоар  (понеже реши, че не си харесва другата...), свекърва ми пък планираше да сме отрежели роклята, че да не се вижда мръсносивият кант по нея... После предложи да я подгънели с майка ми, била ми дълга и затова така се била изцапала... Това цялото се развива не повече от 20 мин преди началото на изнесения ритуал!  Пълен шаш и паника, изглежда само брат ми и сестрата на Мишо бяха останали адекватни в тоя момент...
Събух се аз, изчистих си краката с мокри кърпички (за миене нямаше време), позачистихме и обувките с такива кърпички, смених чорапите. Бях решила да си обуя втория чифт обувки, но те както ми бяха тамън, така се оказа, че са ми хлабави, и то доста, до степен да ми изпадат от краката. Това как се получи и до ден днешен не разбрах, но се наложи да си остана с първите обувки. 

След много суетня, закъсняващи вече, слязохме долу за изнесения ритуал. Обредничката ни чакаше, преговорихме нещата набързо, тя влезе. След малко влязохме и ние, сватбен марш, ръкопляскания... Още един ритуал, също толкова красив, без нито едно повторение в сравнение с подписването! Невероятна жена е тази Ваня Ламбова! Изнесеният ритуал за мен беше също  толкова вълнуващ, колкото и самото подписване.
И тук, влизайки, не си спомням лицата около мен, стъпвах като насън, нищо не виждах от украсата на залата, нито пък чувах квартета. Само дългото бяло платно, стъпка по стъпка, 15 метра... Отново прекрасни думи, музика, всичко е слято (добре, че има видео!). Халките (ох, прекрасен момент!), венчетата, сложени на главите ни от майките, шампанското, сипано от свекъра, пиенето на един дъх, погледа в очите на другия...
А после, поздравления, цветя, подаръци, всичко бе като въртележка, на която си се хванал и тя те носи, носи, а ти си се оставил на нейното движение, без дъх, не можеш да спреш, но и не искаш!...
Толкова обич, толкова усмивки, толкова добри пожелания, дори не бях в състояние да поема цялата вълна от емоции в този момент. Сега усещам, че тогава съм била издигнала нещо като вътрешна бариера у себе си, с цел да не се удавя в цялото море от емоции. Може да е било и от напрежението, но първите дни след това имах донякъде чувството, че съм изпуснала собствената си сватба. Чак сега, сядайки да пиша, си дадох сметка за всичко, което сме преживели, донякъде това беше и целта на целия този огромен разказ...

Ще се опитам да съкратя малко нещата оттук нататък, тъй като вече наистина прекалих.
След напитката за добре дошли гостите се преместиха в отсрещната зала, където щеше да бъде тържеството. По някое време вече влязохме и ние, тържествено, както си му е редът. Захранването се получи много вълнуващо и в същото време весело, ди-джеят се справи страхотно там и дори малките ни гафчета (Мишо отчупи твъъърде голям залък за майка ми...) успя да претвори в шеги, всичко си беше на място, всичко беше... перфектно! После менчето така се търкулна, че не стана ясно син ли ще имаме първо или направо близнаци момче и момиче.  Кумът каза „Първо син“, ди-джеят допълни „И 10 мин по-късно дъщеря!“, пожела ни да са близнаци, и така няколко пъти... 

Хех, дойде време за речта на кума. Той милият беше много притеснен, максимално концентриран, пребледнял чак... стана ми жал за него в този момент. Но речта му беше страхотна – кратка, но не твърде, ясна, без да е суха, мила и сърдечна, човешка, за нас си... Нямаше клиширани фрази, нямаше надути слова, от приятели за приятели, едновременно мило и тържествено! Как не се разревах, не знам. Всъщност знам. Някъде след второто изречение на кума в залата се втурна едно от дечицата на сватбата (3 г.) с писък „Мамооо, пика ми се!“...  Леш, всички гости под масите, кумът хем се подсмихна, хем запази самообладание и май точно този епизод разчупи атмосферата...

