ЗавръщанеЗавръщам се – разкайваща се, грешна.
Със сълзи в тъмните очи.
Донасям любовта си вечна
и шепна тихичко “Прости”.
Останала без дъх, без сили,
при теб ме върна само любовта.
Светът в сърцето преоткрила,
аз падам в твоите крака.
Приемаш ли ме? Знам, че съм виновна.
Аз своя грях не мога да стопя.
Завръщам се – разплакана, покорна,
“Обичам те” едва шептя.
И сякаш цялата Вселена
вторачила е в мен очи.
Не се срамувам, нека гледа,
греха ми нека сподели.
Прости за нощите безсънни,
за всеки кичур, плетен от сребро,
за тъмните очи с раздяла пълни,
за сухите цветя до твоето легло.
Прости, че думите мълчаха,
че чувствата затварях в мен –
по твоите страни пълзяха
сълзи от обич и сатен.
До днес не чу, че те обичам,
и не почувства свята топлина,
прости на своето момиче,
което вече е жена.
Прости. Главата си прекланям.
Воала, майко, закичи.
Очите ти с любов ме галят,
и шепнат плачещи - „Простих”...
Майка миВ рояка спомени свещени,
де моя дух сега се губи,
сè твоят образ въжделени
духът ми, майко, среща, люби.
Ти люлката ми си люляла
със песни жалостно-упойни,
над мен по цели нощи бдяла
през мойте нощи безпокойни.
Под твоето крило растял съм,
наяквал съм под грижи мили,
от твойта реч и взор черпал съм
и радост, и духовни сили.
Душата ми от теб научи
да мрази, да обича страстно,
от твоята душа засучи
любов към всичко, тук прекрасно.
Ти ме роди, но ти ми даде
и светлото, що в теб блещеше,
ти и човека в мен създаде -
ти два пъти ми майка беше!
Иван Вазов
Добрите очи на мамаНа пейката до нашта порта
ме чакаше една жена.
Дарила беше ми живота -
огромен свят от светлина.
Аз цял живот не срещнах укор.
Не ме упрекна, огорчи.
Тя чакаше ме вечно тука -
с добри очи, с добри очи.
Не ме разпитваше за нищо.
Присядах с обич - все така.
Тя вземе мойта длан с въздишка -
и ми целуваше ръка.
Как бях смутен, че тя целува.
Прегръщаше ни доброта.
И гледах как сълзите плуват -
от обич и от красота.
Сега съм сам... И чакам мама.
В трева смени си тя лика.
И няма я - на мойто рамо -
тъй грубата, добра ръка.
Сиротно чакам - тя къде е?
Добри очи, ръка в резба.
А мама люляка люлее
и бърше моята сълза.
Никола Гигов
"Мама" Да кажа като някои поети,
че имаш сняг в косите,ме е срам.
Ще падат,ще се стопят снеговете.
Косите ти все бели ще са, знам.
Не е то сняг.Там косъм подир косъм
и кичур подир кичур е белял
със дните, що на всяка майка носят
едничка радост, хранена с печал.
Едничка радост:чедото да види
от пътищата в най-добрия път.
И нему хорско зло да не завиди.
Умът му мисли зли да не мрачат.
Затуй,когато вечер аз заспивам,
от мен отнемаш с топла длан скръбта
и някъде в сърцето си я скриваш,
но като сняг над тебе пада тя.
Бил ран,бил късен,нивга не забравя
снегът добрата майчина глава.
Светът пред него три поклона прави.
Не! Сняг не е. Слънце е това!
Дамян Дамянов
.
