продължение

Изведнъж чувам един вик отстрани на мен: - Мама ти аз се сбърчках да те търся, а ти тука сеир си праиш ма, тъпа п.тко!!! Обръщам се и гледам един червендалест бабаит, с гола тиква, тътри с едрите си крачища едно поне 130 клограмовото тяло към нас и реве като побъркан. Гледам я мадамата – както си позираше, така си беше останала от уплах. По едно време се поокопити, хукна към оня и занарежда: - Ама мишле, нали ти във Върна по бизнес, а!? Оня не и обърна никакво внимание. А аз стоя като парализиран. Дебелака дойде при мене и тогава видях, че е почти една глава отгоре. Изгледа ме като питон мишка и ми кресна в лицето: - Ти пък къв си бе: трубадур ли, що ли. Кво правиш с жена ми бе. Ще ми я снимаш, а!? Остава след това да я на.беш!!! Нямах никакъв шанс да обясня каквото и да е, защото в този миг усетих как дясната страна на лицето ми пламна и залитнах, паднах върху пясъка и нещо топло се стече отстрани покрай окото ми надолу по бузата. Пипнах – кръв. Копелето ми беше спукал веждата само с един удар на опакото на дясната си ръка. Докато се чудих какво да правя, видях как оня сграбчи жена си за врата и я повлече нанякъде. Малко по-късно си дадох сметка, че съм се отървал леко… Минах през доктора на хотела – почисти раната, каза че може да мине без шев защото е малка и сложи превръзка. Докато излезна от кабинета му, окото ми се беше подуло. Доктора каза, че след няколко дни отока ще премине. Свестен доктор – даже не ми взе пари… Прибрах се в стаята и реших на другия ден да не се мяркам на плажа в Слънчев бряг, за да избегна нежелани срещи. Реших да ходя до с. Влас. Има един плаж /викат му Робинзон/ по посока на Елените. Там направиха преди няколко години доста голям хотел, но въпреки всичко плажа си остава що-годе ненатоварен. Цял ден се разхождах по този плаж, но почти нищо не “отстрелях”. Само се разочаровах, че беше пълен с доста народ. Привечер на връщане се отбих през едно заведение във Влас, където си спомних, че има добра кухня. Всичко беше заето, само на една маса седеше едно самотно девойче на около 18-19 както можах да приценя и реших да се пробвам. Нахалството ми беше успешно. И то дотолкова успешно, че се уговорихме на другия ден на залез да и направя фотосесия на плажа Робинзон, защото се оказа, че девойката е отседнала във въпросния хотел на плажа. Попитах я случайно да не е с гаджето си, да не вземе да се нервира нещо момчето, а тя каза, че няма гадже.

следва продължение

продължение

И така на другия ден вечерта – въоръжен, настървен, с батерия заредена на макс, чисто нова карта и ентузизъм до небето отидох на плажа половин час по-рано за да огледам мястото по-подробно и да си набележа туй-онуй. Докато си мислех кое как да направя хората почти се разотидоха, а накрая като си погледнх часовника видях, че модела ми закъснява с половин час. Е, нищо аз съм свикнал – на жена като и кажеш 18,00 – идва в 19,00. В седем и нещо вече ми беше доскучало и почнах да снимам лодките и каквото там имаше в морето, дълбоко разочарован от тенекиите на младото поколение. И както си снимам, усещам как една ръка ме сграбчва за врата със страшна сила. Обръщам се опитвайки се да избегна захвата, ама нъц. И чувам един неприятно познат глас: - Ти ли си тоя фотографин, дето дъщеря ми щяла да му позира, мамка ти и бастун нещастен!!! … Тоя ли е ма!? – явно въпроса не беше към мен. Извърнах се доколкото можаш и я видях – очите и насълзени, стои мирно като караулен. И кимна утвърдително на баща си. Незнам какво беше станало, ама разбрах, че се намирам в страшна ситуация. Опитах се пак да се отскубна, обаче оня стискаше здраво. Чух в ухото си: - Имаш късмет момченце, че съм дошъл на почивка и не ми се занимава с такива чикиджии като тебе. Обаче, само ако те хвана още веднъж да се навърташ около жена ми или дъщеря ми – мама ти жална. И ме блъсна силно напред. Направо към скалите. Имах късмет, че стисках Канончето в ръка и протегнах ръка напред и нагоре, та не го разбих в скалите. За сметка на това пък – лявата половина на лицето ми се пльосна върху една скала и, мамка му, отново почувстван онова парене и топлата струя след него. Бях си одрал бузата зверски. Обърнах се назад и видях, как оня беше хванал дъщеря си под ръка и я влачеше към хотела. Доктора на хотела ме обяви за кърък. И пак –промивка, превръзка, слава богу – без шев, но получих категорична забрана за влизане в морето. Железен тип – пак не ми взе пари. Останах си в хотелската стая през целия вторник. Беше ме срам да излезна навън с това подуто и насинено дясно око и тая почервенена и лява буза, цъфнала като карловска роза преди розобер. Вечерта реших, че на другата сутрин си прекъсвам почивката и си тръгвам. Бях останал съвсем без апетит към снимането…