Първият ни танц беше страхотен. Ние не сме добри танцьори, искахме да ходим на курс тук, но така и не ни остана време. Опитахме се да се поупражняваме малко вкъщи, защото колкото и нелепо да звучи, макар да сме от 5 г. и половина заедно, почти не сме танцували един с друг. До последно не можехме и да се спрем на песен, Мишо отказваше да мисли за това, а песента, която аз исках, не му харесваше... Тази беше компромисен вариант, но в този момент осъзнах колко много я обичам и изведнъж стана „нашата“ песен – Wonderful tonight на Eric Clapton. Отново светът околко нас изчезна, не виждах гостите, не ме интересуваше дали ни гледат. Не мислех, че е възможно да не се притеснявам от това, но грам не ми пукаше. Нито веднъж не се настъпихме, нито веднъж не се сблъскахме, както се опасявахме. Е, може да не сме били върховните танцьори, но аз се чувствах точно все едно се носим плавно-плавно НАД дансинга. Говорехме си нещо тихичко през цялото време, смеехме се и се целувахме, но и до ден днешен нямам идея какво сме си казали в този момент.

Вечерта се изниза някак много бързо. Че не успяхме да хапнем, това е ясно. Но изведнъж стана време да чупим питата, а аз имах чувството, че ей сега току-що сме влезли. За това „вина“ имаше и ди-джеят, който за малко да ни умори от танцуване! С чисто сърце мога да го похваля, макар и да имаме няколко дребни забележки към него. Направи страхотен купон, справи се прекрасно с ритуалите – и на снимките, и на видеото се вижда как се хилим като репи всички през това време.
Букета хвърлях два пъти, понеже първия път никой не го хвана... 

За малко да останем и без жартиер, понеже го бях поверила на брат ми, с цел той да го даде тайничко на младоженеца по някое време. Да, ама брат ми решил да го остави горе в апартамента да не му пречи! Та търча да го търси...
Иначе нито букета, нито жартиера отидоха при някоя от двойките за женене, но поне падна смях.  Във всеки случай една от двойките, които захранихме с торта, седмица преди публикуването на този разказ обявиха, че са се сгодили!

Приключихме в ресторанта малко след 01:00 ч, понеже баба ми и дядо ми бяха уморени и напираха да си тръгнат, а заедно с тях трябваше да пътуват и други гости от Златица (бяха всички с един транспорт). Първите като си тръгнат, изведнъж много хора почват да се разотиват. Но младите се хванахме и се преместихме другаде – в Магнито, където очевидно сме засекли моминското парти на Roxanne. Това аз го усетих чак докато четох част от нейния разказ – ами да, имаше там едно момиче в другия край на заведението с диадемка с късичко було! ;-) Момчетата ми разправят – ето още една булка (бяхме срещнали общо три през деня). Поглеждам аз и казвам, абе хора, вие не сте добре, това е моминско парти, не булка!  Нищо не разбират тия мъже, ей!
По пътя към заведението пресякохме противно на всички правила при Президентството и гледаме, някаква кола намалява и ни спира. Оказа се всъщност полицейска кола – друго си е да си с булчинска рокля, както каза Мишо, дори и полицията ти прави път, нищо, че пресичаш по диагонала... 
В Магнито откарахме до 6 сутринта, затворихме го, изкарахме СТРАХОТНО! На прибиране към хотела булката разбира се реши, че е гладна, та се отбихме да доядем кетъринга у кумовете.  Благополучно към 7 докретахме до нашия апартамент – аз бях сменила обувките с едни удобни сандалки по-рано вечерта, но краката ми въпреки това бяха вече жестоко набити от танците. Оттам още около 30-40 мин Мишо търпеливо разплита кошницата на главата ми... След това, макар и с последни сили, моят съпруг ме внесе на ръце в спалнята на апартамента, вярно, леко залитайки, но си беше на ръце! 
Не много след това заспахме като трупове, за да се събудим в неописуемо състояние два часа по-късно. Следващият ден вече не е за описване, но пак беше забавно. 

Искам награда - прочетох всичките постове 
Много лек и весел разказ. Успя да ме разведри. Радвам се, че сте имали такъв незабрвим празник!
Как се смях за букета - направо си го представих с картинки 

Ахахаха, полага ти се награда, определено!
Не знам какво да ти предложа, затова ето една снимка, която ни е любима.


А относно букета – ами аз малко избързах с хвърлянето просто и го метнах леко встрани... Единствено кумата беше на пътя му, но и до ден днешен се чудя дали не отскочи нарочно. 

Тази снимка е трепач.

страхотен разказ asseto,
видях че е дългичък, но като почнах да чета не можех да спра, от всичко личи, че си успяла да сбъднеш мечтата на малкото момиче в нас - да бъде Булката и да се чувства като част от приказка, своята приказка  

Пожелавам ви много семейно щастие!!!