Здравейте моми4ета,
много съм ви благодарна,4е се опитвате да ме успокоите и 4е споделихте с мен проблемите,които сте имали и вие с родителите си!Мислите ли,4е трябва да им се обадя и да се опитам да поговоря с тях?4увствам се много несигурна.Откакто майка ми ми затвори телефона,никой от тях не ми е звънял.Сигурно 4акат да им се обадя и да се извиня,4е съм се опитала да взема някакво ре6ение за живота си без да помисля за това,как те 6те се по4увстват.Много съм раздвоена!

Ирина, какви са тези извинения, че си се "опитала да взема някакво ре6ение за живота си без да помисля за това,как те 6те се по4увстват"?! Ами ти си на 26 години и нормално да вземаш сама решения за живота си! При теб май родителите ти не мислят как ти се чувстваш?! В крайна сметка защо толкова те е страх от тях, какво толкова може да им се случи, ако се омъжиш и върнеш в България? Не знам случай на някой да му се е случило непоправимото от това, че детето му се е оженило. Хората трябва да имат граница в намесата си в чуждия живот, пък дори и на децата си.
Не мисля, че трябва да се приемаш за виновна за слабостите на вашите. А мислиш ли, че ти им даваш повод да се държат така, в смисъл че ти липсва смелост да поемаш отговорност?! Може би тонът ти към тях трябва да е съобщителен, а не питаш и търсещ разрешение.

Ирина, много кофти твоята ситуация, но след като се обичате с твоя годеник, не виждам каква е причината, заради това родителите да не искат да се ожените? това че си в Германия и че ще се върнеш в БГ, само би трябвало да ги радва, че детето им ще се върне близо до тях, ти не си на 20 да взимаш необмислени решения, до колкото разбирам не зависиш от тях, не виждам какъв е проблема, за комшиите лииии - ами те могат само да си гледат работата бих казала. Обади се на родителите си и им съобщи новината, че ще се жениш, ако те обичат нека бъдат до теб в този ден, ако не поне да се обосноват защооооо не искат, ти вече ще си решаваш прави ли са или не успехи ти желаяяяяяя 

Иринка, и аз съм на мнение, че не си никак малка, не зависиш от тях и че те трябва да се радват за теб и да приемат решенията ти. Защо не им се обадиш и не им кажеш, че това е вашето решение, че се обичате и че трябва като твои родители да те подкрепят и да се зарадват поне мъничко. Щом сте се решили на тази крачка и се обичате не бива да си раздвоена.... Успех ти пожелавам!!!

Ами аз не веднъж съм казвала, че човек трябва да е егоист и да мисли първо за себе си! Аз мисля, че мнението на родителите е важно, но не сме длъжни да правим само това което те ни казват! На 26 години човек е достатъчно голям и отговорен за да поема сам отговорност за постъпките си! Моят съвет: Ако го обичш не му мисли много, по- важно и по- хубаво нещо от съпруг и дете на света няма!

Според мен трябва да се обадиш на маика си и да й поставиш въпроса ребром, без да увърташ и да искаш позволение за нещо. Щом ти е гласувала доверие да отидеш в друга държава и да се оправяш в живота си сама, значи не трябва да и позволиш да ти се налага и сега. Аман от властни маики вече! Ако искаш и кажи, че имаш още едно предложение от немски бизнесмен на 65, може би ще е по-щастлива тогава

Като чета предходните редове направо ми се къса сърцето-до болка ми е позната тази ситуация и колкото да премислям нещата не мога да не се съглася-не сме пеленачета и идва един момент ,в който децата поемат своя път и вземат решения с кого и как да свържат живота си.Толкова ми е  болно и криво но за съжаление не винаги всичко се нарежда както на нас ни се иска,всички мечтаем за своята приказка ,но пълно щастие няма 
С моя приятел сме заедно вече 2 години и от толкова живеем заедно.Да направя само едно уточнение-винаги съм се съобразявала с това какво мама и татко ще кажат,с кого да излизам и винаги съм се старала да не нарушавам "правилата им"ДО ТОЗИ МОМЕНТ.Омръзна ми да следвам представите на някой друг,това си е моя живот.Просто сложих точка-никой няма право да ми казва с кого ще излизам и за кого ще се оженя.Хванах си чантичката и си излязох от вкъщи,ама не може,ама такъв бил,ама майка му ,баща му...То не бяха убиди,забрани,заплахи..от най-близките,от сестра ми...Така не се живее,омръзна ми все да се старая на някого да угодя,и все нещастна да съм.Зарязах момчето ми заради тях,да бъдат добре,защото "ще уморя баща ми" и в крайна сметка какво получих мислите?-само унижения и натяквания.И сега след толкова много обиди които изслушах за нас ,за мен ,за него какви боклуци сме,как няма да се разбираме,мога да ви кажа едно-мили момичета и момчета,мама и татко са до време,гледайте добре и си отваряйте очите за човека до вас и щом се обичате и уважавате няма какво да му мислите...
И сега след почти две години заедно ни предстои едно от най-прекрасните мигове ,нашата сватба.На никого няма да се моля да се радва за нас,който ме обича и държи на мен ще дойде,а мама и татко,за съжаление няма да са част от него,всеки сам прави избор и решава за себе си.Аз не искам да насилвам някого да идва на сватбата ми

