Искам да споделя с вас едно от последните (не съм сигурна дори дали не е последното) стихотворения на баща ми. На мен ми дава много, вероятно не само заради истината, която носи в себе си, а и заради другото...

Не е важно...

Не е важно как преминава живота ти,
важен е пътят на твоят ден!
Тази сутрин слънцето закъсня да изгрее -
над Пирин облак-матадор бе хвърлил кален плащ.
Но срещнах приятел, нечуван с години
и пихме кафе - горещо от спомени,
и забравих за закъснелия изгрев.
Към обяд котката, легнала под климатика,
вдигна глава и ми каза - Здравей!
И се усмихнах!
Привечер чух по алеята как старец попита:
- Ако утре се видим ще ти покажа как се връзва моряшки възел!
Точно в 18,08 получих резултатите,
от биопсията - не бяха от най-добрите...

Не е важно как преминава живота ти,
важен е пътят на твоят ден!

                                        Velar

nadelina88, поздравления за чудесното стихотворение на татко ти! Стиховете хоби ли са му или работа?

sunset удряш ме в 10-ката с двата стиха. Обожавам Дамян Дамянов. "Момичето от приказката" не го бях чела до сега. Много ми хареса тази част:

Цитат на: sunset в 31.08.2011 16:38

тя за мнозина беше като всички:
креслива, крехка, беличка - момиче!

Аз гледах я с очи опиянени
и как се смееше, и как тъжеше.
Тя може би единствено за мене
момичето от приказката беше.

Стихотворението завучи, все едно горори възрастен човек, а не първокласник. Само това не ми се връзва..... едва ли едно 7 годишно дете е способно да изпита такива чувства или по-скоро така да ги опише. Не знам, може би греша.... Или пък вече порасналия първоклацник се връща назад във времето и описва първата си любов и говори вече от гледната точка на мъж преживял подобни трепети и натрупал мъдрост и опит. Може би това е по-логично тълкувание Въпреки това, стихотворението ми хареса. Благодаря!

Barborana, благодаря! Стиховете му бяха хоби. Но скоро ще издадем негова стихосбирка, с което се надявам да се превърне в поет не само за близките си, а и за всички хора, оценяващи красотата на поезията.

nadelina88 , искрено съжалявам за случилото се!
Относно стихосбирката, ще се радвам да споделиш, когато стане факт, защото се нареждам на опашката с чакащите да се докоснат до неговите творби. 

Ех,че хубава тема 
Ето и няколко любими мисли:

"Научих, че зрелостта много повече зависи от това какъв опит си придобил и какво си научил от него и много по - малко от това колко рожденни дни си празнувал."

"Най-важните неща на този свят са онези,които нямат етикет с цена,защото колкото и много да струват,не могат да бъдат нито купени,нито продадени."

"В крайна сметка, сезоните се менят.Също така и градовете.Хора идват и си тръгват от живота ти.Но е много приятно да знаеш, че тези които обичаш винаги са в сърцето ти…И ако си голям късметлия... са на един полет разстояние."

"Времето е по-ценно от парите. Можеш да спечелиш повече пари, но не можеш да спечелиш повече време."

"Понякога трябва да напуснем за да се завърнем.Понякога трябва да се извисим,за да осъзнаем че мястото ни е на Земята.Понякога се прекланяме за да разберем защо да стоим изправени.Понякога трябва да сме разделени за да осъзнаем че си принадлежим.Понякога е нужно да забележим нещо малко за да прозрем голямото.Понякога за да разберем кое е вярно трябва да видим погрешното защото понякога трябва да видиш за да повярваш..."

‎"Можеш да избягаш от някого, от когото те е страх, можеш да се опиташ да се бориш срещу някого, когото мразиш. Но когато обичаш този, който те убива, нямаш избор. Как би могъл да избягаш, да се биеш,щом ако го направиш, това би наранило този, когото обичаш? Ако животът ти е всичко, което можеш да дадеш на този, когото обичаш, как би могъл да не го дадеш? Ако е някой, когото наистина обичаш?"

Не помня кога за последно ти казах: "Обичам те".
Не помня кога за последно погалих с ръка
косите ти бели, със мъдрост обкичени...
Не зная дали съм добра дъщеря.

Но помня как босичка тичах във парка -
усмихнато гледаше мойта игра.
Мечтаеше с мен - макар да бях малка
ти беше до мен и в смеха, и в плача.

И помня, когато през сълзи премигвах
как нежно поглеждаше в мойте очи.
Във твойта прегръдка утеха намирах,
заспивах щастлива - без страх, без сълзи.

Ти дал си ми много - не искаше нищо,
мечтаеше само да стана Човек.
И знам, че понякога плакал си скришно
за моите болки - и търсел си лек.

Научи ме всички до мен да обичам,
научи ме силна да бъда - дори
когато душата на болка обричам
да не показвам на никого мойте сълзи.

