Предварително се извинявам ако има такава тема, но аз не намерих.
Снощи беше официалния ми годеж. Казвам официален, защото приятелят ми ми предложи преди повече от половин година и ние активно организираме нещата, но баща ми беше в чужбина и го чакахме да се дойде, че мъжа ми да ме поиска официално. И така това се случи вчера. В началото нямах търпение, защото си е много приятно изживяване. Баща ми изнесе една много емоционална реч затова как ще ни подкрепят и помагат както могат и т.н. Накратко разплака всички. Забравих да спомена, че с мъжа ми живеем заедно от преди официалното предложение, така че аз само формално отидох при родителите си и след 3 часа дойде мъжа ми с неговите родители.
Та след цялата тази емоция и усмивки, цветя, торти и т.н. дойде време да си тръгваме и изведнъж изненадващо за мен ми стана тооооолокова тъжно, че оставям нашите . Едвам изчаках да си се приберем и се разциврих в банята . От една страна се чувствам добре с мъжа ми, от друга ми е мъчно за родителите.
Споделяйте и вие. Само аз ли съм се почувствала така. Много ми е странон. Все пак решението ми не е прибързано. С мъжа ми сме заедно повече от 10 години, е вярно живеем заедно от 7 месеца, ама все пак...

Здравей, и аз съм в същото положение..С бъдещия ми съпруг се познаваме от 10 години, заедно сме от 3 и живееме заедно от 1 и половина, но и аз чувствам носталгия за родния дом..Всеки път когато отида при мама, тати и сестра ми се натъжавам и не искам да си тръгвам.. Страх ме е, че може би никога няма да свикна да живея без тях. Всеки ден се чувам с тях по телефона по няколко пъти и ако не ги видя повече от седмица се натъжавам много.. Другото , което ме притеснява е че искам всичко да бъде както при мама и тати , в смисъл вечерята, подедбата на дома, традициите и т.н., а все пак има и друг човек , с който трябва да се съобразявам Предполагам, че не съм ти помогнала много , но поне искам да знаеш ,ч е не само ти се чувстваш така

Напротив помогна ми.  Все се притеснявах, че това което изпитвам е белег че не съм пораснала и не съм се отделила от родителите си. Но наистина винаги ще са част от живота ми и винаги по малко ще тъгувам, когато си тругвам от там.

Момичета, а вие преди да живеете с мъжлетата си при вашите ли сте живели?
Питам, понеже предполагам, че ако е така - може би това е причината сега да ви е странно 
Аз не живея с нашите от 18-годишна, т.е. когато станах студентка; с милото живеем официално заедно от малко повече от 3 години (заедно сме от 5), но и преди - когато учехме във Варна, пак сме били почти на 100% заедно. Имаше един период, преди да дойдем в София - за няколко месеца си бях при нашите - трябва да ви кажа, че беше голям стрес за мен. Може би бях отвикнала - незнам. С това не искам да кажа, че не ми е мъчно понякога за тях или не ги чувам редовно, въпреки че специално у нашите ходим 3-4 пъти в годината.
Просто вече си ни е толкова добре двамата, че има моменти, ако се съберат повече почивни дни и отидем у нашите или у техните - когато се приберем тук и сме си само двамата - и ми е най-добре.

Бубка и аз съм така.Аз на 18 заминах за София да уча, живяхме с мъжът ми 4 години заедно преди да се омъжа.Като се прибрахме в Плевен се наложи да живея 1 месец с нашите и щях да откача.Не че не ги обичам напротив много даже, ама аз съм свикнала на различни порядки вече и ми е трудно с тях. Общо взето при всеки е различно.

Миленастеф,
и аз се чувствах по същия начин, както ти, на нашия годеж...
А пък 1-вата Коледа без тях... не бях аз домакинята, а свекърва ми... и ми беше много мъчно, че не съм с тях....
Но за следващата ми размина 

Явно и аз съм като bubka и магито Рано рано отлетях от семейния дом. На годежа също си поплакахме от всичките речи, защото почти всеки от присъстващите взе думата, но все пак когато сме си двамата е най-хубаво, а бащиния дом си остава "бащиния дом", събрал куп хубави спомени

milenastef и umbrina- въпрос на време е  и bubetodve като че ли вече го е усетила   

Сигурно сте прави момичета. Просто някакси изведнъж се почувствах странно. Истината е, че и аз ако постоя за повече време при нашите (В момента живея на 10 минути от родителите ми) и се изнервям. Все пак отвикнах някой да ме учи кое и как да направя. Но просто си мислех, че е странно да тъгувам предвид това, че вече не живея там. В смисъл, че в началото като напуснах ми беше терсене известновреме и това си е нормално. Ама аз съм на 26 години и да тъгувам и сега, абе... 
Но щом не само аз се чувствам така, явно не съм някакво странно извънземно.
Предполагам, че промените не са лесно нещо, дори и да са хубави промени
( бях чела някъде, че стресът при една сватба и при смърт на близък бил еднакво силен, само че е с различен знак. Явно и мен почва да ме гони стреса за сватбата)