sestri4kata, много си права! В един момент майка и татко няма да ги има и ако ги слушаш, ще останеш сама и нещастна. Понякога родителите се държат много егоистично и собственически спрямо децата си, но ние си имаме наш живот и сме длъжни да си го живеем, дори и да бъркаме. Много хубаво са си го казали хората - човек се учи от грешките си! Бъди силна и не се разстройвай от такива неща. Човек винаги има трудни моменти в живота си, за да се научи да бъде силен и да продължава напред! Късмет и всичко хубаво!

Благодаря ти ¤ Enigma ¤  В един момент просто на човек му писва да живее според желанията на другите,а никой да не се запитва Абе на това момиче добре ли му е,щастливо ли е ...Много е трудно като знаеш че оставаш сам в един момент започваш живота си отначало,всичко се обръща с главата надолу,но си мисля че това ни помага да пораснем по-бързо.Аз която винаги съм разчитала на мама и татко ,в един момент дори и малко изведнъж трябваше да се оправям сама,ноо не се оплаквам,аз съм щастлива от това което съм сега и не съжелявам нито за миг,защото съм сигурна в човека до мен,толкова неща трябваше да чуе и преглътне и нито един път не ме упрекна и обвини..Не знам аз как бих се чувствала на негово място,да не те искат просто ей така без дори да те познават и да не искат и да те познават...Няма значение,нормалните хора би трябвало да се радват за детето си когато виждат че е щастливо,а не по всячески начин с инатите си да се опитват да му тровят живота

И аз се съгласявам с останалите момичета, че рано или късно родителите трябва да позволят на децата си да пораснат. За съжаление българските родители нямат много уважение към децата си като възрастни хора, когато тези деца порастнат и станат възрастни хора. Не, ние никога няма да бъдем способни да се оправяме сами, защото сме техни деца. Пълни глупости! Но старото дърво трудно се огъва, и едва ли ще се променят изцяло. Според мен, обаче, малки и осезаеми промени са напълно възможни!

Едно нещо, което мисля помага в такива случаи, е опознанството. Както на Аничка майка й се е сприятелила със свекърва си, след като е прекарала малко време с нея, да я опознае, да види че и тя е човек. За родителите ти годеника ти е абстрактна идея, човек когото не познават и следователно не могат да оценят. Знам че е трудно, щом отказват дори да му дадат шанс, но може би ако успееш да ги запознаеш с него, биха видяли че не хапе?  Или ако им дадеш примери за какви мили неща е правил за теб, колко те обича, колко е отговорен и т.н.... Малко странно звучи, но това особено много помага ако в семейството ти или из приятелите има пример за нещастен брак, с който вашата връзка може да контрастира Аз имах подобен проблем с баща ми, който е невеж и много негативен човек по принцип, пък и пие и си пада расист... Моят годеник е американец негър, което отначало беше голям шок за баща ми. Още повече, че ние двамата живеем в Щатите, баща ми е в Кипър, а останалата част от семейството ми е в България, та за две години и половина още не съм могла да събера всички заедно да се запознаят. Но малко по малко подходих с баща си и с всеки роднина по начин, който най-много би им повлиял. Значи, баща ми много го е страх да не се върна и да завися от него да ме храни и гледа, защото няма пари; също, той гледа на американците като на преуспяли хора на които всичко им е лесно. Така че, на него му изтъкнах как и двамата имаме постоянна работа, изхранваме се сами, плащаме си наема и от никого не зависим; непрекъснато му разказвам как, като американец, годеника ми ме уважава като равен и не ме кара да му нося ракийка докато си гледа мача по телевизията Напомних му как дори и негрите тук живеят по-добре от много българи в България, как годеникът ми може да е тъмнокож, но е завършил Харвард, носи ми червени рози всеки месец на юбилея откакто сме заедно, и по "културност" и "свястност" е "по-бял" и от най-белия българин Сега баща ми нищо не може да ми каже! И с другите роднини така. Много от тях имат кофти съпрузи, пияндета дето ги бият и тормозят, и аз непрекъснато им изтъквам какъв невероятен мъж имам аз. Най-накрая баба ми от село заяви: "Я го виж Ненчо от долната улица - бял, българин, а е такова долно леке дето да те е срам че сте съграждани! Черен, бял, лилав - свестно ли е момчето, другото няма значение!"


