Сватба, Булка, Пожелания - Всичко за сватбата - Сватбен Форум Svatbata.bg

„През последните 6 години работех в рекламния отдел на един голям медицински център в Мариупол, който беше унищожен по време на нападенията срещу града ни. Съпругът ми навремето беше кранист в завод „Азовстал“, а през последните години започна собствен търговски бизнес. Живеехме добре, почти завършихме ремонта на къщата, купихме си нови мебели, дигнахме беседка в градината. Вече бяхме започнали да каним гости за предстоящите по-топли месеци. 9-годишният ни син Александър завършваше четвърти клас и искахме да му устроим празненство за завършването на началното училище – нещо феерично, интересно. Аз бях председател на родителския комитет и чакахме пролетта, за да направим груповите снимки на децата. Сега почти всички те са в чужбина. Слава богу, че всичките са живи!

Много обичахме града си! Никога и на ум не ни е идвало да се местим другаде, но войната промени всичко. Тя беше катастрофална за града ни, който през последните пет години направо разцъфна и се разхубави. Появиха се много нови паркове, с различни видове цветя и дървета. Когато нацъфтят през пролетта, красотата е невероятна. Хората излизат из парковете с децата си. В града беше построена и ледена пързалка, започнаха да развиват фигурното пързаляне. Ремонтирана беше филхармонията и много исторически сгради. Сега всичко това вече го няма.“

Алина Ковальова се добрала до Германия в края на април. В продължение на 8 дни пътували с кола през Крим, Грузия, Турция, България и половин Европа. Най-важното за нея е, че синът ѝ се намира в безопасност и вече не преживява пъкъла на войната: „През последните месеци детето спи нормално. Вече не повтаря преди лягане, че го е страх от смъртта – преди го правеше всяка вечер, когато му казвах „лека нощ“. Сега и рисунките му са нормални, като на всяко дете: не рисува бомби, както преди, а роботи, динозаври и пейзажи“.

Алина се оплаква, че животът им в Германия потръгва доста трудно. Все още живеят в хотел, защото не могат да си намерят жилище. А жилище не си намират, защото нямат работа. Дори когато един ден получат разрешение за работа, пак ще бъде трудно, защото без да знаят езика, работа не се намира лесно. Тя твърди, че не могат да се запишат и на интеграционни курсове, защото още нямат постоянна адресна регистрация. „Порочен кръг“, въздиша украинката, която обаче – независимо от всичко – е много благодарна на приютилата ги Германия. И на доброволците, които им преподават немски.

„През цялото време си мечтаем да се върнем в Мариупол – в мига, когато градът отново стане украински. Защото никога не бихме се прибрали под руска окупация Русский корабль, иди на[глупости пиша]! (https://bulgaria.mid.ru/bg/). Най-страшното е, че окупаторите ограбиха свободата на хората. Уж съобщават, че в града се възстановява водоснабдяването, че пускат ток, че дори има хора, които смятат живота там вече за нормален… Но как да живееш някъде, където трябва да си държиш езика зад зъбите? Свикнала съм винаги да казвам на глас, когато нещо не ми харесва – пък ако ще да е против кмета или президента. Ние в Украйна бяхме свободни хора. “