Незная дали добра дъщеря съм,
незная дали се превърнах в Човек,
но знам, че съм още дете във душата
и искам във парка да тичам със теб.

Не помня кога за последно ти казах: "Обичам те".
Не помня кога за последно погалих с ръка
косите ти бели, със мъдрост обкичени...
Обичам те, татко, дори и когато мълча...

Искам да покажа едно произведение,което аз съм писала:

der kiss

не, любов, не е това.
не сме никога ръце свързвали.
греховни думи не сме произнасяли.
мъки големи не сме преживявали.
ползи добри един от друг не сме имали.

въздухът пълен с тежки мисли е,
думите с камъни мръсни затрупали сме,
вълните заливат целувките ни,
одеало златно обгърнало ни е
и здраво държи ни в своя плен.

райски цветя растът под нозете ни,
небесни плодове падат в краката ни,
горски духове до земята кланят ни се,
и ние сме там и ги гледаме.

косата ми внимателно сплетена беше,
очите ти зорко следваха ме.
но криех се аз от тях..
венец от цветя омайни сложи ти в косата ми.
но аз не исках да те гледам, не..

спасението дебнеше някъде,
не исках да виждам лицето ти,
и затворих аз уморено очи.
докосна с пръсти моето лице
усетих, че идва ред на устните.
отклоних своята страст от теб
и когато ти впи устните си ме болеше.


край тихата река,
заедно бяхме,
но любовта някъде губеше се.
под ясното небе,
с теб стояхме,
но ръцете си не държахме.
под нежната сянка на брезата,
един до друг лежахме,
но щастливи и за миг не бяхме.

не беше туй любов истинска,
беше само жар изстинала.
беше само пепел,
ненужна и непотребна.
вятъра задуха и ние загубихме се..

Орхан Вели
Парад на любовта

***
Седмата е Алийе – капризна дама.
Ала много много не можах да й се наслаждавам
като всякоя капризна дама –
скъпа като обеци и кожено палто.

Осмата пък е онази калпавата,
в другите жени чест търси,
ала в нея ако търсиш, вдига врява до небето.
И отгоре на това…
мошеничка, която ще те продаде за пет пари, преди да си усетил.

Деветата се казваше Айтен.
Докато е на работа, робуваше на всеки,
но излезе ли от бара,
лягаше с когото си поиска.

Десетата излезе умна
... и си тръгна…
А че беше права, права беше.
Любовта била за богаташи,
любовта била за безработни.
Две сърца ако в едно се слеят,
на палат оборът се обръща, но и
двама голи само на хамам подхождат.
Жена, привързана за работата си бе единадесетата.
Как иначе,
бе надничарка при един злодей...
нощем влизаше във стаята ми
и оставаше до сутринта.
Напиваше се със коняк.
А с пукването на зората се залавяше за работа.

Да дойдем на последната.
Към никоя не се привързах
колкото към нея.
Не само бе жена, но и човек.
Не беше ни капризна,
нито алчна.
Казваше: да можеше да сме свободни,
и да можеше да бъдем равни.
Умееше еднакво да обича
и живота, и човеците.

"Каквото и да се говори, любовта не е само сладко чувство, което идва и бързо си отива... Тя е самата същност и цел на живота. Тя спохожда всеки, включително онези, които я отбягват." Споделям с вас един от най- любимите ми цитати от книгата ''Любов'' на Елиф Шафак. 

Любимият ми сонет от Шекспир:

Воюват в мене поглед и сърце.
За тебе те започнаха войната.
Очите искат твоето лице,
сърцето иска свойта част в делбата.
Кълне се то, че твоите черти
живеят в него тайно и незримо.
Но моите очи твърдят, че ти
си тяхно отражение любимо.
Тогава спорът се отнася в съд
и мислите, изслушвайки страните,
решават мъдро тъй: да помирят
завинаги сърцето и очите.
Очите взимат твоето лице,
сърцето, твойто любещо сърце.

Жената е поезия и проза.
Поезия, когато тя цьфти
разкошна и уханна като роза
и твоето сьрце от страст пламти.

Поезия, когато тя танцува
и пьстрата й рокля шумоли,
когато е щастлива и целува,
кога се смее и се весели.

Поезия, когато вьнка май е
и тя ти шепне влюбени слова,
каквито сама тя едничка знае
отпуснала на твойта грьд глава.

А проза е, когато те оплита
в досадни грижи, в дребни хитрини,
кохгато е намрьщена, сьрдита
и прави мрачни всички твои дни.

Когато ти мьрмори недоволна,
че кьсно се прибираш вечерта,
когато и детенцето е болно,
когато си отива младостта.

Да, прозата е друга, друга…
Не я познава нейния любим.
Тя пада се изцяло на сьпруга
като вериги, гнет непоносим.

Ако добре се сещам: Давид Овадия