Така и за теб - напомни им, че можеш сама да се грижиш за себе си, и не отстъпвай - покажи им че си самостоятелна и с решенията си. Това "да не си посмяла да се върнеш" го знам и аз, звучи много грубо, но те само искат най-доброто за теб, особено след като живота в България е толкова труден тия дни. Това "какво ще кажат съседите" също е кофти българска черта. Но за тях да се хвалят, че си в Германия значи че се хвалят, защото си "преуспяла." За съжаление много българи мислят, че дори и чистачка да си в Германия, някакси живота ти е по-хубав и заслужаваш повече уважение отколкото ако си лекар в България. Това е глупава илюзия. Щом искат да се хвалят, че си успяла и стабилна, нека се хвалят със смелостта ти да се върнеш и да успееш да създадеш семейство в България! Според мен хора като теб заслужават уважението! Питай ги колко млади двойки познават, които сключват истински брак в България, борят се и създават и издържат семейства в родината! Накарай ги да се чувстват горди с теб, защото е лесно да "избягаш" на по-хубаво, но героите са тези, които се връщат, и които дават на България шанс за ново начало.

Надявам се да намериш език, на който да те разберат... Все нещо ще стигне до сърцето им, само трябва да намериш подхода! Успех!

Аз мисля, че не сте прави в по-голяма част от изказванията си и сте малко крайни. Това, че сте на 20,25 или 30 не Ви прави по-самостоятелни и по-умни и мъдри. Вашите родители Ви мислят само доброто, дори и да грешат в този си стремеж. Вместо да "Ви изхвърлят на 18 извън дома" и да живеят живота си по начин, който Вие мечтаете, те продължават да се грижат и интересуват от Вас - дори избора на бъдещ съпруг ги интересува живо. Защо е така ? Защото процесите в последните 20-30 години у нас напълно разбиха една добра българска ценностна система и традиции. Вашите родители знаят за това и всячески се стремят да се противопоставят срещу това навлизане на нови порядки със съмнителен и често негативен резултат. Младите не разбраха, че ей така със замах на ръката не могат да изоставят граденото от поколения преди тях, дом, имот, семейство и т.н. И то за какво - заради партньор, който според новия кодекс не може да се определи какъв е  и до кога.

Pachoran,за едно нещо мога да се съглася с теб-наистина на 20,25 или 30 години може и да не сме кой знае колко зрели и мъдри,но в крайна сметка не можеш да пораснеш ако някой непрекъснато взема решенията вместо теб.На колко години според теб един млад човек трябва да започне да взема самостоятелни решения?На 40 може би,не е ли малко късно?А пък и не смятам че родителите "които изхвърлят децата си на 18 години" ги обичат по-малко от другите .Просто те искат детето им от ранна възраст да се научи на самостоятелност.Не отричам че родителите ни се стараят да ни спестят болката,но тя е част от живота и колкото по-рано започнеш да се справяш сам и приемеш че не всичко е розово,толкова по-добре за теб.Това че имам собствено мнение не трябва да е равнозначно че не ги обичам,но аз също съм човек и имам своите желания и чувства,разбирам че всичко което правят е от обич ,но не можеш да потъпкваш достойството на един млад човек и да го караш да мисли като теб.Разликата явно в поколенията е осезателна,но поне при мен става въпрос за тотално незачитане на моето мнение,сякаш съм олигофрен и не мога да преценявам кое е добре за мен.Аз съм им благодарна за възпитанието което са ми дали и колкото и нескромно да звучи смятам че съм преди всичко човек .Ако със сляпо подчинение и козируване се изразява уважението,добре,но всеки си има свое мнение и то трябва да бъде уважавано,независимо на колко години е.Нормално е децата  в един момент да искат да "излетят " от родното гнездо,това е в нормалния ред на нещата,такъв е животът.Но да определяш в прав текст с кого ТРЯБВА ДА живея,кого трябва да обичам ,мисля че е слабо казано прекалено,подобен ултиматум не съм поставила аз,не аз казах-ако не го оставиш "това е нашата последна среща".Любовта и уважението към родителите е едно нещо,към партньора съвсем друго
Но прекалено тежки думи и обвинения не могат да се казват,още повече че не знаеш какъв е бил животът ми и какво ми се е наложило да преживея 