следва продължение

продължение

Наспах се, прибрах си багажа и по-живо по-здраво напуснах Слънчев бряг с горчилка в устата. Бях изснимал поне 10 различни чужденки и нямаше никакви проблеми, а като се пробвах да снимам 2 българки ми се изсипа тон беля на главата. Но за жалост деня едва започваше… Въпреки трафика пътувах спокойно. Качих се на магистралата и подкарах с любимите си 120 км/ч. Малко след Пловдив с бясна скорост покрай мен премина най-прекрасното творение на четири колела – новият Рейндж Ровър. Винаги съм се възхищавал на този автомобил – като че ли е създаден за да гази пътя. Около Пазарджик огладнях и реших да спра за един БигМак. Паркирах на паркинга на Шел и О! Моят любим Рейндж Ровър беше паркиран десетина метра по-напред. Просто нямаше начин да не отида да го ощракам. Окачих чантата с техниката на врата и излязох от колата си. Внимателно се приближих до Ровъра и така по-отдалече поогледах дали собственика му не е наблизо. Прицених, че мога да направя няколко бързи снимки и извадих камерата. И защраках. Снимах всичко, колата отляво, отдясно, отпред, отзад, детайл на десен фар, ляв фар, предна броня с решетка, без решетка с фар, калници и тъкмо бях клекнал да снимам никелирания аспух с детайл от гума и задна броня, когато мощен шут в задните ми части ме изпрати точно към това което снимах. Ударих си челото в бронята и се претърколих настрани до колата. Усетих как апрата ми се провлачи по земята по обектив. Обърнах се по посока удара и видях … познайте кого! И тримата – майка, щерка и оня луд баща. Пълно семейство, комплект, семейство Адамс! Този път онзи нищо не каза, но и намаше какво да каже – снимах жена му, пробвах да снимам дъщеря му, а сега бях оснимал и колата му. Предчувствах какво ще стане, макар, че онзи беше заявил, че ако се доближа до жена му или дъщеря му, а за колата не беше казал нищо. Но тоя не мислше така. Както казах – той нищо не каза. Просто се наведе над мен и усетих юмрука му върху носа си и устата си и миг след това едно вътрешно – ххрс. Ударих си главата в земята. Онзи хвана апарата за обектива и колкото и да го дърпах го изтръгна ръцете ми. След което го стовари върху челото ми. Да знаете, ако не ви е удрял Канон 300Д – боли мамка му. Секунда по-късно видях, че апарата лежи до мен, а част от обектива е в ръката на дебелия. Той пък вдигна апрата от земята, свали ми чантата от врата, изрита ме настрани и се качи в колата с цялото си проклето домочадие. Запали и запраши в посока София. Аз останах легнал на земята в компанята на три сандвича и пакетче картофи, които гадовете си бяха купили от макдоналдс. Хората от бензиностанцията ми помогнаха да се пооправя. Един от тях ме закара в Пазарджик на лекар. Искаха да викат и полиция ама аз им забраних, като казах, че това е семеен проблем. Поне запомних номера на Ровъра, който от днес не ми е любима кола… Е, това е общо-взето. И понеже сериозно съм се замислил да си търся правата по съдебен ред, защото останах без камера, обектив, светкавица /взета назаем/, а на всичкото отгоре целия съм в синини, особенно лицето, бих искал да попитам тези от Вас, които са преживели подобни изтъпления над човешката личност – да ми препоръчат добър адвокат. Благодаря предварително!!!"

край   

Надявам се, че ви е харесала и тази история 

спокойно, измислица е за сватбата 
на  линка към фотографския форум има коментари 

На мен и двете истории ми се сториха доста невероятни, но знае ли човек?
Надявам се  и пожелавам никоя булка да не изпитва такива неприятни емоции каквито са имали участниците в първата история! Що се отнася до втората - понякога човек май трябва да се осъзнае навреме, че нещата не отиват на добре при първите такива признаци!