Тук съм склонна да подкрепя sestri4kata. Възрастта и мъдростта не вървят задължително заедно. Съгласна съм и за това, че децата трябва да се научат да взимат решения и да носят отговорността за тях. Родители, които след определена възраст седят над главите на децата си и не им разрешават да взимат решения за живота си правят мечешка услуга и на децата си и на себе си. Както се казва "Прекален светец и Богу не е драг.". Освен това има три неща в живота, за които човек трябва да вземе решение самостоятелно. Това са образованието, работата и женитбата. Това са много важни неща и са определящи за целия ни живот. Затова и да си счупим главите, и да успеем трябва да си носим отговорността сами. Не мисля, че би имало по - ужасно нещо за един родител, ако детето му при женитбата си се е подчинило на неговото решение и не е сполучило, един ден да се обърне и да каже, ако не те бях послушал(а) нямаше да си опропастя живота.

При нас проблеми със забрани не е имало. Но ето едно друго примерче за прекалената родителска загриженост. Бащата на милото е изключително авторитарен човек, а майка му изключително "грижовна". Децата им са на по 34 и 31 години и в резултат на грижите на мама и тати поне при милото забелязвам страшно затруднение, когато трябва да се вземе твърдо решение за нещо. Той просто е неспособен да реши каквото и да било сам (дори за дребни неща), без да се допита до поне още някого или като реши нещо, после да не се колебае и да не вземе да си променя решението от притеснение, че може и да не е така. Това не е никак полезно нито за него, нито за околните. Да не говорим, че като му е отнета възможността да се поблъска малко с живота, той изпада в потрес и почуда от най - обикновени битови нещица.

Винаги съм твърдяла, че най - висшата проява на любов е да успееш да обичаш някого и да се грижиш за него без да го задушаваш и да отнемаш самостоятелността му и правото му да бъде личност. Това е и най - трудната част в любовта, защото когато обичаме независимо дали любимия или децата ни, сме склонни да ги обсебваме. Това че един родител, не се бърка прекалено много в изборите на детето си, не означава липса на любов и загриженост. Понякога е много по - трудно да си замълчиш, отколкото да посъветваш. Мисля, че родителите трябва да се научат, че идва момент, в който децата им са им равностойни. Когато се държиш с един човек като с възрастен и достоен за уважение и изслушване индивид, тогава и той е по - склонен да говори с теб, да обсъжда и да намира правилното решение, което ще се роди в диалога, а не в притискането и скандалите.

Su_to подкрепям думите ти с две ръце Много точно и правилно го каза,на мен тази тема ми е толкова болна и е неизменна част от живота ми последните две години,а мога да кажа че винаги го е имало този проблем "щом си в моята къща ще изпълняваш и няма да се обаждаш".Може би за страничните хора това изглежда доста крайно,но повярвайте ми такъв живот е възможен и е факт.И сега като се замисля,много пъти съм позволявала на родителите ми да се намесват в неща,които аз би трябвало да взема решение,но това е вече отминало време,колкото и да съжалявам няма никакъв смисъл.На човек в един момент му писва някой да ти натрапва вечно мнението си,да те задължава да следваш неговите мечти.В крайна сметка когато няма диалог,няма и разбирателство,просто в един момент ти идва малко в повече и ти писва,всичко премълчано просто избива.Не може да подтискаш един човек,да го мачкаш и да очакваш вечно да търпи,все някога всичко ще си бъде казано,и ако в семейството всеки е готов да изслуша другия,да се постави на негово място,тогава няма да има недоизказани неща и скрита болка.Проблемите ще се решават на момента,но само с търпение и уважение към събеседника ти.